О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 334
гр. София, 21.05.2013 г.
Върховен касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети април две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от съдия ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.д. № 1306 по описа за 2013г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 ал. 2, изр. 1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на Х. Л. П., А. Х. П.-Басен и Х. Х. П. , и тримата от [населено място] чрез адв. А. Т. – САК, срещу определение №307 от 04.10.2012г., по гр.д. № 681/2012г., по описа на ВКС, ІІ ГО. С това определение е оставена без разглеждане подадената от тях касационна жалба вх. №28754/14.03.2012 година срещу въззивно решение от 24.01.2012 година по гр.възз.д. № 13263/2010 год. на Софийския градски съд , с което е отменено Решение от 18.03.2010 година по гр.д. № 44658/2008 година на Софийския РС и е постановено ново, с което заявеният иск за собственост по чл.108 ЗС на реална част от 86.70 кв.м. от недвижим имот, разположена по дължина на регулационната линия между УПИ IV-430 и УПИ IV- 437 в кв. 136 по РП на [населено място] , е отхвърлен като неоснователен. С атакуваното определение съставът на ВКС е осъдил жалбоподателите да заплатят на Г. Д. С. от [населено място] сумата от 2400 лв. / две хиляди и четиристотин лева/ , разноски по делото за защита пред касационния съд, на основание чл. 81 ГПК във вр. с чл. 78 ал.3 и ал.4 ГПК.
С частната жалба се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Според жалбоподателите с оглед предмета на иска по чл.108 ЗС процесуалната допустимост на касационната жалба не може да бъде преценявана в контекста на чл.280 ал.2 ГПК поради това, че първоинстанционният съд е определил и събрал държавна такса в производството въз основа на данъчната оценка на целия имот на ищците – 608 кв.м., следователно е определил и цената на иска въз основа на данъчната оценка на целия имот. На такава цена на иска съответства и определената и събрана такса за въззивното производство. Считат, че цената на иска е в размер 24703,40лв. съобразно данъчната оценка на собствения на ищците имот, тъй като за да бъде уважен искът същите следва да установят правото си на собственост на целия имот и твърдението си, че спорната част се владее от ответниците без правно основание. Изразяват несъгласие и с определението в частта, с която са осъдени да заплатят на насрещната страна разноски за касационното производство. Искането е за отмяна на определението и продължаване на съдопроизводствените действия по подадената касационна жалба.
Ответната страна Г. Д. С. чрез адвокат М. от САК взема становище за неоснователност на частната жалба.
Останалите ответници по частната жалба не вземат становище.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба съобрази следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирани страни, против определение, преграждащо развитието на делото, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 2, изр. 1 във вр. с ал. 1, т. 1 ГПК.
Разгледана по същество е неоснователна.
С решение от 24.01.2012 година по гр.възз.д. № 13263/2010 год. на Софийски градски съд е отменено Решение от 18.03.2010 година по гр.д. № 44658/2008 година на Софийски РС и е постановено ново, с което заявеният иск за собственост по чл.108 ЗС на реална част от 86.70 кв.м. от недвижим имот, разположена по дължина на регулационната линия между УПИ IV-430 и УПИ IV- 437 в кв. 136 по РП на [населено място] , е отхвърлен като неоснователен. Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от ищците по иска Х. Л. П. , А. Х. П.-Б. и Х. Х. П.. С атакуваното определение съставът на ВКС е приел, че касационната жалба е недопустима, оставил е същата без разглеждане и е прекратил образуваното по нея пред ВКС производство. На основание чл. 81 ГПК във вр. с чл. 78 ал.3 и ал.4 ГПК е осъдил касаторите да заплатят на ответника по жалбата Г. Д. С. от [населено място] сумата от 2400 лв. / две хиляди и четиристотин лева/, разноски по делото за защита пред касационния съд.
За да постанови този резултат съставът на съда е констатирал, че касационната жалба е подадена на 14.03.2012 г. при действието на чл. 280, ал. 2 ГПК в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 100 от 21.12.2010 г., в сила от същата дата. Според тази разпоредба не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5 000 лева. Съобразявайки процесуалното правило, че цената на предявения иск се определя към момента на подаване на исковата молба, с оглед действащия към този момент процесуален ред, обстоятелството, че в разглеждания случай исковата молба е подадена на 20.12.2008 г., при което положение приложима е нормата на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК /от 2007 г./,както и че съгласно удостоверение изх. № 090019/7311 от 03.12.2008г. на СО Дирекция ” ПАМДТ” Л., приложено на л. 64 от първоинстанционното дело, данъчната оценка на имота на ищците е 24703,40лева, а на заявената в исковата молба площ от 86,70 кв. м. – 3522,62 лева /при данъчна оценка 40,63 лева за 1 кв. м./, е обосновал извод, че цената на иска е под 5 000 лева, поради което разглежданият случай попада в изключението по чл. 280, ал. 2 ГПК и касационната жалба е недопустима. По направеното искане на ответника по касация Г. Д. С. за присъждане на разноски е приел, че същото е основателно, тъй като искането е направено своевременно с отговора на касационната жалба и са представени безспорни писмени доказателства за заплатен адвокатски хонорар / Договор за правна защита и съдействие № 019891/ 26.03.2012 година / в размер на сумата 2400 лв.
Определението е правилно.Съображенията за това са следните:
Чл. 280 ал. 2 ГПК предвижда критерий – установен минимален праг на цена на иска от 5000 лева, който изключва приложното поле на чл. 280 ал. 1 от ГПК. Разпоредбата е императивна и съгласно нея не подлежат на касационно обжалване решения на въззивния съд по граждански дела, с цена на иска под 5000 лева. Касационната жалба е депозирана в окръжния съд на 14.03.2012г., поради което с оглед разпоредбата и по аргумент от § 25 от ПЗР на ЗИД на ГПК /ДВ бр. 100/2010 г./, по отношение на подадената касационна жалба следва да се приложи разпоредбата на чл. 280 ал. 2 от ГПК, в редакцията от 21.12.2010 г. С оглед данните по делото в процесния случай цената на иска е под този минимален праг, което е обосновало и извода на съда за недопустимост на касационното обжалване.
Неоснователни са изложените в частната жалба доводи за това, че цената на иска следва да се съизмерва с данъчната оценка на целия имот имот. Разпоредбата на чл. 69 ГПК установява процесуалните правила, въз основа на които се определя цената на иска, като изрично предвижда, че по искове за собственост върху имот размерът на цената на иска е данъчната оценка на имота и само ако няма такава – пазарната цена на вещното право. Цената на иска според чл.70 ГПК се определя към момента на неговото предявяване и се посочва от ищеца, а въпросът за нея може да бъде повдигнат от ответника или служебно от съда най-късно в първото заседание за разглеждане на делото. Срокът е установен по съображения за правна сигурност, тъй като цената на иска е от значение не само за определяне на държавната такса, но и обуславя родовата подсъдност на делото. След този момент посочената от ищеца или определената от съда в случай на несъответствие цена на иска става окончателна и не може да бъде променяна, освен в случай на изменение на размера на иска по реда на чл.214 ГПК. Настъпилите в течение на процеса промени в данъчната или в пазарната оценка на спорното право, не влияят върху цената на иска. в случая, видно от данните по делото, въпросът за цената на иска не е повдиган и преразглеждан по реда на чл. 70 ГПК и затова няма основание при преценка допустимостта на касационната жалба да се изхожда от друг критерий за цената на иска. Определеният от съда размер държавна такса не е от естество да обоснове извод за цена на иска различна от посочената от ищеца и приета от съда, предвид липсата на нарочно определение, постановено по реда на чл.70 ГПК. В тази връзка неоснователен е и доводът на жалбоподателя за неприложимост на нормата на чл.280 ал.2 ГПК и поради това, че установителната част на ревандикационният иск засяга целия имот, а осъдителната част – само спорната реална част от него. Предмет на предявения и разгледания от инстанциите иск е само реално обособена част от процесния имот и тази част е предмет както на установителната, така и на осъдителната част на претенцията.
Неоснователни са и доводите на жалбоподателите във връзка с присъдените деловодни разноски. Съгласно чл. 78, ал.4 ГПК ответникът има право на разноски при прекратяване на делото. Подлежат на присъждане всички разноски на ответника, направени по повод водене на делото, за чието установяване той е представил надлежни доказателства. Според чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото пред съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. С оглед възприетото по-горе и предвид осъщественото основание за прекратяване на производството ответникът по жалбата има право да получи направените разноски по производството. Видно е, че същият е заплатил 2400лв. адвокатско възнаграждение и този размер на възнаграждение не е прекомерен с оглед характера на производството и обема на осъществената защита.
По изложените съображения и на основание чл. 278 във вр. с чл. 274, ал. 2 ГПК, състав на ВКС, Трето отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение №307 от 04.10.2012г., по гр.д. № 681/2012г., по описа на ВКС, ІІ ГО.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: