О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 917
София, 10.07.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 858/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 115117 от 07.11.2012г. на В. Н. К., П. Г. П. и Д. Г. П. чрез адв.Н. П. от САК срещу въззивно решение №6184 от 14.09.2012г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.№ 6589/2011год., и по касационна жалба вх.№ 100986 от 16.09.2013г. на на В. Н. К., П. Г. П. и Д. Г. П. чрез адв.Н. П. от САК срещу въззивно решение от 20.06.2013г. по в.гр.д.№ 6589/2011год. на СГС, постановено в производство по чл.247 ГПК.
В касационните жалби се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решенията, нарушения на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Към жалбите е приложено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване на двете решения.
Ответната страна [фирма] в представени писмени отговори чрез адв. Р. от САК взема становище, че не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на атакуваните решения.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационните жалби са подадени от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащи на обжалване актове на въззивен съд, поради което се явяват допустими. Същите са редовни като подадени в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
С решение № 1-33-198 от 15.12.2010г. на СРС, 33 състав, постановено по гр.дело № 40205/2008г. са отхвърлени като неоснователни предявените от касаторите – ищци срещу [фирма] искове, както следва: 1/ с правно основание чл.59 от ЗЗД – за сумата от 24450лв. – за първия ищец, и сумите от по 12 225лв.- за вторите двама, претендирани като обезщетение за ползване за периода 01.12.2003г.- 01.03.2007г. на следния недвижим имот: магазин № 1, разположен в северната част на партерния етаж на сградата в [населено място], [улица], и 2/ с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД- за сумата от 14 700лв. – за първия ищец, и сумите от по 7 350лв.- за вторите двама, претендирани като мораторни лихви върху посочените главници за периода 01.12.2003г.- 28.11.2008г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на предявяване на ИМ /28.11.2008г./- до окончателното изплащане. С това решение ищците са осъдени да заплатят на ответника направените по делото разноски в размер на 1800лв. на основание чл.78.ал.3 от ГПК.
По въззивна жалба на ищците по описа на СГС е образувано в.гр.д.№ 6589/2011год. С решение № 6184 от 14.09.2012г. СГС след отмяна на първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. Н. К., П. Г. П. и Д. Г. П. срещу [фирма], иск с правно основание чл.59 от ЗЗД- за сумата от 800,79лв. – за първия ищец и сумата от по 400,39лв.- за вторите двама, претендирани като обезщетение за ползване за периода 18.07.2006г.-01.03.2007г. на процесния недвижим имот, е осъдил ответното дружество да заплати на основание чл.59,ал.1 от ЗЗД, на В. Н. К., П. Г. П. и Д. Г. П., както следва: сумата от 800,79лв. – на ищеца В. Н. К. и сумите от по 400,39лв.- на ищците П. Г. П. и Д. Г. П., като обезщетение за ползване за периода 18.07.2006г.-01.03.2007г. на имота, както и сумата от 639.80лв.- разноски по делото пред СРС и СГС, на основание чл.78,ал.1 от ГПК.със същото решение е потвърдил решението на СРС в останалата обжалвана част и е осъдил ищците да заплатят на [фирма] сумата от 1 638лв.- разноски по делото пред СРС и СГС, на основание чл.78,ал.3 от ГПК.
С решение от 20.06.2013г., по същото дело, постановено в производство по реда на чл.250 ГПК, СГС е допълнил въззивното си решение № 6184 от 14.09.2012г. като е присъдил в полза на ищците и законната лихва върху присъдените главници, считано от датата на предявяване на исковата молба / 28.11.2008г./ – до окончателното заплащане.
За да постанови този резултат, въззивният съд, след анализ на доказателствата и препращайки към мотивите и на първостепенния съд е приел за установено, че за част от процесния период от време – 01.12.2003г. – 18.07.2006г. /до влизане в сила на съдебното решение по извършване на делбата/, спорният имот е бил съсобствен между ищците и СО, като през този период от време имотът е бил ползван от ответника при наличие на правно основание – предоставено му от съсобственика СО право на стопанисване и управление на имота с решението на СОС от 27.07.1998г. Счел е за неоснователно твърдението на ищците за липса на правно основание за ответника за ползването на процесния имот за този период от време, произтичащо от по-малкия дял на СО, като съсобственик. В тази връзка е приел за безспорно установено по делото, че процесният магазин до 18.07.2006г. е представлявал част от по-голямо магазинно помещение, което е било съсобствено между ищците и СО, като наследодателката на ищците П. П. и Д. П. – М. И. Н. /Г. П./ е притежавала 1/4 ид.ч. от имота, а наследодателят на ищеца В. П. – Н. В. П. – 25% ид.ч. /или 1/4 ид.ч./, , като останалата 1/2 ид.ч. от имота е била притежание на СО. Съобразно това е обосновал извод, че не се установява твърдението на ищците СО да е била съсобственик с по-малък от наследодателите им дял от имота, както и, че дори да е установено, че квотата на СО от съсобствения имот е била по-малка, то този факт е ирелевантен за управлението на съсобствения имот в отношенията между съсобственика и третите лица, на които имотът е предоставен за ползване и стопанисване, както е в конкретния случай, или е отдаден под наем. Посочил , че делът на съсобствениците има значение само във вътрешните отношения между тях – евентуално за заплащане на обезщетението по чл.31,ал.2 от ЗС на лишените от ползване съсобственици, или за разрешаването на спора за ползването на общата вещ по реда на чл.32,ал.2 от ЗС. Съобразявайки представеното по делото решение на СРС, 57 състав по гр.дело № 2683/2004г., влязло в сила на 18.07.2006г., съдът е приел за установено, че съсобствеността върху общото магазинното помещение от 214.75 кв.м. между наследодателката на ищците П. П. и Д. П. – М. Н. и ищецът В. К., от една страна, и СО – от друга страна, е прекратена, като в дял и собственост на ищеца К. и наследодателката на останалите двама ищци е поставен процесният магазин № 1, със застроена площ от 120.70 кв.м., разположен в северната част на партерния етаж на сградата, а в дял на СО е поставена останалата част от общото магазинно помещение, обособена като магазин № 2 с площ от 94.05кв.м., разположена в южната част на партерния етаж на сградата. При тези данни е обосновал извод, че от момента на влизане в сила на решението по извършване на делбата, за ответника е отпаднало основанието за ползване на процесния магазин, поради което и за тази част от процесния период от време -18.07.2006г.- 01.03.2007г., през който ответникът е ползвал процесния магазин без правно основание, /като ползването се установява от представения по делото приемо-предавателен протокол от 01.03.2007г., подписан от ищците, ответника и CO, с който на ищците е предадено ползването на процесния магазин от ответника на посочената дата/, същият дължи на ищците обезщетение за ползването, от което са били лишени, на основание чл.59 от ЗЗД. Във връзка с размера на дължимото обезщетение съдът е счел за основателно възражението на ответника, че то следва да бъде определено до размера на неговото обогатяване, което се равнява на получаваната за този период от време наемна цена от 650лв., съгласно представените по делото фактури. Тъй като посоченият наем е заплащан на ответника от третото лице – негов наемател [фирма] за целия магазин от 218 кв.м., /поради неизвършване на реалното фактическо разделяне на същия на обособените с решението по извършване на делбата дялове и към датата на приключване на устните състезания по делото/, то съдът е приел, че за частта на ищците от 120 кв.м., наемната цена за процесния период от време 18.07.2007г. – 01.03.2007г. е 364лв.- месечно, съответно за посочения период от време – общо в размер на 1 601,59лв. От тази сума на ищеца В. К., в съответствие с притежавания дял от 1/2 ид.ч. се следва сумата от 800,79лв., а на ищците П. П. и Д. П.- съответно на притежаваните по 1/4 ид.ч. – се следва сумата от по 400.39лв. За тези суми и за периода 18.07.2006г.- 01.03.2007г., съдът приел, че исковата претенция се явява основателна и доказана, като за разликата над тези суми- до пълните предявени размери както и за периода 01.12.2003г.- 17.07.2006г., искът по чл.59 от ЗЗД следва да бъде отхвърлен. Съдът е приел за недопустимо заявеното от ответника възражение за прихващане като преклудирано от обективните предели на силата на пресъдено нещо, формирана по влязлото в сила решение. Съдът е счел за неоснователна претенцията по чл.86 ЗЗД. За да обоснове този си извод е приел, че от представените по делото доказателства не се установява ответникът да е бил надлежно поканен от ищците за плащане на претендираното обезщетение съгласно чл.84.ал.2 от ЗЗД; че представената писмена покана от 26.11.1999г., изходяща от наследодателката на ищците П. П. и Д. П.- М. П., и ищецът В. К. и адресирана до ответника няма данни да е връчена на последния. За да постанови допълнителното решение по реда на чл.250 ГПК съдът е приел, че надлежно е сезиран с искане за присъждане на законната лихва върху обезщетенията по чл.59 ЗЗД, както и, че е пропуснал да се произнесе по това искане.
С молба вх.№114343 от 05.11.2012г. ищците са сезирали съда с искане по чл.247 ГПК за допускане поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение. Посочили са в молбата си, че съдът неправилно е приел, че ищците общо са притежавали 1 /2 ид.част от имота, а останалата 1 /2 ид. част е била притежание на СО; че действителните квоти в съсобствеността били 59,24 % ид.части за тримата ищци общо и 40,76 % ид.части за СО; че вследствие на тази грешка в мотивите и в диспозитива на съдебния акт погрешно е определен размерът на обезщетенията по чл.59 ЗЗД, че правилните размери са 1334,65лв. за В. К., по 667,32 лв. за останалите двама ищци.
С решение от 20.06.2013год. СГС е оставил молбата по чл.247 ГПК без уважение като неоснователна. За да обоснове решаващия си извод съдът е приел, че не е налице разминаване между формираната му воля, така както е отразена в мотивите на съдебното решение, и произнасянето с диспозитива на същото, както и, че евентуална неправилна преценка от страна на съда на събраните по делото доказателства не представлява по своята правна същност очевидна фактическа грешка по смисъла на чл.247 от ГПК, а същата може и следва да бъде предмет на проверка само по реда на инстанционния контрол.
При тези мотиви на въззивния съд поставените от касаторите въпроси не обосновават извод за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване и на двата съдебни акта.
Към двете касационни жалби касаторите са представили едно общо изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване, в което поддържат основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК с твърдението, че правните разрешения на въззивния съд по обуславящите изхода на спора въпроси в двете обжалвани решения противоречат на задължителната съдебна практика, както и, че се разрешават противоречиво от съдилищата.
Първият поставен в изложението въпрос е “кога е налице очевидна фактическа грешка” по смисъла на чл. 247 ГПК, и дали допуснатите аритметически грешки (грешки в пресмятането) представляват „очевидна фактическа грешка” по смисъла на закона, макар да не е налице противоречие между мотивите и диспозитива на решението”. Във връзка с този въпрос поддържат, че постановеното решение е в противоречие с практиката на ВКС . Позовават се на Решение № 1128/20.11.2008 г. по гр. д. № 1426/2006 г., III ГО, ВКС, постановено по реда на чл.247 ГПК, с което е уважена молба за поправка на очевидна фактическа грешка изразяваща се в допусната аритметическа грешка при пресмятането на наследствени квоти, и на Решение № 38/01.02.2012 г. по гр. д. № 343/2011 г. I ГО, ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, с което е дадено правно разрешение на въпроса кога е налице очевидна фактическа грешка по смисъла на чл.192, ал.2 от ГПК /отм./ като е прието, че грешките в пресмятането, включително и когато са в мотивите и в диспозитива, се отстраняват по реда на чл.192, ал.2 от ГПК /отм./, сега чл.247 от ГПК. Липсва обосновка в какво се състои твърдяното противоречие.
Така поставен въпросът е относим единствено към второто обжалвано решение – решението от 20.06.2013год., постановено в производството по чл.247 ГПК, поради което и с него не се обосновава извод за наличие на обща предпоставка по смисъла на чл.280 ГПК по отношение на основното решение №6184 от 14.09.2012г. на Софийски градски съд. Не е налице основание обаче и за допускане касационно обжалване на решението от 20.06.2013г. във връзка с този въпрос. Съображенията за това са следните. Първата част от въпроса “кога е налице очевидна фактическа грешка” по смисъла на чл. 247 ГПК” е обуславяща решаващите изводи на въззивния съд в атакуваното решение, но не е налице поддържаната от касаторите специфична предпоставка за достъп до касация. За да обоснове извода си за неоснователност на молбата, с която е сезиран, съдът е приел, че не е налице несъответствие между формираната му воля, така както е отразена в мотивите на съдебното решение, и произнасянето с диспозитива на същото. Това правно разрешение не влиза в противоречие с приетото в приложените съдебни е актове. С втората част на въпроса не се обосновава извод за наличие на обща предпоставка, доколкото въззивният съд не е давал правно разрешение на въпроса дали допуснатите в мотивите грешки в пресмятането съставляват или не очевидни фактически грешки. При отсъствие на обща предпоставка не се дължи произнасяне по наличието на специфичната такава, поддържана от касатора.
В изложението си касаторите посочват и това, че Софийският градски съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, а именно: “какъв е размерът на обезщетението за неоснователното обогатяване”. Считат, че като неправилно е приел, че същият е равен на облагата, която е получил ответника по касационната жалба, е дал правно разрешение на въпроса, което е в противоречие със практиката на ВКС и на съдилищата, която приема, че този размер е равен на пазарно определения наем за съответния период и че обогатяването на едната страна не е следствие от обедняването на другата, т. е. връзката не причинно-следствена, а „обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от един общ факт или от обща група факти.” Позовават се на Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС – т. 4 т. 5, и Решение № 110/22.03.2010 г. по гр. д. № 2127/2008 г. ВКС, IV ГО. Доколкото касаторите се позовават на актове от обхвата на задължителната за съдилищата практика – Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС – т. 4 т. 5, и на решение, постановено по реда на ГПК/отм/ следва да се приеме, че във връзка с този въпрос поддържаните основания са по чл.280 т.1 и т.2 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че и във връзка с този въпрос не са налице поддържаните основания за достъп до касация. На първо място въпросът не е относим към обжалвания акт, постановен в производство по чл.247 ГПК. С поставянето му не се обосновава и наличие на обща предпоставка за допускане касационно обжалване на основното решение, защото по съществото си е фактически въпрос – свързан е с фактите, подлежащи на установяване в процеса. Отделно от това въпросът е привързан към становището на касаторите за необоснованост и неправилност на решаващите изводи на съда, което съставлява касационно основание по смисъла на чл.281 т.3 ГПК и подлежи на преценка във втората фаза на касационното производство, но не и в стадия на селектиране на жалбата. Изложеното е достатъчно, за да обоснове извод за липса на предпоставки за допускане касационно обжалване на основното решение във връзка с този въпрос.
По съществото си и третият поставен в изложението въпрос – “не е обсъдил представените пред него писмени доказателства от значение за иска по чл. 86 ЗЗД – копие от писмо-покана от ищците до ответника със вх. № 14/26.11.1999 г. и писмо от ответника (представеното от самия него) до до Столична община с вх. № 2600 2308/06.12.1999 г., като от съдържанието на последното се установява безспорно получаването на първото”- е оплакване за необоснованост на съдебния акт и поради това не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК. Преценката дали съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства и правилно ли ги е ценил се извършва само в случай, че обжалваният съдебен акт бъде допуснат до касационно обжалване.
В изложението си касаторите посочват, че въззивният съд се е произнесъл имплицитно и по съществения материалноправен въпрос, а именно – “относно формата на поканата по чл. 86, ал. 2 ЗЗД” , като мълчаливо е приел, че обикновено писмо до ответника, заведено със входящ номер в деловодството му и неоспорено от него не представлява изискуемата се от закона покана. Считат, че това е в противоречие със практиката на ВКС, която приема, че чл. 84, ал. 2 ЗЗД не установява формата, в която следва да се отправи покана, като тя може да бъде дори и устна . позовават се на Определение № 109/13.02.2009 г. по гр. д. № 5340/2008 г. ВКС, I ГО, постановено по реда на чл.288 ГПК, което е извън обхвата на съдебната практика, тъй като не формира сила на присъдено нещо. Такъв правен въпрос не е разрешаван от въззивният съд и същият не обосновава крайните му изводи.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на постановените от въззивния съд решения.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а ответникът по касационните жалби не е претендирал присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №6184 от 14.09.2012г. и решение от 20.06.2013г. на Софийски градски съд, постановени по в.гр.д.№ 6589/2011год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: