ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 999
гр. София, 02.11.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на първи октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от съдия ДАНИЕЛА СТОЯНОВА гр. дело №3410/2015година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Р. Ж. Д., представляван от адв. Н.Н. и адв.П. С., срещу решение на Софийски градски съд от 17.02.2015г., постановено по в.гр.дело №4225/2014г., в частта, с която е потвърдено решението на Софийски районен съд, 77 състав, от 19.12.2013г. по гр.д.№ 36128/ 2013г., в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният от касатора – ищец, иск по чл.200 от КТ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от настъпила на 01.10.2012г. трудова злополука над уважения размер 16000лв. до пълно предявения такъв от 150 000 лева, ведно със законната лихва от датата на злополуката до окончателното изплащане.
В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната част. Искането е за отмяна и уважаване на претенцията в пълен размер. Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, в което се поддържа наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] в представен писмен отговор взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Третото лице – помагач на ответното дружество – [фирма] не взема становище.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но не е налице основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Съображенията за това са следните:
Касаторът е предявил иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, против [фирма] за заплащане на обезщетение в размер на 150 000лв. за неимуществени вреди от претърпените болки и страдания от травматични увреждания, които получил при трудова злополука, станала на 01.10.2012г., ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане. Първоинстанционният съд е уважил иска до размер 16 000лв. ведно със законната лихва върху главницата от датата на увреждането, а исковата претенция в останалата част е отхвърлил като неоснователна. Пред въззивния съд ищецът е обжалвал решението в частта, с която предявената претенция е отхвърлена за разликата над уважения размер 16000лв. до пълния претендиран такъв от 150000лв, а ответникът е обжалвал в частта, с която е уважен предявеният срещу него иск.
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, въззивният съд е приел, че са налице всички елементи от фактическия състав на чл. 200, ал. 1 КТ, че е доказано съпричиняване на вредоносния резултат в обем 20 % и неимуществените вреди следва да се репарират съобразно критерия за справедливост, заложен в чл. 52 ЗЗД, при отчитане на установения принос от страна на пострадалия. От фактическа страна съдебният състав е констатирал релевантните за спора обстоятелства – че ищецът е работил при ответника като общ работник; че на 01.10.2012г. при работа на обект на ответника е получил травматични увреждания вследствие на трудова злополука, установена по надлежен ред; че злополуката е настъпила при условията на проявена от пострадалия груба небрежност, изразяваща се в това, че се е приближил в опасна близост до машината за пробиването на отвори за поставяне на пътни знаци с отворена жилетка при ветровито време, въпреки наличието на редовен инструктаж във връзка с работата; че травматичните увреждания се изразяват в множествени счупвания на лумбосакралната част на гръбначния стълб и таза /счупване на дясна хълбочна кост;счупване трансацетабуларно-тазобедрена ямка, двустранно;счупване на дясна седалищна кост;счупване на напречните израстъци в дясно на лумбални прешлени-3,4./, които са причинили на пострадалия трайно затруднение на движението на долните крайници и снагата за срок по-дълъг от 30 дни; също множествено охлузни рани в областта на кръста и таза, причинили на пострадалия болка и страдания; че е извършено оперативно лечение-кръвно наместване и метална фиксация по отношение на трансацетабуларното счупване в ляво, като се налага продължение на лечението в домашно-амбулаторни условия с последваща рехабилитация, с продължителност около девет месеца, през което време пострадалият е бил нетрудоспособен. Приел е за установено и това, че са налице остатъчни последици от получените увреждания – хипертрофия на мускулатурата на ляв долен крайник, лекостепенно ограничаване на движението в тазобедрените стави, тръпнене на пръстите на ляво ходило, че не се установява намалена работоспособност 50 или над 50% на пострадалия, поради което е приел, че се касае за временна неработоспособност, че проведеното лечение е било адекватно, като не са налице усложнения при лечението, нетипични за характера на уврежданията. При така приетото е обосновал извод, че сумата от 20000лв., намалена на 16000лв. съгласно установения процент съпричиняване, е от естество да репарира претърпените от ищеца болки и страдания от увреждането, като следва да се присъди и законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане.
При тези мотиви на въззивния съд поставените от жалбоподателя въпроси не обосновават извод за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване.
В изложението на основанията за допустимост на касационното обжалване, приложено към касационната жалба срещу решението, касаторът поддържа основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната за съдилищата практика по въпросите : 1/ „ Дали въз основа на ангажираните доказателства може да се счете, че са налице предпоставките на чл.201, ал.2 КТ за намаляване отговорността на работодателя?” и 2/ „ За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл.52 ЗЗД и за задължителното излагане от страна на съда на съображенията за определяне на същия.” Във връзка с първия въпрос касаторът се позовава на Решение № 348 от 11.10.2011 г. по гр. д. № 3871/2010 г., IV-то ГО на ВКС; Решение № 79 от 27.02.2012 г. по гр. д. № 673/2011 г., IV-то ГО на ВКС; Решение № 977 от 14.01.2010 г. по гр. д. № 298/2009 г., IV-то ГО на ВКС; Решение № 194 от 21.06.2011 г. по гр. д. № 1248/2010 г., ІІІ-то ГО на ВКС . Обосновава наличието на противоречие с твърдението, че ответното дружество по никакъв начин не е ангажирало доказателства за проявена от пострадалия груба небрежност и въпреки това в обжалвания акт се приема, че такава проява е налице. Във връзка с втория въпрос се позовава на ППВС № 4/1968г. – т.4 и т. 11. Обосновава наличието на противоречие с оплакването, че въззивният съд при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, не е обсъдил всички конкретни обстоятелства, имащи значение за конкретния спор, и не е изложил своите мотиви за тях, не е съобразил и отчел всички болки и страдания и остатъчните последици и като краен резултат е определил занижен размер на обезщетение.
В изложението си касаторът поддържа и наличието на основанието по чл.280 т.3 ГПК във връзка с въпроса : 3/” Оправдано ли е обективният характер на отговорността по чл. 200 от КТ да обуславя различни критерии за понятието “справедливост” при определяне размер на обезщетение за неимуществеи вреди в сравнение с установените критерии, приложими при определяне на обезвреда за вреди от деликт?” Твърди, че в зависимост от субекта на отговорността при определянето на обезщетения за неимуществени вреди от непозволено увреждане, от една страна, и определянето на обезвреда в хипотези анагжиране отговорността на работодателя по чл. 200 от КТ, в практиката на съдилищата се наблюдават глобални различия в определяните размери, а никъде в материалния закон, относимите тълкувателни актове и съдебната практика няма обосновка на това различно третиране на сходни казуси. Счита тази практика за порочна и дискриминационна.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В случая първият въпрос не е правен въпрос, а е оплакване за необоснованост на решението. Привързан е към становището на касатора, че въпреки липсата на достатъчно доказателства съдът е обосновал неправилен извод за това, че е налице съпричиняване и отговорността на работодателя следва да бъде намалена. Тези доводи са по естеството си касационно основание по чл.281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на касационното производство в случай, че обжалването бъде допуснато. При отсъствие на общо основание не се дължи произнасяне по наличието или не на поддържаното допълнително такова.
Вторият въпрос на касатора също не е общо основание за допускане на касационното обжалване. Първата част на въпроса „За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл.52 ЗЗД” е поставена общотематично, а не в контекста на конкретните правни разрешения на въззивния съд, а втората част на въпроса – „за задължителното излагане от страна на съда на съображенията за определяне на същия” – отново е поставен в контекста на касационни оплаквания за необоснованост на решението и за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати процесуални нарушения, свързани с анализа на доказателствата и определяне вследствие на това на занижен размер обезщетение, които са неотносими към производството по чл.288 ГПК и подлежат на преценка във втория стадий на касационното производство, в случай, че решението бъде допуснато до него.
Не е общо основание по смисъла на чл.280 ГПК и последният, трети въпрос, поставен в изложението. Въззивният съд не е давал правно разрешение по такъв въпрос и същият не обуславя решаващите му изводи.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е ангажирала доказателства за реално сторени такива в настоящото производство.
По изложените съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд от 17.02.2015г., постановено по в.гр.дело №4225/2014г. в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: