О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 491
София, 29.07.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 2086/2013 год.
Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на С. Г. П. вх.№109817 от 25.10.2012г.,поправена с частна жалба вх.№29666 от 13.03.2013г. чрез адв.Д. от САК срещу определение от 14.09.2012год. по ч.гр.д.№ 10713/2012год. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната й жалба против определение от 19.08.2011 г., постановено по гр. д. № 35254/2011 г. по описа на СРС, І ГО, 50 състав. С първоинстанционното определение е прекратено производството по исковете на касатора срещу И. С. за присъждане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, последица от действията на ответницата като съдия и е оставено без уважение искането на ищцата за предоставяне на правна помощ.
В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска неговата отмяна.
В изложението към жалбата е посочено, че при постановяване на атакуваното определение СГС се е произнесъл по правния въпрос “когато пред съда е заведен недопустим иск поради процесуална пречка, в случай, че има възможност за отстраняване нередовностите на исковата молба,трябва ли да се даде възможност на ищеца с допълнителна молба преди да прекрати производството по делото” Според касаторът въпросът е включен в предмета на спора, обуславящ е правната воля на съда и е от значение за точното прилагане на закона. Обосновава наличието на основанието по чл.280 т.3 ГПК с оплакването, че в процесния случай въззивният съд неточно е приложил закона. Според касатора съдът е следвало да остави исковата молба без движение и да укаже на ищцата да уточни срещу кого предявява иска си – срещу длъжностното лице или срещу органа, с който последното е в служебни правоотношения и след това според обстоятелствената част и петитума на исковата молба да даде друга правна квалификация на иска,която би изключила функционалния имунитет на съдията. Като е прекратил производството без да стори това е приложил неточно закона. Поддържа и това, че съдът не се е съобразил с трайната практика на ВКС, че отговорността на съдията за вреди от незаконосъобразни действия в процеса следва да се реализира против съда по реда на чл.49 ЗЗД.
Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима. Съобразно разпоредбите на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат определенията, с които се оставят без уважение частни жалби против определения, с които се прегражда развитието на делото и в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Жалбоподателката е сезирала СРС с иск, предявен срещу И. С., в качеството й на съдия от АССГ, ІІ отделение, 27 състав и член на ІІ колегия в петчленен състав на ВАС по адм. д. № 1683/2009 г. по описа на АССГ, ІІ отделение, 27 състав. Поддържала е, че ответницата е съдия по дело, по което тя е страна, и следва да отговаря за причинените й имуществени и неимуществени вреди. Проявила е унизително и дискриминационно отношение към нея. Имуществените вреди са свързани с това, че е лишена от група инвалидност, а неимуществените произтичат от претърпените тревоги, болки, страдания и безпокойство. Изложила е съображения, че постановеното по посоченото дело съдебно решение е незаконосъобразно, че претърпените от нея вреди са от незаконосъобразния съдебен акт, постановен от ответницата по посоченото дело. Претендирала заплащането на сумата от 25 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Отправила е и искане за предоставяне на безплатна правна помощ.
Първоинстанционният и въззивният съд са обосновали един и същи извод, че искът е недопустим и производството подлежи на прекратяване. Приели, че с него се претендира личната гражданска отговорност на съдията за действията му в това качество при разглеждане на делата, която попада в обхвата на функционалния имунитет – чл.132 от Конституцията. Посочили са, че с това ищецът не е лишен от защита пред съд, тъй като може да я осъществи по друг ред – с иск срещу съда, в който магистратът изпълнява служебните си задължения. Личната гражданска отговорност на съдията за действията по разглеждане на делата е изключена с конституционна разпоредба, независимо от закона, въз основа на който се претендира. Съдебната практика по чл.290 от ГПК е дала отговор на въпроса за реда, по който може да се претендира отговорност за вреди от незаконни служебни действия на съдията, които не са от предвидените в чл.2 от ЗОДОВ. Това е общият ред на ЗЗД, като искът се насочва срещу съответния съд / Р по гр.д. №377/09 г. на четвърто г.о. на ВКС, по реда на чл.290 от ГПК/. Предвид обстоятелството, че са налице регламентираните в нормата на чл.24, т.2 ЗПП пречки – недопустимост на исковата претенция, са приели, че на ищцата следва да бъде отказано предоставянето на правна помощ.
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт.Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В случая формулираният от частния жалбоподател въпрос не обуславя решаващата воля на съда. По този въпрос не е давано правно разрешение от въззивния съд. Въпросът не стои в основата на решението и не обуславя правната вола на съда. Същият е формулиран от касатора в контекста на поддържаните оплаквания за допуснати от съда процесуални нарушения и неправилно приложение на закона, вследствие на което са обосновани и неправилни крайни изводи. Тези оплаквания не подлежат на преценка в стадия на селектиране на жалбата. С оглед изложеното се обосновава извод, че не е налице общата предпоставка на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, а отсъствието на последната – води до необсъждане на въпроса за наличие на специфичните предпоставки по точка 3 от чл.280 ал.1 ГПК.
В обобщение, липсва основание за допускане на касационно обжалване на определението на въззивната инстанция по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което Върховният касационен съд, състав на IІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение на Софийски градски съд от 14.09.2012год., постановено по ч.гр.д.№ 10713/2012год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: