О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 665
София, 08.12.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 5343/2015 год.
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от адв. А. П., назначена за особен представител на Г. Б., срещу определение № 3110 от 04.09.2015 год. по ч.гр.д.№ 2490/2014 год. на Окръжен съд – Варна, с което е оставена без уважение частната й жалба с вх. № 20003/17.07.2015 г. против разпореждане № 27478/25.06.2015 г., постановено по гр.д. № 16526/2011 г. по описа на Районен съд – Варна. С първоинстанционното разпореждане е било оставено без уважение искането й за изменение на решението в частта за разноските.
В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалвания съдебен акт. Иска се неговата отмяна, както и да бъде определено възнаграждение за особения представител в размер на 11 150,00 лв., съобразен с материалния интерес на представляваната страна по делото.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал.1, т. 1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на въпроса относно определяне възнаграждението на особения представител. Сочи, че формулираният въпрос е разрешен в противоречие с т. 6 на ТР 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 785/27.10.2014 г. по ч.гр.д № 5606/2014 г. по описа на ВКС, ІV г.о. и определение № 209/06.04.2015 г. по ч.гр.д № 6795/2014 г. по описа на ВКС, ІІІ г.о. Във връзка с претендираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, заявява, че въпросът е разрешен по противоречив начин в решение № 1175/15.06.2015 г. по гр.д. № 2349/2015 г. по описа на ОС- Варна, като представя препис от посочения съдебен акт, но не и доказателства, че същият е влязъл в сила. Твърди, че въпросът е и от значение на точното прилагане на закона и развитието на правото, като се позовава на противоречивото му разрешаване, без да сочи други мотиви.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от адв. Б. Ж. – пълномощник на ответниците по жалбата Й. Б. К. и К. С. К., в който се изразява становище за недопустимост и неоснователност на искането.
Жалбата е постъпила в срок, доколкото липсват данни за връчване на обжалвания съдебен акт, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 2 ГПК.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Производството пред РС-Варна е образувано по исковата претенция за делба на недвижим имот № 338, находящ се в [населено място], местност „С. Н.” № 117. На ответницата по иска – съделителката Г. Б., гражданка на САЩ, е назначен особен представител на основание чл. 48, ал. 2 ГПК. С протоколно определение от 20.05.2014г. по гр.д. № 16256/2011г. по описа на Районен съд –Варна, съдът е дал възможност на ищците да внесат първоначален депозит в размер на 400 лв. за определяне на особен представител. С определение № 9116/14 от 20.06.2014г. адв. А. Й. П. – АК [населено място] е била назначена за особен представител на ответната страна. С молба от 17.10.2014г. адв. П. е поискала възнаграждението й да бъде определено съгласно чл. 7, ал. 4 НМРАВ съобразно материалния интерес на представляваната в производството по делба страна. С разпореждане № 3780/23.01.2015г. съдът е приел, че хонорарът на особения представител не съответства на цитираната разпоредба от Наредбата и е задължил останалите съделители да довнесат по сметка на РС-Варна още 400 лв. – възнаграждение за особения представител. Междувременно по делото е постановено решение № 5695/01.12.2014г., с което процесният имот е допуснат до делба, определени са два дяла и е изслушана съдебно-техническа експертиза, с чието заключение са определени пазарните стойности на дяловете. С решение № 2855/25.06.2015 г. по гр.д. № 16526/2011г. Районен съд- Варна е извършил делбата, като е поставил в дял на Г. Б. новообразуван имот №10135.2563.1866 на стойност 355 000 лв. и в общ дял на Й. Б. К. и К. С. К. новообразуван имот № 10135.2563.1867 на стойност 355 000 лв. След даване ход на делото по същество в съдебно заседание на 16.06.2015г. и преди постановяване на решението по втората фаза на делбата / 25.06.2015г./, с молба от 23.06.2015г. адв. П. е поискала да й бъде определено възнаграждение според интереса на представляваната страна и по правилата на чл. 7, ал. 4 вр. ал. 2 НМРАВ, като изрично е посочила, че с приетата по делото СТЕ е определена пазарната стойност на всеки един от двата дяла на имота. С разпореждане № 27479/25.06.2015г. Районен съд – Варна е оставил без уважение направеното искане, с мотивите, че определеното възнаграждение за особен представител в минимален размер от 800 лв. съответства на НМРАВ и независимо от стойността на дяловете е съобразено с фактическата и правна сложност на делото, както и извършените от адвоката действия.
Въззивният съд е сезиран с частна жалба, подадена от адв. П. в качеството й на особен представител, срещу първоинстанционното разпореждане. За да постанови обжалваното определение, Окръжен съд- Варна е съобразил характера и сложността на производството по делба, както и извършените съдопроизводствени действия. Приел е, че първоинстанционният съд правилно и законосъобразно е определил възнаграждение за особения представител в минимален размер от 800 лв., съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 4 НМРАВ.
Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
В процесния случай поставеният въпрос е разрешен от съда и съставлява общо основание за допускане на касационното обжалване, но не са налице поддържаните допълнителни такива в изложението.
На първо място касаторът поддържа основанието по чл.280 т.1 ГПК като твърди, че правното разрешение на съда е в противоречие с правното разрешение по същия въпрос, дадено с т. 6 на ТР 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 785/27.10.2014 г. по ч.гр.д № 5606/2014 г. по описа на ВКС, ІV г.о. и определение № 209/06.04.2015 г. по ч.гр.д № 6795/2014 г. по описа на ВКС, ІІІ г.о.
В т.6 на цитираното тълкувателно решение по въпроса относно определяне възнаграждението на особения представител е прието, че особеният представител се назначава с акт на съда – определение, от който произтича и неговата представителна, спрямо отсъстващата страна, власт; че това представителство, съобразно чл. 36, ал.1 ЗА е възмездно, тъй като за положения труд на адвоката (особеният представител винаги е адвокат) се дължи възнаграждение, независимо от изхода на делото; че това възнаграждение следва да бъде разграничено от отговорността за разноски, която се реализира с оглед постигнатия правен резултат по спора, при наличие предпоставките на чл. 78 ГПК; че размерът на дължимото от ищеца възнаграждение, следва да бъде определен от съда с акта за назначаването му, като този размер се съобразява с указаното в чл. 36, ал. 1 ЗА, препращащ към Наредба № 1/2004г., с оглед установяване минималното възнаграждение за вида процесуална дейност. Прието е също, че няма пречка, при констатирана фактическа и правна сложност на делото, съдът да определи по-висок размер на възнаграждението, тъй като само той е органът, в чиято дискреция е както преценката за назначаване на особения представител, така и служебно осъществявания контрол за законосъобразно и справедливо съдопроизводство. В обжалвания съдебен акт съдът не се е отклонил от тези правни разрешения, поради което и с позоваването на т.6 на ТР 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС не се установява поддържаното в изложението противоречие – съдът е приел, че първостепенния съд е определил възнаграждение за особения представител в минимален размер от 800 лв., съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 4 НМРАВ.
Определение № 785/27.10.2014 г. по ч.гр.д № 5606/2014 г. по описа на ВКС, ІV г.о., и определение № 209/06.04.2015 г. по ч.гр.д № 6795/2014 г. по описа на ВКС, ІІІ г.о., на които се позовава касаторът, са постановени в производство по чл.274, ал.2 ГПК. Като такива същите са извън обхвата на задължителната за съдилищата практика, а са от обхвата на казуалната такава. Поради изложеното настоящият състав приема, че позовавайки се на тези съдебни актове касаторът поддържа основанието по чл.280 т.2 ГПК. В първото посочено определение съдебният състав, позовавайки се на т.6 на ТР 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС е посочил, че размерът на възнаграждението на особен представител по смисъла на чл. 47, ал. 6 ГПК и чл. 48, ал. 2 ГПК се определя от съда при условията на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и, че в разглеждания от него случай минималният размер, определен по чл. 7, ал.2, т.4 от наредбата, е 1100 лв. Видно от съдържанието на второто определение, решаващият състав е приел, че възнаграждението на особения представител се определя от съда при условията на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и, че с оглед фактическата и правна сложност на делото може да определи и по-висок размер на възнаграждение. Обжалваният въззивен съдебен акт обаче не е в противоречие с приетото в тези определения. Доколкото последните са постановени при различна фактическа обстановка и с оглед конкретиката на отделните правни спорове, не може да се обоснове извод за наличие на противоречие в поддържания в изложението смисъл.
Основанието по чл.280 т.2 ГПК се поддържа и с твърдение за противоречие на въззивното определение с правното разрешение по поставения въпрос, дадено с решение № 1175/15.06.2015 г. по гр.д. № 2349/2015 г. по описа на ОС- Варна. По делото обаче липсват доказателства за влизане в сила на този съдебен акт, респективно за включването му в обхвата на казуалната практика по смисъла на чл.280 т.2 ГПК, което е достатъчно , за да се обоснове извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на това основание.
В изложението се поддържа също, че въпросът е и от значение на точното прилагане на закона и развитието на правото. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая в изложението не са изложени такива доводи и съображения, което обосновава извод, че поддържаното основание по чл.280 т.3 ГПК не е налице.
Следва да се отбележи, че поддържаните от страна на частния жалбоподател, подробни доводи и съображения за неправилност на обжалваното определение не представляват основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, а представляват касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните обаче е недопустимо да бъдат обсъждани във връзка с предпоставките за допускане на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3, във вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Те биха подлежали на обсъждане от касационната съдебна инстанция, едва и само ако се допусне касационното обжалване на определението на въззивния – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3110 от 04.09.2015год. по ч.гр.д.№ 2490/2014год. на Окръжен съд – Варна.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: