О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 232
София, 23.02.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи януари две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 5579/ 2015 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от „Снабдяване и търговия-МО“-ЕООД, чрез процесуален представител адв.М. С., срещу решение №1919/ 23.03.2015 г. по гр.д.№ 19467/2014 г. на Софийски градски съд,ІV-А въззивен състав.
В касационната жалба се прави оплакване, че решението противоречи на материалния закон и трайно наложената съдебна практика. Твърди се ,че длъжността шофьор на лек автомобил до девет места е различна от длъжността шофьор на тежкобордови автомобил до 12 тона,че родовата функция шофьор не води до идентичност на умения и функции, иначе не би съществувала системата за категоризация на шофьорите. Касаторът намира,че обжалваното решение противоречи на решения на ВКС по гр.д.№ 64/ 2011 г., ІVг.о. и по гр.д.№ 1407/ 2010 г.,ІІІ г.о. Иска отмяната му. В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК поставя правния въпрос : дали родовата близост в наименованията на длъжността шофьор изисква различни умения и е свързана с еднаква квалификация, когато се отнася до управление на МПС от различен вид и предназначение. Намира, че е налице произнасяне от въззивния съд в противоречие с приетото в решение по гр.д.№1407/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., според което промяната в съдържанието на трудовото правоотношение по взаимно съгласие представлява сключване на нов договор между страните.Уговорката за изпитване не е недействителна, когато между страните е съществувало трудово правоотношение, но за друга длъжност.Касаторът изтъква, че ищецът е признал,че за седем месеца преди преназначаването му е изпълнявал различна длъжност и само два пъти е управлявал тежкотоварна платформа. Намира, че има отношение приетото в решение по гр.д.№1311/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., според което изявление на страна по делото, което съдържа неизгодни за нея факти има характер на признание.Позовава се и на решение по гр.д.№952/2010 г. на ВКС, ІV г.о. Посочва,че ищецът е работил четири месеца с клауза за изпитване, което доказва,че не е бил преназначен,за да бъде уволнен.
Ответникът по касационната жалба В. С. К. в писмен отговор, подаден чрез пълномощник адв.М. М., я оспорва. Претендира разноски.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна,която има правен интерес от предприетото процесуално действие и е процесуално допустима.
С обжалваното решение е отменено решение от 21.10.2014 г. по гр.д.№16402/2014 г. на Софийски районен съд, 76 състав и вместо него са уважени предявените искове, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищеца-ответник по касационната жалба в настоящото производство, извършено със заповед №152/12.03.2014 г. ,на основание чл.71 ал.1 КТ, възстановен е на заеманата преди уволнението длъжност шофьор на платформа, присъдено му е обезщетение по чл.225 ал.1 КТ в размер на сумата 765,40 лв. за периода 14.03.2014.г.-14.09.2014 г. Въззивният съд е приел, че по трудов договор от 14.08.2008 г. с работодателя, ищецът е бил назначен на длъжността монтьор и водач на МПС с изпитателен срок от шест месеца.С допълнително споразумение от 03.02.2011 г. е преназначен от длъжността главен специалист по експлоатация на А., той и шофьор на длъжността шофьор на лек автомобил до девет места за неопределено време. С допълнително споразумение от 28.08.2013 г. е продължил да заема тази длъжност, но в друг отдел- „Съхранение и разпореждане с движими вещи“. С допълнително споразумение от 17.09.2013 г. е преназначен на длъжността шофьор на платформа в същия отдел, със срок за изпитване шест месеца, уговорен в полза на работодателя. Съпоставяйки длъжностните характеристики за двете длъжности , а така също и въз основа на показанията на свид.С. и Д., въззивният съд е приел също така, че основната, определяща и типична трудова функция на заеманите длъжности, е управление на предоставено от работодателя моторно превозно средство, при спазване на определения маршрут. Допълнителните и също идентични функции, са свързани с осигуряване на поддръжка, техническа изправност и добър вид на автомобила, пазене на поверени документи, имущество, техника и товари, отговорност за липса и повреди на материали и самото превозно средство. Намерил е, че в длъжностната характеристика за длъжността шофьор на платформа се предвиждат допълнителни задължения за товаро-разтоварни операции, укрепване и проверяване състоянието на превозвания товар.Направил е извод, че тези нови задължения не касаят същността на изпълняваната години основна трудова дейност, а имат акцесорен и несъществен характер.Приел е, че няма съществено нови и различни трудови функции, че няма съществена и реална промяна в основната и характерна трудова дейност на отделните длъжности, че са налице единствено сходни функции, с оглед основното им съдържание и естество на работа и до голяма степен близка смислова терминология на наименованията им. Намерил е, че ищецът не е преназначен на нова длъжност, със съществено различни основни и характерни трудови функции спрямо вече изпълняваните и поради това е недействително изменението на трудовото му правоотношение по реда на чл.119 КТ, извършено с допълнителното споразумение от 17.09.2013 г., в частта относно клаузата за изпитване. Квалифицирал е като възражение за недействителност доводите, съдържащи се в исковата молба и във въззивната жалба относно подвеждането му от работодателя да подпише допълнителното споразумение с изпитателен срок, който е допустим само при първоначално назначаване. Посочил е, че за една и съща работа договор със срок за изпитване може да се сключи само веднъж, съгласно чл.70 ал.5 КТ. Когато работникът е изпълнявал същата или сходна на нея длъжност, в продължение на години, договорът със срок за изпитване е недействителен, защото преценката за годност вече е извършена. Позовал се е на задължителна съдебна практика ,създадена по реда на чл.290 ГПК с решения по гр.д.№3029/2013 г., ІІІ г.о., гр.д.№795/2012 г.,ІV г.о., гр.д.№64/2011 г., ІV г.о.,гр.д.№1023/2009 г.,ІV г.о. и гр.д.№525/2010 г., ІV г.о. Намерил е, че трудовото правоотношение се превръща в безсрочно и работодателят няма правната възможност да го прекрати по реда на чл.71 ал.1 КТ.Искът с правно основание чл.225 ал.1 ГПК е уважен в размер, относно който има произнасяне на първоинстанционния съд и при съобразяване със сезирането от ищеца.
ВКС, състав на ІІІ г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, постановено от въззивния съд. Според разрешенията в ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК, предпоставка за това е обосноваване на общо и допълнително основание . Общото основание е формулиран от касатора въпрос, обусловен от правните изводи, които е направил въззивния съд и които са от значение за изхода на конкретното дело.Допълнително основание е развитието на този въпрос в някоя от хипотезите по чл. 280 ал.1 т.1-т.3 ГПК. Питането на касатора е изведено в различна от разгледаната от въззивния съд хипотеза. В обжалваното решение не са формирани изводи относно квалификацията на шофьор при управление на МПС от различен вид и предназначение. Изложени са мотиви за идентичност на основната,определяща, типична трудова функция на заеманите от ищеца длъжности , за идентичност и на част от допълнителните функции и за различие само на задължения от акцесорен и несъществен характер , за това, че са налице единствено сходни функции, с оглед основно съдържание, естество на работа и смислова близост на наименованията на длъжностите. Във връзка с тези решаващи мотиви не е изведен въпрос. За да отговаря на предпоставките за общо основание за допустимост той трябва да обуславя именно изложените от въззивния съд правни изводи, а не да произтича от становище на касатора за важни според него , но необсъждани обстоятелства и дори от възражения, които не е правил в предходните производства. Останалите доводи в изложението имат характер на оплаквания за допуснати нарушения по чл.281 т.3 ГПК, които не могат да бъдат обсъждани във фазата по селекция на касационната жалба.При необосноваване на общо основание не би могло да бъде аргументирано наличието и на допълнително основание за допускане на касационно обжалване.
При този изход на делото би следвало да бъде уважено искането на ответника по касационната жалба за присъждане на разноски, но не са представени доказателства да са сторени такива.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1919/ 23.03.2015 г. по гр.д.№ 19467/ 2014 г. на Софийски градски съд, ІV-А въззивен състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: