О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 54
София, 11.02.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА С.
ч.гр.дело № 110/2016 год.
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Й. Ц. В. – Г., чрез процесуалните й представители адв. М. и адв. К., срещу определение № 680 от 16.10.2015 г., постановено по ч.т.д.№ 609/2015 г. на Апелативен съд – В., с което е потвърдено определение № 2674/23.07.2015 г., постановено по т.д.
№ 1528/2014 г. по описа на Окръжен съд – Варна. С първоинстанционното определение е било оставено без уважение искането й за изменение на решението в частта за разноските.
В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт. Иска се неговата отмяна, както и да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение по делото в пълния претендиран размер от 55 000 лева.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал.1, т. 1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на следните въпроси: 1. „ Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени съображения по релевантната фактическа обстановка и направените в частната въззивна жалба оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон и съществени процесуални нарушения при постановяване на обжалваното определение ?“; 2.„ Как следва да бъде определен обемът на отговорността за разноски за адвокатско възнаграждение когато страната, която има право на разноски е ангажирала повече от един адвокат да осъществява защитата й в рамките на една и съща съдебна инстанция?“; 3. „ Може ли съдът при разглеждане на претенцията за присъждане на разноски за адвокатска защита по своя инициатива да преценява съответствието на размера на направените разноски с правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК, според което отговорността се определя съобразно възнаграждението за един адвокат, или следва да бъде сезиран с този въпрос, чрез възражение от насрещната страна?“.
По отношение на първия формулиран въпрос обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди противоречие на въззивното решение с т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по т. д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 94/28.03.2014г. по гр. д.
№ 2623/2013г. на ВКС, IV ГО, решение № 157/08.11.2011г. по т. д.
№ 823/2010г. на ВКС, II ТО и решение № 194/18.06.2013г. по гр. д.
№ 1100/2012г. на ВКС, IV ГО. Във връзка с втория въпрос, в зависимост от начина на учредяване на процесуалното представителство, заявява, че е налице противоречива съдебна практика, обективирана в определение
№ 186/23.04.2014г. по т. д. № 3389/2013г. на ВКС, I ТО, определение
№ 110/21.03.2014г. по гр. д. № 58/2013г. на ВКС, II ГО, определение
№ 436/22.12.2014г. по ч. гр. д. № 6923/2014г. на ВКС, II ГО, определение
№ 127/09.03.2010г. по ч. гр. д. № 726/2009г. на ВКС, I ГО определение
№ 755/12.03.2013 г. по гр.д. № 787/2013 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив и решение от 10.01.2012 г. по гр.д. № 3897/2011 г. по описа на СГС, като представя препис от последния съдебен акт, но не и доказателства, че същият е влязъл в сила. По третия поставен въпрос аргументира противоречие на въззивното решение с определение
№ 251/09.06.2010г. по ч. гр. д. № 102/2010г. на ВКС, II ГО и определение № 227/21.12.2009г. по гр. д. № 1107/2009г. на ВКС, IV ГО. Алтернативно твърди, че последните два въпроса са от значение на точното прилагане на закона и развитието на правото без да сочи други мотиви.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от адв. П. Т. – пълномощник на ответника по жалбата Ц. В., в който се изразява становище за неоснователност на искането.
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 2 ГПК.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Производството пред Окръжен съд – Варна е образувано по предявени обективно кумулативно съединени искове от Ц. Й. В. срещу Й. Ц. В. – Г. за обявяване на Договор за издръжка и гледане от 04.07.2014г. за унищожаем; за обявяване за унищожаеми на едностранните изявления на ищеца по джиросване на собствените му 1 666 000 обикновени поименни акции от капитала на [фирма] в полза Й. В. – Г. и за реституция на даденото в резултат на унищожаемите сделки. С влязло в сила определение № 3411/26.08.2014г., производството по делото е прекратено по отношение на иска за обявяване на договор за издръжка и гледане от 04.07.2014г. за унищожаем.
С Определение № 546/10.02.2015г. по т. д. № 1528/2014г. на ОС – Варна, производството по делото е спряно до учредяване на настойничество на ищеца. С влязло в сила определение
№ 1914/27.05.2015г. производството е възобновено и прекратено, поради заявен от законния представител – настойник на ищеца, отказ от иск. С молба от 03.06.2015г. ответникът в производството е предявил претенция за присъждане на сторени в производството разноски, като е представил списък по чл. 80 ГПК и доказателства за реалното им извършване. Въз основа на нея е постановено определение № 2674/23.07.2015г., с което искането е частично уважено като са присъдени в полза на молителя разноски за адвокатско възнаграждение до размера на платения на един адвокат хонорар от 15 000 лева, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, а за разликата до пълния предявен размер от 55 000 лева искането е оставено без уважение.
Въззивният съд е сезиран с частна жалба, подадена от Й. В. – Г., чрез адв. М. и адв. К., срещу първоинстанционното определение. За да постанови обжалваното пред настоящата съдебна инстанция определение Апелативен съд – В. е приел, че участие в първоинстанционното производство до прекратяването му, като процесуални представители на ответника, са взели адв. М. и адв. Т., докато адв. Г. К. не е извършила нито едно процесуално действие до този момент. Съобразно представеният договор за правна помощ уговореното за адв. М. и адв. Т. възнаграждение е в размер на по 15.000 лева за всеки от тях, а за адв. Г. К. в размер на 25.000 лева. Процесуалната активност на упълномощения представител е зачетена от съда като основен критерий при избора на кого от ангажираните адвокати следва да се присъди претендираното възнаграждение, поради което такова е присъдено в размера, уговорен за тези адвокати, взели участие в процеса, а не в размера, уговорен за процесуалния представител, за който е констатирано, че не е извършил нито едно процесуално действие. Ръководейки се от нормата на чл. 78, ал.1 ГПК и предвид изложеното, въззивният съд е счел, че следва да се присъди адвокатско възнаграждение до размера на 15 000 лева, уговорен за един адвокат, и да се отхвърли искането за разликата до претендираните общо 55 000лева. По тези съображения е потвърдил първоинстанционното определение.
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
По отношение на първия поставен въпрос не се обосновава наличието на общо основание за допускане на касационното обжалване. Същият не е включен в предмета на спора и не е обусловил правната воля на съда. Изпълнението на задължението на въззивния съд да извърши собствени фактически констатации и обсъди оплакванията, релевирани във въззивната жалба влияе върху правилността на съдебния акт. Следва да се отбележи, че поддържаните от страна на частния жалбоподател, подробни доводи и съображения за неправилност на обжалваното определение не представляват основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, а представляват касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните обаче е недопустимо да бъдат обсъждани във връзка с предпоставките за допускане на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3, във вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Те биха подлежали на обсъждане от касационната съдебна инстанция, едва и само ако се допусне касационното обжалване на определението на въззивния – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
За пълнота следва да се посочи, че касаторът не установява и съществуването на допълнителното основание, предвидено в чл.280 т.1 ГПК, за което навежда твърдения, позовавайки се на т. 19 на Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по т. д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение
№ 94/28.03.2014г. по гр. д. № 2623/2013г. на ВКС, IV ГО, решение № 157/08.11.2011г. по т. д. № 823/2010г. на ВКС, II ТО и решение № 194/18.06.2013г. по гр. д. № 1100/2012г. на ВКС, IV ГО.
В т.19 на цитираното тълкувателно решение по въпроса относно дейността на въззивната инстанция е прието, че същата е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение я продължава. Приема се, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. В този смисъл въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща, поради което дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение, въззивната инстанция обосновава свои собствените изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност. В обжалвания съдебен акт съдът не се е отклонил от тези правни разрешения, формирал е собствени фактически и правни изводи, които са намерили отражение в мотивите на съдебния акт, като същевременно е обсъдил релевирани във въззивната частна жалба относими възражения, поради което не се установява поддържаното в изложението противоречие с т.19 на ТР 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 94/28.03.2014г. по гр. д. № 2623/2013г. на ВКС, IV ГО, решение № 157/08.11.2011г. по т. д.
№ 823/2010г. на ВКС, II ТО и решение № 194/18.06.2013г. по гр. д.
№ 1100/2012г. на ВКС, IV ГО.
Вторият формулиран въпрос е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт, поради което следва да се извърши преценка за наличие на соченото основание на чл. 280, ал. 1, т.2 ГПК. Преди извършването й, следва да се констатира идентичност от фактическа страна между споровете, предмет на разглеждане в представените съдебни актове. Сходство в хипотезите се открива между настоящия спор и разгледания в Определение № 127/09.03.2010г. по ч. гр. д. № 726/2009г. на ВКС, I ГО, доколкото процесуалното представителство е учредено в полза на две лица. Като критерий за избор на кое от тях да се присъди възнаграждение е изведено процесуалното им поведение – кое от тях е извършило основната дейност по защитата на страната и по този начин е поело основната тежест на тази защита. Този подход е приложил и въззивният съд като е обосновал защо не следва да се присъжда възнаграждение в размера, уговорен за адв. К., поради процесуалното й бездействие, респективно е обосновал защо такова се следва на взелия участие процесуален представител. В производствата по гр.д. № 787/2013 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, по гр. д. № 58/2013г. на ВКС, II ГО и т. д. № 3389/2013г. на ВКС, I ТО, чийто окончателни съдебни актове са представени, възнаграждението за процесуално представителство е уговорено общо, като за един адвокат, докато в настоящия случай, видно от представения договор за правна защита от 01.10.2014 г., същото е диференцирано, поради което не е налице идентичност. Правното разрешение, дадено във въззивното определение, съответства на възприетото тълкуване на термина „един адвокат“, по смисъла на чл. 78, ал. 1 ГПК и следващото му се възнаграждение в определение № 436/22.12.2014г. по ч. гр. д. № 6923/2014г. на ВКС, II ГО. С оглед на изложеното, не се установява твърдяното противоречие на атакуваното определение с посочените съдебни актове, напротив налице е съответствие между правните съждения на въззивния съд и приетото в Определение № 127/09.03.2010г. по ч. гр. д. № 726/2009г. на ВКС, I ГО и определение № 436/22.12.2014г. по ч. гр. д. № 6923/2014г. на ВКС, II ГО.
Третият поставен въпрос също е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Въззивният съд се е произнесъл за размера на отговорността, съобразно чл. 78, ал. 1 ГПК, като я е ограничил до възнаграждението за един адвокат. Не е налице, обаче, специфичната предпоставка, предвидена в чл. 280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие със задължителната практика на ВКС. В посочените съдебни актове – определение № 251/09.06.2010г. по ч. гр. д.
№ 102/2010г. на ВКС, II ГО и определение № 227/21.12.2009г. по гр. д.
№ 1107/2009г. на ВКС, IV ГО – предметът на разглеждане е различен – правомощието на съда по чл. 78, ал. 5 ГПК – след сезиране да присъди по-нисък размер на адвокатско възнаграждение от претендирания, когато същото е прекомерно с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото.
В изложението се поддържа също, при условията на алтернативност, че последните два въпроса са и от значение на точното прилагане на закона и развитието на правото. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая в изложението не са изложени такива доводи и съображения, което обосновава извод, че поддържаното основание по чл.280 т.3 ГПК не е налице.
С оглед изхода на делото и изрично заявената претенция на ответника по касацията, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, следва да му бъдат присъдени сторените в настоящото производство разноски, представляващи адвокатско възнаграждение, в размер на 1300,00 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3110 от 04.09.2015год. по ч.гр.д.№ 2490/2014год. на Окръжен съд – Варна.
ОСЪЖДА Й. Ц. В. – Г., с ЕГН [ЕГН] да заплати на Ц. Й. В., ЕГН [ЕГН], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 1300,00 лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: