О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 285
гр. София, 24.02.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето гражданско отделение в закрито заседание на тринадесети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 7608/2013 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на А. М. Х. срещу решение № 1655 от 31.07.2013 г. по гр. дело № 999/2013 г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия VІІ състав.
Ответницата по касация – П. И. К. поддържа становище за липса на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/ приема, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение състав на Софийски апелативен съд /САС/ е потвърдил решение № 8689 от 21.12.2012 г. по гр. дело № 11743/2009 г. на Софийски градски съд, гражданска колегия, І – 14 състав и е осъдил А. М. Х. да заплати на П. И. П. сумата 500 лв. разноски за защитата пред САС. Въззивният съд е приел за неоснователен иска, предявен от настоящия касатор срещу П. К. с правно основание чл. 127, ал. 2, изр. 1 ЗЗД вр. чл. 25, ал.2 СК /1985 г. – отм./ за сумата 105 215 лв. В мотивите на обжалваното решение са изложени установените от съда факти с правно значение за спора – времетраене на брака /23.09.1990 г. – 20.02.2008 г./, настъпването на фактическата раздяла м. април- май 2006 г., придобитите през този период недвижими имоти, начина на придобиването им и погасяването на получените кредити. Съдебният състав е разгледал елементите от фактическия състав на чл. 127, ал. 2, изр. 1 ЗЗД вр. чл.25, ал.2 СК /отм./ и е направил изводи за недоказване на твърдението в исковата молба, че договорът с Л. М. за сумата 150 000 лв. е сключен на 16.12.2002 г., т.е. по време на брака между страните по делото. Съдът е обосновал и извод за недоказване на твърдението, че получената в заем от Л. М. сума в размер на 150 000 лв. е изразходвана от ищеца по описания в исковата молба начин, т.е. за нуждите на семейството му. Това са и решаващите изводи, обусловили изхода на делото.
В приложението по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК е поставен въпросът, формулиран от касатора, както следва: „Софийският апелативен съд в обжалваното решение се е произнесъл изрично по материалноправен и процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора и това е въпросът дали наличието на достоверна дата по смисъла на чл. 181, ал.1 от ГПК на договора за заем е предпоставка за установяване на претендираното право и за уважаване на предявения иск”. В приложението е отразено разбирането на страната, че разпоредбата на чл.181, ал.1 ГПК е неприложима, а вместо нея следвало да се приложи нормата на чл.181, ал.2 ГПК. Според жалбоподателя договорът за заем би имал сила за ответницата, „ако предвид обстоятелствата по делото съда цени за установяване на неговата дата всякакви доказателствени средства по смисъла на чл. 181, ал. 2 от ГПК, в конкретния случай – показанията на свидетеля М., разписките за извършени плащания и заключението на СТЕ, както и доказателствата, изхождащи след 2006 г. – във връзка с обстоятелствата по връщането на заемната сума и извършената проверка от СГП и ревизия от НАП”.
С цитираният въпрос не се релевират общо основание и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Общото основание съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК е правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Въпросът в приложението е относим към част от мотивите на въззивното решение и не обхваща цялото спорно право. Разрешенията по него не обуславят крайния изход на спора, който не е аргументиран единствено и само с недоказване достоверна дата на договора, сключен между ищеца и съконтрагента му Л. М., но и с друг решаващ мотив, имащ самостоятелно значение за обосноваване на неоснователността на иска – това е приетия от съда мотив за недоказване на твърдението, че получената в заем от Л. М. сума в размер на 150 000 лв. е изразходвана от ищеца по описания в исковата молба начин, т.е. за нуждите на семейството. Ето защо с поставянето на горния въпрос касаторът не е обосновал приложно поле на чл.280, ал. 1 ГПК, което е самостоятелно основание за недопускане на касационно обжалване. Следва да се изложат и другите съображения, аргументиращи в случая липсата на предпоставки за допускане на касационен контрол. Страната е задължена да въведе ясно и мотивирано изложение на допълнителните основания по чл.280, ал. 1 ГПК, определени в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК, като изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане на касационно обжалване – а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Касаторът не е изпълнил това изискване, тъй като не е направил съпоставка на разрешенията във въззивното решение и в съдебните актове, на които се позовава по въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл и мотивите му са обусловили изхода на делото. Приложеното решение по гр. дело № 749/2010 г. на ВКС, ТК, 2 т.о. се отнася до друг спор и в него се третира наличието на основание по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което дадените в мотивите му правни разрешения са по други въпроси. Определението по гр. дело № 176/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. е постановено по реда на чл. 288 ГПК и не формира съдебна практика, съгласно разрешенията в цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС. Независимо от това обаче, ВКС в настоящият си състав намира, че трябва да бъде взето под внимание не определението, на което страната неправилно се позовава, а следващия съдебен акт – решението по чл. 290 ГПК, постановено по същото дело. С него е даден отговор на въпроса за прилагането на чл. 145 ГПК /отм./ с цел изясняване на кръга на визираните от закона „трети лица”, за които частният документ няма достоверна дата, като е прието, че „трето лице” по смисъла на чл.145, ал.1 ГПК /отм./ и чл.181, ал.1 ГПК е това, което черпи права от лицето, подписало документът и правата, които то черпи могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им предшества датата на документа, т.е. касае се до тези неучаствали в съставянето на документа лица, които черпят права от някои от издателите и биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране. Несъмнено ответницата по иска, като лице, което би могло да бъде увредено от евентуално антидатиране на процесния договор се причислява към кръга на „третите лица”, за които процесния частен документ трябва да има достоверна дата. С мотивите си въззивният съд не се е отклонил от тази практика, а е приел своите разрешения по спора в съответствие с нея. Освен това, както вече се посочи по – горе разрешенията по поставения въпрос не обуславят крайния изход на спора, който не е аргументиран единствено и само с недоказване достоверна дата на договора, сключен между ищеца и съконтрагента му Л. М., но и с други решаващи мотиви, съображение обосноваващо извода за липсата на основание за допускане на касационен контрол. Поставеният в жалбата въпрос: „Как може да се обясни тази разлика, ако се приеме, че заемната сума от 150 000 лв. не е реално получена от съпруга – съконтрагент и не е изразходвана за описаните по – горе и установени безспорно по делото разходи ?”, свързан с разсъжденията на касатора за разликата между направените разходи и получените приходи за процесния период не релевира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е фактически. Фактическите въпроси не могат да бъдат обосновани в нито една от хипотезите на чл. 280, ал.1, т. 1- 3 ГПК, т.е. посоченият въпрос не притежава характеристиките на основание за допускане на касационно обжалване.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответницата по касация направените разноски за настоящето касационно производство, които видно от договора за правна защита и съдействие са в размер на сумата 1000 лв.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1655 от 31.07.2013 г. по гр. дело № 999/2013 г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, VІІ състав.
ОСЪЖДА А. М. Х. да заплати на П. И. П. направените разноски за касационното производство в размер на сумата 1000 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: