О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 567
гр. София, 15.07.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето гражданско отделение в закрито заседание на дванадесети юни две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ч. гр. дело № 2540/2014 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на М. П. Б. срещу определение № 69 от 14.03.2014 г. по ч. гр. дело № 127/2014 г. на Софийски окръжен съд.
Ответникът по частната касационна жалба К. Т. Б. чрез особения си представител И. Н. е на становище, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК и определението не следва да се допусне до касационно обжалване. Изложени са и доводи по неоснователност на частната касационна жалба. Иска определяне на възнаграждение по реда на Наредба № 1/2004 г.
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
С определението, предмет на обжалване състав на Софийски окръжен съд е потвърдил определение № 171/20.01.2014 г. по гр. дело № 822/2013 г. на Ботевградски районен съд, с което е прекратено производството. За да постанови този резултат въззивният съд е приел за правилна извършената преценка от първостепенния съд за недопустимост на предявените искове с оглед липсата на правен интерес от предявяването им. За да стигнe до този извод съдът се е позовал на ТР № 3/2011 г. на ОСГК на ВКС, от което е извел липсата на необходимост от провеждане на административна процедура по § 8, ал. 2 ПР на ЗУТ, тъй като тя не е условие за автоматичното прекратяване действието на дворищнорегулационния план. Липсата на правен интерес е мотивирал още и с това, че със завеждане на исковата молба ищецът на практика цели постигане на правна последица, за която следва да бъде проведена административна процедура по § 8, ал. 2 ПР на ЗУТ, което прави предявяването на установителен иск за нея с оглед така предвидения ред недопустимо.
В приложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в частната касационна жалба е посочено, че обжалваното определение е в противоречие с ТР № 3/2010 г. на ОСГК, както и с изброени съдебни актове, обективиращи казуална съдебна практика. Този доводи страната е мотивирала с кратко оплакване, че съдът не е отчел действителните правни последици в хипотезата на § 8 ПР на ЗУТ. Страната е продължила да развива разбирането си за неправилните правни изводи на съда чрез излагане на своето становище по възникналия процесуален спор, като е поддържала, че предявените от нея искове са допустими и че правният интерес бил в пряка причинна връзка с „поведението на ответника, който оспорва именно преобразуването на съсобствеността обратно в границите на собствения ми имот”. По така заявеното основание страната не е формулирала правен въпрос, който се дефинира, като произтичащ от решаващите изводи на въззивния съд, постановил обжалвания резултат /ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1/. Поставянето на правен въпрос е задължително условие за допускане на касационно обжалване. К. съд не е длъжен да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от изложените в касационната жалба факти и обстоятелства. Липсата на правен въпрос е самостоятелно основание за недопускане на касационно обжалване. Страната не е въвела и допълнителни основания за допускане на касационно обжалване, тъй като не е обосновала конкретно отклонение на въззивния съд от цитираната от нея задължителна практика. Самият въззивен съд е приложил ТР № 3/2010 г. на ОСГК на ВКС, като изрично е посочил не само автоматичното прекратяване отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени дворищнорегулационни планове, но и в съответствие с разрешенията в тази задължителна практика е направил и решаващия извод, че не е необходимо за това действие на § 8 ПР на ЗУТ провеждането на административна процедура, указана в разпоредбата. Ирелевантни за поддържаното противоречие са оплакванията за неправилност на този извод. Ирелевантно е и обосноваването на правен интерес за първи път с частната касационна жалба още повече, че то е основано на фактически неверния довод за това, че ответникът е оспорил това действие на плана. Цитираната казуална практика не може да обоснове довод по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК, тъй като по същите въпроси е налице ТР на ОСГК на ВКС, което е относимо и към соченото основание по т. 3 на чл.280, ал.1 ГПК. Страната сочи въпрос по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, за който твърди лаконично, че той обективира хипотеза, различна от разгледаната, но тъй като била по често срещана в практиката ВКС следвало да я разгледа. Този довод е изцяло в противоречие с дефинитивната определеност на основанията за допускане на касационен контрол – общо и допълнително, които касаят само и единствено конкретния правен спор.
Необосноваването на основания по чл.280, ал.1 ГПК има за последица недопускане касационно обжалване на определението.
Особеният представител на ответника по касация К. Близнашки, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК – адвокат И. Н. е отправил изрично искане за определяне и присъждане на адвокатско възнаграждение за явяването му пред настоящата инстанция. Искането е основателно и с оглед разрешенията, дадени с т. 6 на ТР № 6/2012 г. на ОСГКТК следва да му бъде определено за защита в настоящата инстанция възнаграждение в размер на 300 лв., което следва да бъде присъдено.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 69 от 14.03.2014 г. по ч. гр. дело № 127/2014 г. на Софийски окръжен съд.
ОСЪЖДА М. П. Б. да заплати на адвокат И. А. Н. – особен процесуален представител на К. Т. Б., назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК сумата 300 лв. за процесуално представителство пред Върховен касационен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: