О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 234
София, 11.02.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети декември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 6269/2013год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. П. И., Р. Б. И., Г. Р. И. и Г. Р. И., подадена чрез адв.С., против Решение № 101 от 20.06.2013г. на Варненски апелативен съд /ВАС/, постановено по в.гр.д.№ 187/2013г. С въззивното решение ВАС е потвърдил решение № 2496 от 12.12.2012 г., постановено по гр. д. № 2394/2011 г. на Варненския окръжен съд. С последното на основание чл. 135 от ЗЗД са обявени за недействителни по отношение на С. Г. Ц. и М. А. Ц. сключените на 30.10.2006 г. и на 17.08.2007 г. сделки – покупко-продажба и дарение на недвижим имот, подробно описан в нот. акт № 55, т. ІV, рег. № 17914, д. № 634/2006 г. и № 85, т. ІІІ, рег. № 14026, д. № 455/2007 г. на нотариус Р. К. с рег. № 212.
В касационната жалба се релевират доводи за необоснованост и неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и процесуалните правила. Поддържа се, че съдът не е обсъдил всичките им доводи и съображения по делото, не е анализирал правилно събраните по делото доказателства, не е обсъдил въпроса за несеквестируемостта на имота, предмет на сделките, и е достигнал следствие на това до грешни крайни изводи. Поддържа се също, че съдът не е съобразил, че от датата на първата сделка до подаване на исковата молба са изминали повече от пет години, поради което и искът е следвало да се отхвърли като неоснователен. Излагат се подробни доводи, че изводите на съда са неправилни и необосновани, както и, че по делото не е установено безспорно, че сделките са сключени с цел да увредят кредиторите. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на исковете изцяло.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ал.1 т.1,т.2 и т.3 ГПК . Според касаторите съдът като е уважил двата предявени иска по чл.135 ЗЗД е постановил “решението си в противоречие с Решение № 456 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1294/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Надежда З. и решение № 1562/20. 5. 1982 г., първо гражданско отделение. С тези решения е прието, че разпореждането на длъжника с единственото му жилище, което е несеквестируемо, не уврежда кредитора и не може да бъде предмет на отменителния иск по чл. 135 ЗЗД” . Считат също, че “противоречива е практиката на съдилищата по отношение на началния момент на встъпване на ищците в качеството им на кредитори”. В тази връзка посочват в изложението си, че “качеството “кредитор“ на длъжника, извършил правното действие, чиято отмяна се иска, е обусловено от съществуването на вземане към длъжника”, че “вземането следва да е действително и по правило трябва да е възникнало към момента на влизане в сила на присъдата преди този начален момент, ищците не са имали това процесуално качество, тъй като преди влизане в сила на присъдата е в сила по отношение на Г. П. И., презумпцията за „Невиновност””, ето защо считат, че ищците “ не са доказали качеството си на кредитори към момента на сключената между ответниците сделка, в тази връзка постановявайки обжалваното решение – съдът е игнорирал разпоредбата на чл. 135, ал. 3 ЗЗД и не е обсъдил всички относими към правния спор доказателства”. Изразяват становището си, че едва след влизане в сила на присъдата ищците са придобили качеството на кредитори и след тази дата “длъжниковото имущество му служи като общо обезпечение за вземането”. Поради това считат, че решението противоречи на решения № 292/14.VII2001г. по гр.д № 1220/2010г. на ВКС – IV ГО и № 7/26.1.2012г – по гр.д № 456/2011г. на ВКС -III ГО. По-нататък в изложението си касаторите поддържат, че “кредитор по смисъла на чл.135 ЗЗД е само този, който има вземане, установено с влязло в сила решение, до момента на установяване на вземането ищците не са придобили качеството си на кредитори спрямо доверителката ми също така е необходимо вземането да е ликвидно и изискуемо.” Изложението продължава със становището, че “следващата предпоставка е вземането на кредитора да е възникнало преди датата на извършването на правното действие от длъжника, което се атакува с иска по чл.135 от ЗЗД, длъжникът – ответник да е извършил някакво правно, а не фактическо действие. Установяването само на валидно задължение за доверителката ми спрямо ищците, е предпоставка, за да възникне легитимацията и правния интерес за ищците да упражнят правото по чл. 135 от ЗЗД, като е необходимо вземането да е ликвидно и изискуемо (които две характеристики на вземането на ищците следва да са налице)” . Поддържат и становище, че “от датата на сключване на първата сделката до датата на подаване на исковата молба в съда са изминали повече от 5 г., и предвид това правото за предявяване на настоящия иск е погасено, тъй като правото да се предяви същият се погасява с общата 5 годишна законова давност. С оглед на това искът следва да бъде отхвърлен поради изтекла давност, без да се разглежда неговата основателност.” Въз основа на така изложеното считат, че е видно, “че изложените по горе – решения на ВКС, постановени по идентични дела, налице е еднаквост на споровете, но решени по съвсем различен начин – налице е противоречива практика на съдилищата относно приложимостта на чл.135 ЗЗД”.
Според касаторите обжалваният акт съдържа произнасяне и по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Същите са формулирани от касаторите чрез процесуалния им представител по следния начин : ”1. В обжалваното решение, въззивният съд не се е произнесъл по въпроса за несеквестируемостта на недвижимия имот предмет на сделките за които не иска обявяване на относителната недействителност – от една страна съдът приема, че доверителите ми с действията си целят увреждане на ищците но от друга страна дори и в патримониума на Г. – ищците не могат да се удовлетворят чрез продажба на недвижимия имот тъй като същия е несеквестируем” и “2. В същото време не е ясно от кой точно момент ищците са придобили качеството си на кредитор спрямо доверителите ми – Считаме, че изводите на въззивния съд в обжалваното решение противоречат на закона, защото не е установен и обсъден изначалния момент на встъпването на ищците в качеството им „кредитори“”. Касаторите посочват и друг “произтичащ от обжалваното решение” въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: “2. Допустимо ли е обявяване на относителна нищожност на сделки при условие че не установено по безспорен начин че целта им е била да бъдат увредени интересите на ищците; 3. Постановявайки въззивното решение решаващия състав се, позовава единствено на предположения и догадки, не се обсъждат изобщо свидетелските показания на свидетелите които установяват по безспорен начин че първите двама ответника – Г. и Р. от години са били в конфликт именно заради недвижимия имот и именно затова се е стигнало до съответното прехвърляне от Г. на Р., който от своя страна прехвърля на своите деца като целта не е била да се увреди някого а са се преустанови конфликта който постоянно се е създавал и пораждал заради недвижимия имот;4. Изводите, които в цялост следват от изложените мотиви на въззивния съд и от постановеното решение са, че доверителите ми Г. на Р. не са съпрузи. Но от това не следва извода че същите живеят на семейно начала, още повече че текста на чл.135 ал.2 е изричен … съпруг, низходящ възходящ и др. в цитираната правно норма няма текст по отношение трети лица живеещи на съответния адрес на една от страните.”. Не обосновава защо счита, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Изразява и оплакване, че е неправилен изводът на въззивния съд за това, че не е необходимо вземането да е изискуемо и ликвидно, тъй като “ съгласно презумпцията за невиновност -в НПК тя е постулирана в чл. 16, това е едно правило за непричастност към престъпление. Прилагането й се отразява основно върху тежестта на доказване (обвинителят трябва да докаже обвинението) и състезателното начало в процеса, както и за момента на настъпване на последиците на осъждането”.
Ответните страни С. Г. Ц. и М. А. Ц. в представен писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК вземат становище, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол, и е постъпила в срока по чл.283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното :
Пред първоинстанционния съд са предявени при условията на субективно пасивно съединяване искове с правно основание чл.135 от ЗЗД с искане да бъдат обявени за недействителни спрямо ищците С. Г. Ц. и М. А. Ц. действията, с които длъжникът ги уврежда, изразяващи се в сключването на процесните сделки за покупко-продажба с продавач – ответникът Г. П. И. , и купувач – Р. Б. И., с когото първата ответница живеела на съпружески начала, и сделката дарение с дарител – Р. Б. И. и надарени – ответниците Г. Р. И. и Г. Р. И. – деца на Г. П. и Р. Б.. За да постаннови този резултат, описан по-горе в определението, въззивният съд е приел за установено след анализ на доказателствата, че с Присъда № 429 от 07.10.2008 г. на В., ІІ с. по НОХД № 2135/2008 г. ответницата Г. П. е призната за виновна в извършване на престъпление по чл. 209, ал.1, вр. чл. 26, ал.1 от НК за това, че в периода от м. юни.2006 г. до м. август.2006 г. в условията на продължавано престъпление с цел да набави за себе си имотна облага възбудила и поддържала заблуждение у ищците в настоящото производство и у други две лица и с това причинила имотна вреда в размер на 5 105 лева – на първата и 4 395 лева – на втората; че със същата присъда ответницата е осъдена да заплати на ищците горепосочените суми, ведно със законната лихва, считано от м. юни 2006 г.;че присъдата е влязла в законна сила на 23.10.2008 г.; че обвинителният акт е връчен на Г. П. лично на 15.04.2008 г. /л. 11 от НОХД № 2135/2008 г./, а досъдебното производство въз основа на което е внесен обвинителният акт е образувано на 24.08.2006г. Първото процесуално действие, извършено по това досъдебно производство с участието на ответницата Г. П. е от 25.07.2006 г., когато са снети обяснения от нея. Привличане в качеството на обвиняем е извършено с постановление от 24.08.2007 г., подписано лично от Г. П. /л. 61 от преписката приложена към НОХД/. Извършени са разпити на Г. И. в това качество на 03.08.2007 г. и на 25.10.2007 г. От приложеното нот. д. № 455/2007 г. на нотариус № 212 /л. 116-129/ е приел за установено, че на 30.10.2006 г. е сключена възмездната сделка – покупко-продажба, с която първата ответница е продала на втория собствения си недвижим имот, подробно описан в съставения нот. акт № 55, том ІV, д. № 634/2006 г /л. 118/. Обосновал е извод, че сделката е сключена след извършване на деянието, след образуване на досъдебното производство и след като са снети обяснения от ответницата И., но преди привличането й в качеството на обвиняема. На 17.08.2007 г. с нот. акт № 85, т. ІІ /л. 129/, след привличането на първата ответница в качеството на обвиняем с постановление от 24.08.2007 г., е сключена втората сделка – дарение на същия имот като преобретателя по първата е дарил на децата им – ответниците Г. Р. И. и Г. Р. И., действащи със съгласието на своята майка и законна представителка – ответницата Г. П..Приел е за установено и това, че първите двамата ответници живеят на съпружески начала, а другите двама – са техни деца и че всички живеят на един и същи адрес, че са имали спорове относно недвижимия имот и от 2-4 години са с влошени взаимоотношения, поради което макар и да живеят на един адрес, са разделени. При така приетото за установено съдът е обосновал извод, че ищците са придобили качеството кредитори спрямо първата ответница към момента на тяхното увреждане в периода 06.2006 г. – 08.2006 г., като вземането им е станало изискуемо след влизане в сила на присъдата. Счел е, че за успешното провеждане на първия предявен иск вземането на увреденото лице за вреди от непозволено увреждане не е необходимо да е изискуемо и ликвидно /установено по размер/. Приел е, че това следва от целта на иска по чл. 135 ЗЗД да възпрепятства недобросъвестния длъжник да намали възможностите за удовлетворяване на кредитора. На 25.07.2006 г. на ответницата Г. П. е станал известен факта, че срещу нея има жалба в полицията за деянието, за което в последствие е привлечена като обвиняема и осъдена. Горепосочената дата предхожда датата на сключване на увреждащата сделка /30.10.2006 г./. Страните по сделката не са съпрузи, но от събраните доказателства се установява, че са живели на съпружески начала на един и същ адрес. От съвместното си съжителство имат и общи деца. Според събраните гласни доказателства с влошени взаимоотношения са от около 2-4 години, от което по аргумент за противното следва, че към датата на сключване на възмездната сделката са живели съвместно – факт, доказващ факта за знание и у двамата за увреждането на кредиторите – ищци. Същото знание за увреждане е приел да е налице и при сключване на сделката – дарение на 17.08.2007г. Предприетите действия за намаляване на имуществото на ответницата Г. П. чрез извършените сделки са увредили кредиторите – ищци и следва да се обявят за недействителни. По тези съображения е уважил и двата иска.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл. 290, ал. 2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т. 1 от ТР № 1/19.II.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая касаторите не обосновават довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Те не са формулирали изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т. 1 на ТРОСГТК № 1/2009 г./. Без формулирането на конкретен правен въпрос за настоящата инстанция е невъзможно да прецени дали е налице твърдяното от касаторите противоречие, а твърдението за допуснато от въззивната инстанция процесуално нарушение и нарушение на материалния закон , доводите за неправилност и необоснованост на решението, несъгласието с изводите на съда – са касационни основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, които не може да се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК.
Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. С оглед посочената дефинитивност не може да се третират като релевантни поставените в изложението фактически “въпроси”, тъй като с оглед начина , по който са формулирани от касатора, същите нямат правен характер и не са свързани с решаващите мотиви на въззивният съд, а със становището на страната, изведено от доводи за неправилност на мотивите на съда, за неправилен и непълен анализ на събраните доказателства, които са ирелевантни към производството по чл. 288 ГПК, тъй като се квалифицират по чл. 281 ГПК.
Следва да се има предвид и това, че по приложение нормата на чл.135 ЗЗД, по въпросите кои са предпоставките за уважаване на отменителния иск по чл. 135, ал. 1 и ал.3 ЗЗД, в кои случаи и спрямо кои лица е налице презумпция за знание за увреждане, необходимо ли е вземането на кредитора да е ликвидно и изискуемо, от кой момент при непозволено увреждане увреденият придобива качеството кредитор, както и по въпроса за разпределението на доказателствената тежест в процеса, е налице многобройна, трайна, последователна практика, в това число и задължителна такава, на която въззивното решение не противоречи. Конкретната преценка на съда дали в случая са налице установените от закона елементи на фактическия състав на правото на кредитора по чл. 135 ЗЗД да обяви за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника, е фактически въпрос, който би подлежал на проверка за правилност по реда на чл. 281, т. 3 ГПК, но не е предмет на производството по чл. 288 ГПК и затова не може да обоснове приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса какво представлява знанието за увреждането на кредитора у третите лица, отговор дава практиката и доктрината. В случай, че действието е възмездно, възникването на преобразуващото право по чл. 135 ЗЗД изисква не само длъжникът, но и лицето с което той е договарял, да са знаели за увреждането – чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, а в хипотезата на чл.135 ал.3 ЗЗД, когато увреждащото действие предхожда по време възникване на вземането – законът изисква не само длъжникът, но и лицето с което той е договарял, да са целели увреждането. Затова правната сделка на длъжника може да бъде обявена за недействителна спрямо длъжниковия контрахент само ако той е бил недобросъвестен. Знанието, респективно намерението за увреда, на третото лице – контрахент на длъжника – има същото съдържание, каквото има знанието,респективно намерението за увреда, на самия длъжник. След като това трето лице не е от кръга на посочените в чл.135 ал.2 ЗЗД лица, няма законовоустановена презумпция за знание и в тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване в процеса с допустимите доказателствени средства. Трайна и последователна е съдебната практика и по отношение на въпроса, че качеството на длъжник по отношение на деликвента възниква от момента на увреждането. Поради изложеното не може да се обоснове извод за наличие и на основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка. Предвид изхода разноски за касаторите не се следват, а ответниците по касационната жалба не са претендирали присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 101 от 20.06.2013г. на Варненски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 187/2013г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: