О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 649
София, 10.06.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 6997/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. К. Р. чрез адв.Д. от САК срещу въззивно решение №5711 от 28.07.2014г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.№ 10619/2013год. в частта, с която е потвърдено решение на Районен съд София №ІІІ-91-64 от 11.04.2013г., постановено по гр.д.№ 15477 по описа на съда за 2011г. в частта, с която упражняването на родителските права по отношение на родените от брака малолетни деца В. – Й. – К. Р. Р., [дата на раждане] , и Е. Р. Р., [дата на раждане] , е предоставено на майката Б. К. Р., при която е определено местоживеенето на децата, като е постановено бащата да има режим на лични контакти с децата, както следва: да вижда и взема децата, след което да ги връща в дома на майката, всяка първа и трета седмица от месеца от 19.00 часа в петък до 18.00 часа в неделя, с преспиване, на всяка четна година – Коледната ваканция на децата, а на всяка нечетна година – пролетната ваканция на децата, както и на всяка четна година – и за двете деца едновременно – за рождените и именните дни на децата – при положение, че същите са в неучебно време – от 9.00 часа до 21.00 часа, а при положение, че са в учебно време – след приключване на учебните занятия на всяко от децата до 21.00 часа, както и един месец през лятото, несъвпадащ с платения годишен отпуск на майката; в частта, с която бащата е осъден да заплаща на малолетните деца чрез тяхната майка и законен представител месечна издръжка в размер на по 200.00 лева за всяко от децата, считано от влизане на Решението в сила, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска до настъпване на правопроменящи или правопрекратяващи издръжката обстоятелства; в частта, с която съдът е отхвърлил, като неоснователни, насрещните искове за предоставяне на бащата упражняването на родителските права по отношение на децата, за определяне режим на лични контакти на майката с децата и за осъждане на майката да заплаща на децата чрез техния баща по 100.00 лева месечна издръжка за всяко от децата; както и в частта на присъдените разноски.
Въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, досежно вината за разстройството на брака и в частта, с която съдът е отхвърлил исковете на майката за издръжка за периода 01.09.2011 г.- 29.10.2012 г., както и за разликата над 200.00 лева до размер на 300.00 лева месечна издръжка за всяко от децата, като неоснователни, както и в частта, с която е оставено без уважение искането за присъждане на деловодни разноски за въззивното производство, не е предмет на касационната жалба.
Влязло в сила е и първоинстанционното решение в частта, с която е прекратен на основание чл. 49, ал. 3 от Семейния кодекс бракът, сключен с акт № 604 от 27.12.2003 г. на Район ”С.“, Столична община, Област – София, между Б. К. Р. и Р. К. Р. като дълбоко и непоправимо разстроен, като е постановено, че след прекратяване на брака, съпругата ще носи предбрачното си фамилно име Я..
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.1 с твърдението, че съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на спора материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Като такива счита въпросите: “1/ постановено ли е въззивното решение в противоречие с възприетото с ППВС №1/ 12.11.1974г., което и при действието на настоящия СК не е загубило силата си относно обсъждането на доказателствата и приетото по отношение на иска по чл.59 СК – родителски капацитет на двамата родители, отношението им към децата, условията за живот, обучение и развитие на същите при всеки един от родителите? и 2/ определеният режим на лични контакти на бащата с децата съответства ли на интересите им, отчита ли особеността на случая – двамата родители живеят в различни държави и не е ли постановен в нарушение на ППВС№1/ 12.11.1974г. и трайната практика на ВКС по реда на чл.290 от ГПК?”. Поддържа, че първия въпрос въззивният съд е разрешил в противоречие с цитираното Постановление на Пленума на ВС, както и с решение № 712 от 15.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 81/2010 г., III г. о., ГК, и решение № 91 от 19.03.2014 г. по гр. д. № 6859/2013 г. на ВКС, IV г. о. Обосновава наличието на противоречие с твърдението, че въззивният съд е извършил формален, непълен и непрецизен анализ на събраните доказателства, не е отчел всички установени по делото факти и обстоятелства и в следствие на това е обосновал неправилни крайни изводи. В тази част на изложението си касаторът изразява и собственото си разбиране какви изводи следват от анализа на събраните доказателства по делото. Във връзка с втория въпрос касаторът поддържа, че правното разрешение на въззивния съд е в противоречие както с ППВС№1/ 12.11.1974г., така и с решение № 385 от 23.01.2014г. по гр. д. № 2537/2013 г. на ВКС, IV г. о. ; решение № 269 от 31.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1420/2010г., IIІ г. о., ГК; решение № 194 от 10.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7753/2013г., IV г. о., ГК, и решение № 164 от 04.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 196/2014г., IІІ г. о., ГК. Обосновава наличието на противоречие с твърдението, че определеният режим на лични контакти несъответства на интересите на децата, неадекватен е и е незаконосъобразен.
Касаторът поставя в изложението си и въпроса „ Допустимо и законосъобразно ли е заличаването на допуснат при режим на довеждане свидетел, когато страната сочи възникнали часове преди съдебното заседание обективни пречки за неявяването му и недаването от страна на съда на възможност да бъдат представени доказателства в подкрепа на тези твърдения?съставлява ли горното определение на въззивния съд нарушение на правата в процеса и не възпрепятства ли правото й на събиране на допуснати доказателства?” Не излага доводи и съображения относно наличието на някоя от специфичните предпоставки по чл.280 ГПК. Счита, че обжалването следва да се допусне във връзка с този въпрос тъй като съдът е допуснал процесуално нарушение и е препятствал попълването на делото с доказателства.
Ответната страна Б. К. Я. в представен писмен отговор чрез адв. С. Г. взема становище, че не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждането на разноските, направени в касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
За да постанови този резултат, въззивният съд, след анализ на доказателствата и препращайки към мотивите и на първостепенния съд е приел, че с оглед събраните по делото доказателства, упражняването на родителските права следва да бъде предоставено на майката. За да обоснове решаващия си извод съдът е приел, че майката притежава необходимите качества и родителски капацитет, който извод относно родителските права е в съответствие със социалните доклади, а съответства и с категорично изразеното и мотивирано желание на децата да живеят при майка им, при която се чувстват спокойни и добре обгрижени, като не желаят да отиват във Франция при баща им (когото назовали по име), не желаят да виждат баба си по бащина линия . Счел е, че е доказано в процеса, че майката се е грижела и продължава пълноценно да се грижи за децата и понастоящем, като им е осигурила всички необходими условия за тяхното правилно отглеждане, възпитание и развитие. Приел е също, че доказателствената съвкупност налага извода, че не са налице основателни причини децата да бъдат отделени от настоящата им среда, че същите са напълно адекватно обгрижвани от майка им във всяко отношение. Посочил е и това, че съществени са не само родителските грижи, но и възпитанието на децата и облика на родителя. Майката е тази, която е създала в децата уменията им да не живеят изолирано, да се представят и социализират успешно, стимулира ги и ги мотивира да учат, и децата последователно и под контрола и грижите на майка им в къщи усвояват учебния материал, а тя присъства и на родителските им срещи. Майката към момента им е създала чувство на спокойствие, сигурна и подкрепяща семейна среда, в която са изградени доверителни отношения между децата и майка им, както и на децата с баба и дядо по майчина линия, които активно помагат в отглеждането на децата. Вследствие на това поведение на майката като родител децата сега са емоционално стабилни и по-спокойни, весели, контактни, като са отшумяли предишната тревожност, безпокойство и агресивност в детето В., а при детето Е. – установената за минал период ситуативна тревожност, свързана със страх от загуба на любовта на родителите. Обосновал е извод, че към настоящия момент е налице изградена стабилна емоционална връзка и привързаност между децата и тяхната майка, което е важно условие за успешно родителстване.
Въззивният съд е приел също, че към настоящия момент бащата е с по-нисък в сравнение с майката родителски капацитет. Обосновал е извода си въз основа на приетото за установено поведение на бащата, който е взел децата и ги е отвел във Франция без съгласието на майката за периода от м. юли 2012 г. до 02.05.2013 г., и с изключение на кратък телефонен разговор на детето В. с майката на Нова година, бащата с противоправното си родителско поведение е лишил напълно майката от всякакъв контакт с децата. Отчел е, че това му поведение става причина за успешно провеждане от страна на майката на процедура по Х. конвенция във Франция, в хода на която е постановено Решението от 02.05.2013 г. на френския съд децата да бъдат върнати незабавно в Република България; че именно по силата на това съдебно Решение, децата отново след м. май 2013 г. се отглеждат непосредствено от майката, в България, и на нейния адрес. В тази връзка е приел за невярно твърдението на настоящия касатор за наличие на сочените нововъзникнали обстоятелства по спора от началото на м. май 2013 г., а именно, че считано от м. юли 2012 г. и понастоящем децата живеели при него във Франция. След Решението на френския съд и понастояшем двете деца правомерно живеят в България, при майката. Въззивният съд е мотивирал извода си и с данните от социалния доклад,приет от първостепенния съд, данните по актуалното становище на социалната служба, прието във въззивната инстанция, които също подкрепят извода, че именно майката следва да упражнява родителските права върху двете деца. Съобразил е становищата на двамата родители по въпроса и становището на децата, изразено пред служителите на социалната служба. Съобразно изложеното и с оглед приоритетното зачитане интереса на децата, тяхната привързаност и съществуващата силна емоционална връзка и на двете деца с майка им, както и създадените доверителни отношения в тяхната обичайна среда на живеене, въззивният съд е приел, че в тази среда при майката биха били защитени най-пълноценно правата и интересите и на двете деца. Обосновал е извод, че с оглед изхода на спора по родителските права следва да потвърди решението на първата инстанция в частта относно местоживеенето на децата, режима на лични контакти на бащата с децата и дължимата от бащата издръжка. В тази връзка е посочил, че предвид липсата на жалба от страна на бащата против посочените части от първоинстанционното решение не следва да ги обсъжда.
При тези мотиви на въззивния съд поставените от жалбоподателя въпроси не обосновават извод за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване. Първият въпрос по същество е оплакване за неправилност и необоснованост на съдебния акт поради допуснати процесуални нарушения от страна на съда при анализа на събраните доказателства. Това оплакване е касационно основание по смисъла на чл.281 ГПК и подлежи на преценка във втората фаза на касационното производство, в случай, че се допусне касационното обжалване, но с поставянето му не може да се обоснове наличие на общо основание за достъп до касация. Вторият въпрос е свързан с фактите, подлежащи на доказване. Въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спора, са фактически и с поставянето им не може да се обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касация. Същевременно във въззивното решение липсва и правно разрешение по въпрос, свързан с режима на лични контакти. Не на последно място и двата въпроса са привързани към доводите на касатора за материална незаконосъобразност на въззивното решение, за допуснати процесуални нарушения и формиране следствие на това на грешни крайни изводи. Тези доводи са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Според разясненията, дадени в това решение, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, да бъде формулиран конкретно в контекста на решаващите изводи на съда, които пряко обуславят изхода на спора, а не свързан с общите оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение, с оглед поддържаното от страната нарушение във връзка с възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства или с нарушение на процесуалните правила досежно необходимостта да се обсъдят всички доводи и съображения на страните, които се квалифицират по чл. 281 ГПК, но не обосновават приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случай, че не е налице общата предпоставка за достъп до касационно обжалване, не се дължи произнасяне по наличието на специфичната такава, поддържана от касатора. В случая обаче и тази предпоставка не е налице, доколкото приложената съдебна практика е неотносима – приложените от касатора решения макар и със сходна проблематика, са постановени при различна фактическа обстановка, касаят конкретни въпроси, които не са правно разрешавани в обжалваното решение и не могат да обосноват наличие на противоречие в поддържания от касатора смисъл.
Последният поставен от касатора процесуалноправен въпрос обосновава извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касация. Във връзка с този въпрос обаче касаторът не е обосновал и установил наличието на допълнителна такава по т.1, т.2 или т.3 на чл.280 ГПК. Оплакването за допуснато процесуално нарушение от въззивния съд е касационно основание по чл.281 ГПК, което е ирелевантно за производството по чл.288 ГПК.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват .съдът не присъжда такива и в полза на ответника по жалбата, тъй като липсват доказателства за реално сторени такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №5711 от 28.07.2014г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.№ 10619/2013год. в обжалваната му част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: