О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 891
София, 17.07.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седми март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1207/2013год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Д. В., подадена чрез адв.Х., против Решение от 22.10.2012г. на Окръжен съд [населено място] /М./, постановено по в.гр.д.№ 263/2012г. С въззивното решение след отмяна на решението на Б. от 20.07.2012г. , постановено по гр. дело № 224/2012 г.,с което искът на Н. Д. В. с правно основание чл. 135 от ЗЗД срещу Д. И. Д., М. А. Г. – Д. и Б. И. Д. е уважен изцяло и е обявен за относително недействителен спрямо Н. Д. В. договора за покупко-продажба на недвижим имот , материализиран в н. акт № Х, т.І, рег.№Х, дело № 108/2005 г. по описа на нотариус О. К. за района на Б., М. е отхвърлил като неоснователен /погасен по давност/ предявения иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД и е осъдил ищеца да заплати на ответниците сумата 3 000 разноски за двете инстанции.
В касационната жалба се релевират доводи за необоснованост и неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и процесуалните правила. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства и е достигнал следствие на това до грешни крайни изводи. Искането е за отмяна на решението и уважаване на иска.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност и необоснованост на решението, като се поддържа, че въззивният съд неправилно е обосновал изводите, че “правото на иск по чл.135 ЗЗД било погасено по давност, макар самото вземане на кредитора да не е погасено” и че “ по време висящността на изпълнителното производство давността е продължила да тече”. Касаторът счита, че тези правни изводи не намират опора в закона и е налице противоречие на въззивното решение с решение №49/06.02.2009г. по гр.д.№910/08г. на ВКС, ІІ ГО, решение №144/18.02.2009г. по гр.д.№5397/2007г. на ВКС, І ГО, решение №334/16.05.2009г. по гр.д.№5451/2007г. на ВКС, ІІІ ГО.
Ответните страни Д. И. Д., М. А. Г. – Д. и Б. И. Д. не вземат становище по касационната жалба.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол и е постъпила в срока по чл.283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното :
Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл.135 от ЗЗД с искане да бъдат обявени за недействителни спрямо ищеца действията, с които длъжникът го уврежда, изразяващи се в сключването на процесната сделка за покупко-продажба с продавач – Д. И. Д. и съпругата му М. А. Г. – Д. , и купувач – Б. И. Д. – брат на длъжника Д.Д.. За да отмени решението на първоинстанционния съд и да отхвърли иска, въззивният съд е приел за установено, че със запис на заповед, издаден на 03.01.2003г., първия ответник Д. Д. се е задължил да заплати на ищеца Н. В. сумата 6 000 щатски долара и 15 000 лева на падежа – 01.01.2004г. Записът на заповед е предявен на длъжника за плащане на 11.01.2005г. с нотариална покана на нотариус О.К.. Тъй като длъжникът не е изпълнил задължението си за плащане, по молба на ищеца в Районен съд – Берковица е образувано ч.г.д. № 193/2005 г., по което с определение от 14.04.2005г., на основание чл.237, б.”д” от ГПК (отм.), длъжникът Д. е осъден да заплати на В. сумите по записа на заповед. Въз основа на определението на ищеца е издаден изпълнителен лист от 25.04.2005г. за присъдените суми и на 26.04.2005г. в съдебно-изпълнителната служба при Районен съд – Берковица е образувано изпълнително дело № 60/2005г. по описа на службата. С Постановление от 26.10.2011 г. Държавният съдебен изпълнител при Б. е прекратил изпълнителното производство по изпълнително дело № 60/2005г. по описа на службата, на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. Впоследствие, въз основа на същия изпълнителен лист, по молба на кредитора от 24.11.2011г. в съдебно-изпълнителната служба при Районен съд – Берковица е образувано изпълнително дело № 120/2011г. по описа на службата с длъжник отново Д. Д.. Приел е за установено и това, че на 29.03.2005г. длъжникът Д. Д. и съпругата му М. Д. са продали на Бл. Д. – брат на длъжника, собствен недвижим имот като сделката е обективирана в НА № Х, т.І, рег.№Х, дело № 108/2005 г. по описа на нотариус О. К. за района на Б.. Отчетено е и това, че още с отговора на исковата молба ответниците са направили възражение , че потестативното право на кредитора да предяви такъв иск е погасено по давност. Въз основа на приетото за установено по делото, съдът е обосновал извод, че качеството на кредитор за ищеца в настоящия случай, при който е прехвърлен недвижим имот, възниква от момента на сключване на увреждащата сделка. Давността за обявяване на относителна недействителност на увреждащата сделка тече от момента на сключването й. От този момент увреденият става носител на субективното право на обезщетение за увреждането, т. е. за него възниква и правото да иска обявяването за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника, а претенцията да претендира недействителност се погасява с изтичане на петгодишната давност по чл.110 ЗЗД, с начало сключване на съответната увреждаща сделка. Съгласно общото правило на чл.114,ал.1 от ЗЗД началният момент на давностния срок е този, в който вземането е станало изискуемо. Щом правният субект има качеството кредитор, длъжниковото имущество му служи като общо обезпечение за вземането. Всяко действие, с което длъжникът създава или увеличава своята неплатежоспособност е увреждащо спрямо кредитора. Следователно от този момент за него възниква правото да иска отмяната му и това е моментът, от който започва да тече и давностният срок за предявяване на иска по чл.135 ЗЗД независимо в кой момент кредитотът е научил за тази сделка. В настоящия случай увреждащата сделка е сключена на 29.03.2005г. и от тази дата е започнал за кредитора да тече петгодишния давностен срок за предявяване на иска по чл. 135 от ЗЗД. Срокът е изтекъл на 29.03.2010 г. , а искът е предявен на 24.04.2012 г. Тъй като разпоредбите относно погасителната давност са с повелителен характер, изключенията трябва да бъдат изрично нормативно определени. Такива за искът по чл. 135 от ЗЗД не са предвидени, поради което и следва да бъдат приложени общите правила. Хипотезите , при които давност не тече или се прекъсва също са регламентирани от законодателя с разпоредбите на чл. 115 и чл. 116 от ЗЗД и не са налице в случая. Счел е за неоснователно възражението на ищеца, че давността е прекъсната, тъй като са образувани изпълнителни дела, т. е кредиторът е предприел действия по събиране на вземането си – чл.116 б”в” от ЗЗД. В тази връзка съдът е посочил, че първото изпълнително дело № 60/ 2005г. на държавния съдебен изпълнител при Берковския районен съд е образувано на 26.04.2005 г. и от този момент е започнала да тече нова петгодишна давност , която е изтекла на 26.04.2010г. – до този момент за ищеца е съществувало потестативното право да предяви Павловия иск. Същият е сторил това едва на 24.04.2012 г. след като правото на иск вече е било погасено. Посочил е и това, че по време на висящността на изпълнителното производство по изп. дело № 60/2005 г. давността е продължила да тече , тъй като изпълнителното производство не е съдебен процес по смисъла на чл. 115 б”ж”ЗЗД. Обстоятелството, че на 24.11.2011г. по същия изпълнителен лист е образувано ново изпълнително дело 120/2011 г. не променя горния извод. Предприетите нови изпълнителни действия по това дело не са прекъснали давността по смисъла на чл. 116 б”В” от ЗЗД , тъй като тя вече е била изтекла и правото но иск по чл. 135 от ЗЗД вече е било погасено. Предприетите по това изпълнително дело действия биха имали значение досежно давността касаеща вземането на ищеца, което не е предмет на настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл. 290, ал. 2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /арг. т. 1 от ТР № 1/19.II.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Той не е формулирал изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т. 1 на Т. № 1/2009 г./. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. С оглед посочената дефинитивност не могат да се третират като релевантни поставените от касатора като въпроси изводи на въззивния съд, тъй като така поставени те те нямат правен характер по смисъла на Т. № 1/2009г., а са формулирани от касатора в контекста на становището му, изведено от доводи за неправилност и необоснованост на решението поради неправилен анализ на доказателствата, имащ за последица неправилни и необосновани изводи на решаващия съд. Тези доводи са ирелевантни към производството по чл. 288 ГПК, тъй като се квалифицират по чл. 281 ГПК.
При липсата на общата предпоставка за допустимост на касационното обжалване ВКС не дължи произнасяне по наличието или не на специфичната такава, поддържана от касатора. В случая касаторът дори не е посочил конкретно наличието на някоя от специфичните предпоставки за допустимост на касационното обжалване, не е направил и обосновка в тази насока. За пълнота на изложението обаче следва да се посочи, че и позоваването на цитираните по-горе решения на ВКС е неуместно, тъй като касаят произнасяне по искове по чл.135 ЗЗД и такива за защита срещу непозволено увреждане, при различна фактическа обстановка, третират въпроси, които не са разглеждани от въззивния съд с решението, предмет на настоящото дело и не могат да обосноват извод за наличие на противоречие в твърдения от касатора смисъл.
В обобщение следва да се посочи и това, че “въпросите” на касатора се свеждат до неаргументирано оспорване на правните изводи на съда и в изложението не се съдържа обосновка, свързана с правоприлагането, в изискуемия съгласно ТР № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС смисъл. Касаторът привързва въпросите си към свои фактически изводи, които съдът не е приел да следват от обстоятелствата по делото. Така поставени те не могат да обусловят наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като съставляват оплакване за неправилност и необоснованост на решението по смисъла на чл.281 ГПК. Преценката на последните е въпрос, по който в настоящето производство по проверка на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК касационната инстанция не дължи произнасяне.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответниците по касационната жалба не са претендирали присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Окръжен съд [населено място], постановено на 22.10.2012г. по в.гр.д.№ 263/2012г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: