7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 278
София, 05.07.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 2563/2016 год.
Производството е по чл.274 ал.3 ГПК.
Образувано е по частна жалба вх.№152977 от 09.12.20015г., подадена от В. Г. А. чрез адв.Н. Н., и по частна жалба вх.№ 159668 от 22.12.2016г., подадена от А. С. Ж., приподписана от адв.К. Д., срещу определение № 22829 от 24.11.2015год. по ч.гр.д.№ 13581/2015год. на Софийски градски съд, с което са оставени без уважение частните им жалби против разпореждане от 16.02.2015г. на РС – София по гр.д.№ 58357/2014год., с което е постановено връщане на исковата молба поради неизпълнени в срок указания за отстраняване на констатирани нередовности на същата.
В жалбите, които са с идентично съдържание, са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното определение, нарушение на процесуалните правила и необоснованост, и се иска неговата отмяна. В същите е посочено, че с атакуваното определение съдът не е дал отговор на основни оплаквания, релевирани във въззивните частни жалби относно недопустимост и неправилност на първоинстанционното разпореждане. Искането е за отмяна на определението и продължаване на съдопроизводствените действия.
В изложението си към жалбата В. Г. А. поддържа, че съдът се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуални въпроси при липса на съдебна практика, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – чл.280 т.3 ГПК. Като такива счита въпросите: „1.Има ли настоящото разпореждане характер на определение за прекратяване на делото, при липса на диспозитив. Може ли ТАКА, по този процесуален ред да се връща искова молба без да се прекрати делото; 2. Когато в качеството си на съищец, не съм получавал конкретни указания, каквито се описват в атакувания акт и не знам за тях подлежа ли на такава процесуална санкция; 3. След като веднъж допусната до открито заседание, исковата молба не може да бъда оттеглена, а отказ от иска е недопустим без общо съгласие на страните не съм ли задължителен – необходим другар в процеса, респ. страна с еднакви права. Не е ли това точно проявление на делбеното производство и като особено исково производство – всички ли страни са ищци и ответници за своите части?; 4. Не следва ли да ми бъде дадена възможност/да бъда задължен/ да дам предложение за разпределение на дяловете чрез изменение на исковата молба с преразпределяне на дяловете, респ. квотите преди прекратяването? Игнорирането на държавата и общината не противоречи ли на служебното задължение за конституиране от съда без да се зачита диспозитивното начало; 5. Не следва ли на Държавата като главна страна, да се изпрати нова молба с изричното посочване на адрес и индивидуализация на новия ответник. Това не е ли предварително и служебно задължение на съда?; 6. Няма ли процесуално противоречие в действията на СРС, одобрени от СГС ? В частност – Като се е позовал на чл.129, ал.З от ГПК – производството е по обжалване с частна жалба, а противно изпраща препис ? Самият факт, че препис е изпратен на съпругата ми А. Ж. не компрометира ли производството като едностранно? Това не е ли мълчаливо, от страна на СРС приемане и конституиране на всички страни като ищци-ответници, каквото е изискването на делбеното производство. Пряко от това би била последицата да се даде изрична възможност на всички страни да изпълнят равнопоставено указанията на съда или ги оспорят; 7. Да бъда задължен като ищец да уточня дали се преразпределят квотите при конституирания нов ответник, защото 8. Ако въззивният съд в мотивите си е задължил първоинстанционния съд служебно да конституира страна не е ли това задължение на СРС?
В своето изложение към жалбата А. С. Ж. поддържа, че процесният казус е с важно значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание, посочено в чл.280, ал.2 ,т.3 от ГПК. Счита, че „конкретните въпроси от съществено значение за развитие на правото са: 1. Всеки ли съищец има право, респ. може да изпълни указания на делбения съд по разпореждане ?; 2. При положение, че в делбеното производство като особено исково производство всички страни са ищци и ответници за своите части може ли исковата молба да бъде оттеглена чрез просрочване при положение, че отказ от иска е недопустим без общо съгласие на страните и аз съм задължителен-необходим другар в процеса?; 3.Следва ли при нов служебно конституиран ответник да се дават указания относно изменение на исковата молба е преразпределяне на дяловете, респ.квотите; 4.Ако Държавата е главна страна, то като нов ответник, тя следва да ли получи нова молба с изрично посочване на адрес и индивидуализация на новия ответник? Това не е ли служебно задължение на съда, изразяващо се в указания?; 5. Съдът се е позовал на чл.129, ал.3 от ГПК – производството е по обжалване с частна жалба, на която препис не се изисква. Самият факт, че ми се праща такъв препис означава ли, че съдът ме е приел и конституирал като съищец? Не следва ли като последица да ми се даде изрична възможност да изпълня указания на съда или ги оспоря? Служебното конституиране на страна изисква и служебно призоваване с преписи.”
Ответникът по частните жалби Н. М. И. в представените чрез адв. Г. писмени отговори взема становище, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното определение, както и за неоснователност на частните жалби.
Ответникът по частните жалби Столична община не взема становище.
Частните касационни жалби са подадени в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирани лица срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
В. Г. А. е предявил пред СРС иск за делба на апартамент № 8, находящ се в [населено място], ул. В. А.” № 15, вх. „А”, ет.4, със застроена площ 115 кв.м. ведно с прилежащите му избено и таванско помещение и 300/5165 ид.ч. от общите части на сградата и от дворното место, съставляващо парцел V от кв.556 по плана на [населено място], Центъра. Ответници по иска са Столична община, А. С. Ж. и Н. М. И.. Апартаментът е бил собственост на А. И. И., видно от н.а. № 165,т.10 от 11.06.1936г. Тя е починала през 1957г. и е оставила единствен наследник – сестра й Гора И. И.. С н.а. № 176, т.26 от 01.11.1966г. Гора И. дарила племенницата си Х. М. И. с 1/5 ид.ч. от апартамента. Гора И. починала на 21.05.1985г. Със саморъчно завещание от 02.07.1984г. тя е завещала на Х. И. и на А. С. Ж. по 2/5 ид.ч. от апартамента. Тъй като те не са от кръга на призованите наследници, на основание чл. 14, ал.2 ЗН в първоначалната му редакция, при която е открито наследството, 2/5 от предмета на завещанието са станали държавна собственост на основание чл. 11 ЗН. По гр.д.№ 8924/1996г. на СРС е предявен иск за делба на същия апартамент. С влязло в сила решение на 31.03.2004г. е допусната съдебна делба на имота между А. Ж. с квота 1/5 ид.ч., Х. И. с квота 2/5 ид.ч. и държавата с квота 2/5 ид.ч. Делбата е извършена чрез изнасяне на имота на публична продан с влязло в сила решение на 07.04.2010г. На 23.11.2010г. съпругът на А. Ж. В. Г. А. е предявил сегашния иск за делба на същия недвижим имот с твърдението, че заедно със съпругата си е владял частта на Х. И. от сключването на брака им – 1996г. и е придобил по давност нейните 2/5 ид.ч. Затова счита предходната делба за нищожна, като извършена без негово участие като съсобственик. Х. И. е починала на 27.12.2007г. и затова в настоящото производство участва брат й и единствен наследник Н. М. И.. РС е отхвърлил предявения сега иск за делба, като е приел, че предвид установеното, че ищецът и съпругата му са плащали наем на Х., те не са придобили по давност нейните 2/5 ид.ч. С решение № 1736/14.03.2014г. по в.гр.д.№ 11375/2013г. , Софийски градски съд е обезсилил първоинстанционното решение и делото е върнато за ново разглеждане на РС от друг състав. С въззивното решение е разгледан само въпросът за задължителното участие на държавата в настоящото производство, тъй като предходната делба е допусната и извършена с нейно участие като съсобственик, а сега се твърди нищожност на тази делба. Прието е, че държавата е задължителен необходим другар и затова делото е върнато за ново разглеждане за конституирането й като страна в производството. Въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване. След връщане на делото СРС с нарочно определение е конституирал Държавата като ответник по предявения иск и е дал указания на ищеца В. Г. А. в едноседмичен срок да представи препис от исковата молба и приложенията към нея за връчване на новоконституираната страна, както и, че при неизпълнение на указанията в срок исковата молба ще бъде върната. Препис от определението е връчен на В. Г. А. чрез неговия процесуален представител адв.Н. на 21.01.2015г. С разпореждане от 16.02.2015г. СРС е констатирал, че указанията не са изпълнени и е постановил връщане на исковата молба на основание чл.129 ал.3 ГПК.
За да потвърди разпореждането на първостепенния съд с обжалваното пред настоящата инстанция определение, въззивният съд е приел, че В. Г. А. е надлежно уведомен за дадените от съда указания за отстраняване нередовност на исковата молба на 21.01.2015г., но в указания от съда едноседмичен срок, изтекъл на 28.01.2015год., същият не е сторил това. Констатирал е, че на А. ведно със съобщението за изготвеното разпореждане за без движение е изпратен и препис от самото разпореждане, в който е материализирано волеизявлението на съда за оставяне без движение исковата молба поради наличието на недостатък, като са му указани и последиците по чл.129 ал.4 във вр. с ал.3 от ГПК , по-конкретно – че при неизпълнение в срок на указанията на съда, исковата молба ще бъде върната. Отчетено е, че указанията не са изпълнени и към момента на постановяване на разпореждането за връщане на исковата молба. Съдът е приел, че и указанията са били конкретни и точни, ясно изразени, поради което е счел за неоснователно възражението на жалбоподателите за неяснота на указанията. Приел е за неоснователно и възражението за недопустимост на разпореждането поради липсата на диспозитив за прекратяване на производството. В тази връзка е посочил, че липсата на такъв диспозитив не води до порока недопустимост. Счел е за неоснователно и възражението, че поради положението на всички страни в делбения процес на ищци и ответници при констатиране на нередовност на исковата молба указания за отстраняване следва да се дават на всички страни. В тази връзка е приел, че указания се дават само на страната, инициирала производството.
Предвид характера на обжалваното определение и разпоредбата на чл. 274, ал. 3 от ГПК достъпът до касационно обжалване е поставен в зависимост от предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. За да е допустимо обжалването, определението следва да съдържа произнасяне по материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил крайния изход на делото, който е решен в противоречие със задължителната практика на ВС или ВКС /т. 1/, решаван е противоречиво от съдилищата /т. 2/ или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т. 3/. Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посочването на обуславящия правен въпрос е задължение на касатора, респ. на частния жалбоподател; Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства, а може само да го конкретизира, уточни и квалифицира. Не се допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното определение.
В случая поставените от касаторите въпроси са неотносими към правните разрешения на съда, обосноваващи решаващите изводи по конкретното дело. В конкретният случай видно от мотивите на акта правното разрешение, обусловило решаващата воля на въззивния съд е, че при действието на правилата за проверка редовността на исковата молба по чл. 127 ГПК, респ. за необходимите приложения по чл. 128 ГПК и на установения принцип на служебното начало с чл. 7 ал.1 ГПК , неизпълнението на изричното указание на съда за отстраняване на нередовност, което е надлежно съобщено на иницииращия производството ищец, е основание за нейното връщане на основание чл. 129 ал.3 ГПК. Във връзка с това правно разрешение никой от касаторите не е поставил конкретен правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК. Поставените и в двете изложения въпроси са относими към законосъобразността на първоинстанционния акт, съответно към правните разрешения на първата инстанция, в голямата си част са поставени и общотематично с оглед собственото разбиране на касатора за характеристиките на делбеното производство и за дължимите от съда процесуални действия при констатирани недостатъци на исковата молба, а не в контекста на правните разрешения на въззивния съд, обусловили решаващите му изводи по конкретното дело. Предвид изложеното се обосновава извод, че така поставените в изложенията въпроси не са правни по смисъла на чл.280 ГПК, не представляват общо основание и не обосновават допускането на касационното обжалване.
При отсъствие на общо основание съдът не дължи преценка по въпроса налице ли е или не поддържаното допълнително основание. Въпреки това следва да се посочи, че и двамата касатори не обосновават защо считат, че произнасянето на ВКС по поставените от тях въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. На основание разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения / определения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под точно прилагане на закона най-общо се разбира еднообразно тълкуване на закона, т. е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователната и противоречива практика на ВКС или пък преодоляване на погрешна постоянна практика на ВКС. За да бъде налице основанието за допускане на касационно обжалване – от значение за развитие на правото пък би следвало въобще да няма практика на ВКС по съществения въпрос. Това би наложило тълкуване на закона, при което ще се стигне до отстраняване на непълноти или неясноти на правните разпоредби и в крайна сметка доусъвършенстване на правоприлагането. Касаторите не са изложили съображения в тази насока, а единствено твърдението за липса на съдебна практика, посочено бланкетно в изложението на В. Г. А., не е достатъчно да обоснове извод за наличие на това основание.
Независимо от изложеното, настоящият съдебен състав намира за необходимо да отбележи, че е безспорно както в правната теория, така и в съдебната практика, която е достатъчно богата и безпротиворечива, при действието на отменения и новия ГПК, кои са реквизитите за редовност на исковата молба и кога те не са били изпълнени, в това число и в случаите, когато производството е делбено.
Предвид изложеното не са налице основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Предвид изхода разноски за касаторите не се следват, а ответните страни не са претендирали такива.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 22829 от 24.11.2015год. по ч.гр.д.№ 13581/2015год. на Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: