О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 924
София, 15.07.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1654/2014год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№8262 от 12.12.2013г. на В. С. С. чрез адв. Я. Р. срещу решение №358 на Кюстендилски окръжен съд, постановено на 18.10.2013г. по в.гр.д.№ 403/2013г., с което е потвърдено решение №161 от 27.03.2013г. по г.д.№1018/2012г. на Кюстендилския районен съд и касаторът е осъден да заплати на насрещната страна деловодни разноски в размер 850лв. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от В. С. С. против [фирма] иск по чл.215 КТ за заплащане на сумата от 9600 евро, представляваща неизплатени командировъчни пари за времето от месец юни 2011г. до м.януари 2012г. в размер на по 1200 евро месечно и ищецът е осъден да заплати на ответното ТД сторените разноски по делото в размер на 830 лева.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявените искове.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност и необоснованост на решението като се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпрос, касаещ точното прилагане на закона и развитие на правото. Счита, че “произнасянето на съда относно точното определяне на параметрите на трудовото правоотношение извън пределите на България и регламентиране на изплащане на следващите се възнаграждения като заплата и командировъчни суми е от съществено значение за точното прилагане на закона”. Счита също, че “въпросът е от съществено значение и за развитие на правото, тъй като при липсата на единна правна регламентация за този вид правоотношения създава и различни възможности за прилагане на съществуващите такива”.
Ответната страна [фирма] в представен писмен отговор чрез адв. К. взема становище, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Претендира да се присъдят сторените в производството разноски в размер 850лв.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол и е постъпила в срока по чл.283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да потвърди решението на районния съд, с което искът е отхвърлен като неоснователен, въззивният съд е приел за безспорно установено в процеса, че страните са били в трудови правоотношения по трудов договор №2/01.06.2011г., прекратен със заповед от 01.11.2011г., като на 02.12.2011г. е сключен нов трудов договор, което отношение е прекратено със заповед №1/17.01.2012 г.; че по тези трудови правоотношения ищецът е работил като шофьор на товарен автомобил с трудово възнаграждение в размер на 240 лева месечно и е извършвал международни товарни преводи във Франция, Германия, Б., Х., Англия, И. и Испания. Приел е също, че с исковата си молба ищецът е заявил претенция по чл.215 КТ с твърдение,че за месеците от юни 2011 г. до м.януари 2012 г. бившият му работодател не му е платил командировъчни пари за тези пътувания и му дължи по 1 200 евро месечно, или общо 9600 евро., а с отговора по исковата молба процесуалният представител на ответното дружество е оспорил основателността на иска с възражението ,че през процесния период ищецът е изпълнявал служебните си задължения за извършването на международни товарни превози при двойна езда на автомобилите и изчислените му за тях командировачни пари на осн. чл.32,ал.2 от НАРЕДБА за служебните командировки и специализации в чужбина , са му изплатени, съответно от м.юни 2011 г. до м.декември 2011г. в общ размер 8 173 лева с РКО на пълномощника му С. С. П.. Съдът е отчел , че в открито съдебно заседание, проведено на 11.Х.2012 г. чрез процесуалния си представител ищецът е признал неизгодния за себе си факт, твърдян от работодателят му в отговора и установяващ основателността на възражението му срещу иска му по чл.215 КТ, а именно : че за периода от м.юни 2011г. до м.ноември 2011г. е управлявал автомобилите при двойна езда, а за останалия исков период – сам, тоест при единична езда. Съдът е кредитирал заключенията на вещите лица по извършените експертизи – графологическа, счетоводна и разширена от в.л. счетоводител и инженер със специалност ”ДВГ” и обсъждайки ги ведно с признанието на ищеца и доказателствата относно факта, че работодателят е определил командировъчните му пари при съобразяване на финансовите условия, посочени в чл.5, ал.1, т.6 НСКСЧ – в командировъчните му заповеди № 1/01.06.2011г. и № 2/05.12.2011г., начислявайки ги по чл.32 ,ал.1, ал.2 НСКСЧ в размер на 27 евро на ден за единична езда и 21 евро на ден за двойна езда, е приел за установено, че дължимите суми са 4 269 евро или 8 349,44 лева и са му били изцяло изплатени, както следва: 7 173 лева с РКО чрез пълномощника му С. С. П., лично на ищеца – 1000 лева и останалите 176.44 лева с превод по банковата сметка на ищеца. Счел е за неоснователно твърдението на ищеца за наличието постигната уговорка с работодателя относно начина на определяне на размера на командировачните му пари по 11 евроцента на пробяган километър, различаващ се от фиксирания им размер за ден командировка със заповеди № 1/01. 06. 2011г. и № 2/05. 12. 2011г. , съответно по 27 евро при единична езда и по 21 евро при двойна езда, като в тази връзка е приел, че от показанията на свидетеля Ж. това твърдение не се установява.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Съгласно чл.280 ал.1 от ГПК допускането е възможно ако при постановяване на обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по процесуален или материален въпрос, който се разрешава противоречиво от съдилищата, който е решен в противоречие с практиката на ВКС или решението по който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. Същевременно според разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая касаторът не е формулирал изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т. 1 на ТРОСГТК № 1/2009 г./, а доводите в изложението са свързани с фактите, подлежащи на доказване. Въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спора, са фактически и с поставянето им не може да се обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касация. Следва да се посочи също, че съдържанието на изложението изразява по същество доводите на касатора за материална незаконосъобразност на въззивното решение, за неправилно анализиране на доказателствения материал. Тези доводи са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а в полза на ответната страна следва да се присъдят сторените и удостоверени с приложения договор за правна помощ такива в размер 850лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №358 на Кюстендилски окръжен съд, постановено на 18.10.2013г. по в.гр.д.№ 403/2013г.
ОСЪЖДА В. С. С. да заплати на [фирма] деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 850лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: