О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 954
София, 22.07.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1617/2014год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Ф. К., подадена чрез адв. Е. П., и по касационна жалба на Н. /Н. ЕООД/, подадена чрез адв.Ст.Ц., срещу въззивно решение от 19.07.2013 г. по гр. дело № 12877/2012 г. на СГС, II „В” ГО, с което е потвърдено решение от 29.06.2012г. по гр. дело №23423/2011г., СРС, IГО, 36 състав. С първоинстанционното решение Н. ЕООД е осъден да заплати на С. Ф. К. на основание чл.286 ЗЗД сума в размер на 12300 лева, представляваща неизплатено възнаграждение по договор за поръчка от 05.06.2006г., ведно със законната лихва върху сумата от 02.06.2011г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 3528, 55 лева, представляваща обезщетение за забава в плащането на дължимото възнаграждение за периода от 29.11.2008г.-01.06.2011г., като е отхвърлен искът по чл.286 ЗЗД за разликата над сумата от 12 300 лева до пълния предявен размер от 24600 лева, и искът за обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над сумата от 3528,55 лева до пълния предявен размер от 15802,54 лева и за периода от 06.06.2006г. до 28.11.2008г. С решението е присъдена в полза на ищеца сума в размер на 419,60 лева – разноски по делото.
За да се обоснове този резултат по спора, в обжалваното въззивно решение е прието, че ищецът е бил процесуален представител на Националния институт за изследване на вино и спиртни напитки по гр. д.№318/2006 по описа на ВКС, I ТО, въз основа на договор за правна защита и съдействие №0568539/2006г. и Споразумение от 04.09.2004г., по силата на което страните са се съгласили правната защита по делото пред касационната инстанция да бъде възложена на ищеца при възнаграждение, определено съгласно т.4 от споразумението; че с Постановление №121 на МС от 02.06.2008г. е закрит Националния институт за изследване на вино и спиртни напитки към министъра на икономиката и енергетиката, като съгласно чл.3, ал.2 от постановлението Министърът на икономиката и енергетиката в едномесечен срок от влизането в сила на постановлението е длъжен да образува еднолично дружество с ограничена отговорност с държавно имущество, като внесе в капитала на новообразуваното дружество активите на закрития институт и еднократна парична вноска в размер на 200 000 лева, а в разпоредбата на ал.4 на чл.3 от постановлението е предвидено, че дейността, архивът, както и правата и задълженията по договорите, сключени във връзка с дейността на Националния институт за изследване на вино и спиртни напитки се поемат от новоучреденото дружество; че ответникът е учереден на основание чл.3,ал.2 от ПМС 121/02.06.2008г.; че процесният договор за правна защита и съдействие е във връзка с дейността на ответника, тъй като предмета на делото, по което се осъществява процесуално представителство е триетажна сграда и парцел, включени в имуществото на института и поради това договорът попада в приложното поле на чл.3, ал.4 от постановлението. Въз основа на изложеното е приел, че правата и задълженията по договора за правна защита и съдействие и по споразумението се поемат от новоучреденото дружество, а именно ответника по делото като правоприемник на Националния институт за изследване на вино и спиртни напитки. В подкрепа на извода си е посочил и обстоятелството, че съгласно чл.8,ал.2 от учредителния акт на ответното дружество непаричната вноска в капитала на същото е образувана от стойността на недвижимите имоти и материалните и нематериалните активи на закрития институт, включително и от процесната сграда и парцел. Предвид изложеното е приел, че ответникът е правоприемник на закрития институт, поради което и е пасивно материално-правно легитимиран да отговаря по предявените срещу него искове.
По основателността на претенцията след анализ на доказателствата съдът е приел, че по силата на споразумение от 04.09.2004г., страните са се съгласили, възнаграждението по гр.д.№724 по описа на СГС, I ГО,12 състав, за всяка инстанция – въззивна и касационна , да се определя съгласно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1 за минималните адвокатски възнаграждения съответно по 540 лева + 2% върху горницата над 10 000 лева, на база данъчната оценка на процесния недвижим имот. В този смисъл данъчната оценка има значение само за определяне размера на адвокатското възнаграждение, но не и за изплащането му. По този размер страните са постигнали съгласие и съдът приема, че той е определен съгласно споразумението. Въз основа на споразумението съдът е приел и това, че страните са се съгласили изплащането на възнаграждението за процесуално представителство пред въззивната и касационната инстанция да се осъществи при наличието на влязло в сила решение, с което е отхвърлена исковата претенция на [фирма], предявена срещу Националния институт за изследване на вино и спиртни напитки. При тази констатация е обосновал извод, че изплащането на адвокатското възнаграждение по горепосоченото дело не е обвързано с данъчната оценка на процесните имоти, а с постигането на целен резултат – отхвърляне на исковата претенция по делото, по което ищецът е процесуален представител, с влязло в сила решение. Приел е за установено и това, че с влязло в сила решение №223/10.09.2010г. по гр.дело №261/2008г.,ВКС, II ТО, е отменено въззивното решение на САС в частта, в която е прогласена нищожността на договор за дарение, сключен на 20.12.1999г. като е отхвърлен предявеният от [фирма] против Н. иск за обявяване на нищожността на договора за дарение, сключен с нотариален акт №9/20.12.1999г. по отношение на триетажната административна сграда; че предмет на делото са били два имота, поради което отхвърлянето на исковата претенция спрямо единия от тях с влязло в сила решение, обуславя извода, че е постигнат 50 % от резултата, който е договорен между страните. Предвид договорената обвързаност на възнаграждението спрямо постигнатия резултат, съдът е обосновал извод, че следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на 50 % от определеното с договора за правна защита и съдействие, а именно: сумата от 12 300 лева или половината от претендирания размер. Счел е за неоснователно е възражението на ищеца, че адвокатското възнаграждение следва да бъде присъдено съобразно размера на данъчната оценка на триетажната сграда и с оглед съотношението между нейната данъчна оценка и данъчната оценка на парцела.
В касационната жалба на С. Ф. К. се релевират доводи за недопустимост, неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната отхвърлителна част и уважаване на предявените искове изцяло. Към жалбата е приложено изложение на основания за допустимост на касационното обжалване.
В касационната жалба на Н. ЕООД се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част, с която са уважени предявените искове, и отхвърлянето им изцяло.
Касационните жалби са подадени от надлежно конституирани страни в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явяват допустими. Същите са редовни като подадени в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът С. Ф. К. поддържа, че съдът се е произнесъл по съществени материално-правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС; които са решавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – чл.280 т.1, т.2 и т.3 ГПК. Счита, че такива са въпросите: 1/ ” дали Споразумението от 04.09.2004г., в частта му на стр. 2-ра, последната точка, с което се договаря, че възнаграждението за процесуално представителство и защита пред въззивната и касационната инстанция „се изплащат на изпълнителя при наличие на влязло в сила решение, с което се отхвърля исковата претенция на [фирма] [населено място] “, по отношение на него, е действително или недействително, като се имат предвид разпоредбите на Закона за адвокатурата (ЗА)- чл. 36 ал. 1 и 2 и чл. 7 ал. 1 т. 4 от Наредба № 1/2004г. (изм. и доп.), във връзка с чл. 1 от същата” и 2/” Допустимо ли е договаряне между страните и съответно присъждане от съда на адвоката на адвокатско възнаграждение в размер под минимума, предвиден в чл. 36 от Закона за адвокатурата и чл. 1, 2, 4 и 7 от Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения? Представлява ли в този случай клаузата по точка последна от Споразумението от 04.09.2004г. нищожна такава, както и действие по заобикаляне на закона?”.
С поставянето на тези въпроси касаторът не обосновава наличието на обща предпоставка за достъп до касационно обжалване, тъй като същите не са правно разрешавани от въззивния съд в обжалването решение и същите не обуславят крайните му изводи. Следва да се има предвид, че по смисъла на чл.280 ГПК правните въпроси са винаги конкретни и специфични за делото, по което е постановен обжалвания акт, и същите следва да са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Значението им се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. В случая въпросите на касатора не отговарят на тези изисквания. Същевременно въпросите по своя характер са фактически – свързани са с подлежащи на установяване в процеса факти и обстоятелства. Въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спора, са фактически и с поставянето им не може да се обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касация. Следва да се посочи също, че с поставянето им касаторът изразява по същество доводите си за материална незаконосъобразност на въззивното решение и за неправилно анализиране на доказателствения материал. Тези доводи са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Поради отсъствието на обща предпоставка не се дължи произнасяне по наличието на специфичните такива, поддържани от касатора, поради което и съдът не се произнася по доводите, изложени като обосновка за тях.
В изложението се поддържа от касатора, че касационното обжалване следва да се допусне и във връзка с поставения процесулноправен въпрос: ”относно доклада на делото и правилната правна квалификация на спора, което е довело до едно недопустимо решение, тъй като нито първоинстанционния съд, нито въззивния съд са се съобразили със задължителните разпоредби по отношение адвокатските възнаграждения, при които не може да бъде договорено възнаграждение под минимума на Наредба № 1 /2004г., при което адвокатът носи дори дисциплинарна отговорност за неспазването на тези разпоредби- съгласно чл. 132 т. 5 от Закона за адвокатурата”. Счита, че “неправилният (непълен) доклад на СРС и СГС са довели до неправилна правна квалификация на спора, като са игнорирали и не са приложили специалната норма със задължителен характер, както и съответно нарушението на задължителните правни норми относно адвокатските възнаграждения, като всичко това е довело и до едно недопустимо, неправилно, необосновано и незаконосъобразно решение”.
На първо място действително съгласно ТР №1/2009г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1 при вероятна процесуална недопустимост или нищожност на въззивното решение, касационният съд следва да прецени, налице ли е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че въззивното решение е недопустимо, тъй като при постановяването му съдът е допуснал процесуални нарушения при доклада на делото, дал е неправилна правна квалификация на спорното право, допуснал е нарушение на императивни правни норми от Закона за адвокатурата Наредба № 1 /2004г. Това възражение е необосновано, тъй като изложените доводи са относими към правилността на решението, а не към допустимостта на същото. Преценката дали са допуснати такива нарушения се извършва от ВКС във втората фаза на касационното производство, а в стадия на селектиране на касационната жалба. Предвид това не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 т.1 ГПК с оглед вероятна недопустимост на съдебния акт.
На следващо място така формулиран въпросът не е общо основание по смисъла на чл.280 ГПК – формулировката е общотематична, а не в контекста на конкретно правно разрешение, действие или бездействие на въззивния съд, представлява неконкретизирано и неаргументирано оспорване на материално-правната и процесуално-правната законосъобразност на съдебния акт.
Не се обосновава извод за наличие на основание за допускане на касационното обжалване и с поставения от касатора въпрос: ” Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 от ГПК, респ. докладът му е непълен или неточен, неотговарящ на изискванията на закона за обоснованост на фактическите изводи, законосъобразност на правната квалификация, разпределението на доказателствената тежест, независимо от направените във въззивната жалба твърдения в тази насока, което съответно би довело до друг изход от делото.” Според касатора “въззивният съд не е докладвал съдържанието на въззивната жалба, като не е направил Доклад на делото по чл. 145-146 ГПК” въпреки, че е бил длъжен да стори това. Сочи решения на различни състави на ВКС, в които въпросът е разрешен противоречиво, като изразява становището си, че “въззивният съд е задължен да направи доклад в случаите на отсъствие на доклад на първата инстанция, както и във всички случаи на непълнота или неточност на доклада в границите на правомощията си по чл. 269 от ГПК при типично развитие на гражданския процес”.
Настоящият състав намира, че с така поставения въпрос не се обосновава наличие на обща предпоставка за достъп до касация, тъй като по съществото си въпросът е касационно оплакване за допуснати процесуални нарушения, чиято преценка е ирелевантна за производството по чл.288 ГПК. Въпреки това следва да се посочи, че не е налице и поддържанното допълнително основание, тъй като във връзка с така поставения въпрос е дадено задължително за съдилищата тълкуване с ТР№ 1/2013 от 9 декември 2013 год. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, на което въззивното решение не противоречи.
Според касатора К. е налице основанието по чл.280 т.1 ГПК и във връзка с въпроса :”задължен ли е бил съдът да прецени всички доказателства, представени по делото и доводите на страните, както и действащата материално-правна уредба”.Счита, че същият е решен “в нарушение на чл. 12 и чл. 235 ГПК и в контекста на ПП ВС № 1/1953г., представляващо задължителна практика за съдилищата и при действието на новия ГПК?” Позовава се на Определение № 1267 от 08.12.2010г. на BKC-IV ГО по гр. дело № 761/2010Т., с което е допуснато касационно обжалване по: „Процесуално-правните въпроси относно задълженията на съда да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа установка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС-ПП ВКС №1/1953г. „. На първо място въпросът е общотематичен, поставен е в контекста на касационното оплакване за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд при анализа на доказателствата и за формирани от съда необосновани фактически и правни изводи, поради което и не формира общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Не е доказано и поддържаното основание по чл.280 т.1 ГПК, тъй като определение, постановено в производство по чл.288 ГПК, не формира сила на присъдено нещо, извън обхвата е на задължителната съдебна практика и поради това не може да обоснове извод за наличие на противоречие в поддържания от касатора смисъл.
Същият касаторът поставя в изложението си и въпросите :” кога длъжникът изпада в забава в кокретния случай, като се има предвид текста на Споразумението от 04.09.2004 г., от което е видно, че задължението за плащане е с уговорен срок – наличие на влязло в сила решение, с което се отхвърля претенцията на София БТ АД срещу Н., но същевременно е налице едностранно прекратяване на правомощията на адв. К. от страна на възложителя-ответник по касация, при което дължимостта на възнаграждението е от датата на последното извършено процесуално действие- до датата на прекратяването на представителната власт, или от датата на поканата- считано от 28.11.2008г. (с писмо вх. № ФСД-27-37 до ответната страна)?”; “дължи ли се заплащане на пълния размер на възнаграждението, съгласно 26 ал. 2 от Закона за адвокатурата и от кога то е изискуемо, както и следва ли да се направи разграничение между приложението от съда на нормата на чл. 36 ал. 2 ЗА- за отношения между адвокат и клиент и чл. 78 ал. 5 от ГПК- за определяне на разноските между страните?”; “допустимо ли е определяне от съда на по-нисък размер на възнаграждение на адвоката при едностранно прекратяване от възложителя на пълномощното за процесуално представителство, но не и на договора, без вина на пълномощника- адвокат, предвид законовата забрана за възнаграждение под минимума по Наредба № 1/2004г. и дължи ли се пълният размер на адвоката, съгласно чл. 26 ал. 2 Закона за адвокатурата ?”; ” дали Споразумението, което включва нищожна уговорка следва да се прилага без тази, противоречаща на императивна правна норма уговорка?”; “дали изобщо е приложимо това Споразумение от 04.09.04г. към договора от 05.06.2006г., който е за защита по делото по извънредна процедура, след като същото е приключило в първа, въззивна и касационна инстанция и след като в Споразумението изрично е записано в последното изречение, че същото: „е неразделна част от описаните по-горе договори за правна помощ“, но не и за последващи договори за правна защита и съдействие, какъвто е този от 05.06.2006г. , отнасящ се след наличие на извънредния способ- за отмяна на решение, но не и по касационно дело върху инстанционно решение?”. Счета, че във връзка с тях е налице основанието по чл.280 т.3 ГПК, тъй като “поради липса на конкретен отговор на поставените по-горе въпроси в тяхната съвкупност в наличната съдебна практика на ВКС, не е налице постановено решение на ВКС, което да отговаря на конкретния казус (въпрос): „какъв е дължимият размер на адв. възнаграждение при наличие на нищожна клауза и заобикаляне на закона в Споразумението от 04.09.2004г. (в последната му точка на стр. 2- за хонорар под минимума или дори липса на хонорар), както и при наличие на конкретен Договор за правна защита и съдействие, в който е договорен минималния размер на адвокатското възнаграждение по Наредба № 1/2004г. на ВАС, съчетано с прекратяване на правомощията на адвоката без негова вина, преди приключване на делото в съответния съд (ВКС)?”. Както сам касаторът подчертава в изложението си тези въпроси не са правно разрешавани от въззивния съд и в решението липсва отговор във връзка с тях, който да обуславя крайните изводи на въззивната инстанция.Изложеното е достатъчно да обоснове извод, че с поставянето им не се доказва наличието на общо основание за достъп до касация.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителната му част по касационната жалба на касатора К..
Не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение и в осъдителната му част по касационната жалба на Н. ЕООД. Съображенията за това са следните:
В изложението си Н. ЕООД поддържа, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК във връзка с въпросите :” Допустимо и валидно ли е да бъде конституиран като надлежна страна ответник, който не е бил страна по сключен договор за поръчка и по споразумение, регламентиращо начина на заплащане по същия и след като в изричен нормативен акт (ПМС № 121 от 02.06.2008 г.) е разпределено правоприемството на ликвидирания субект между новоучредено търговско дружество и публичен орган – Министерство на икономиката и енергетиката? Новоучреденото дружество правоприемник ли е на задължения на закрития правен субект и отговаря ли за заплащане на уговорено възнаграждение за извършени правни действия преди учредяването си?”. Така поставените въпроси са свързани с фактите, подлежащи на установяване в процеса, а такива въпроси, както вече бе посочено по-горе в определението, не са правни въпроси по смисъла на чл.280 ГПК и не формират общо основание за достъп до касация. Въпросът е и израз на несъгласието на касатора с извода на съда, че същият е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по заявените претенции. По същество това несъгласие е довод за неправилност и необоснованост на решението и като такъв е ирелевантен за производството по дискреция на касационната жалба. По същите съображения не е общо основание и следващият въпрос на този касатор – “При уговаряне на възнаграждение по чл. 36 и чл. 37 Закона за адвокатурата, във връзка с чл. 286 ЗЗД в зависимост от постигнатия резултат, и частичното постигане на същия, то какъв е обективният критерий за присъждане на част от вече уговореното възнаграждение по размер?”. Както сам касаторът посочва, въпросът е свързан със становището му, че “съдът е дал неправилно тълкуване в конкретния случай и с това е нарушил закона”. Доводите за материалноправна незаконосъобразност на решението не са правни въпроси по смисъла на чл.280 ГПК, а проверката им се осъществява от ВКС във втората фаза на производството, ако бъде допуснато касационното обжалване.
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл.281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. Същевременно според разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, който е конкретен, включен в предмета на спора и е от значение за формиране на решаващата воля на съда по конкретния казус, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая подадената касационна жалба не съдържа такова изложение, а само формално позоваване на нормата на чл.280 ГПК – не е формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение и в тази му част до касационно обжалване с оглед на посочените в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото всяка от страните следва да понесе разноските си за настоящото производство така, както ги е сторила.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 19.07.2013 г. по гр. дело № 12877/2012 г. на СГС, II „В” ГО.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: