О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 802
София, 13.07.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1244/2015 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 2854 от 05.03.2015г. на Е. И. П. чрез адв.Т. от ВАК срещу въззивно решение №1659 от 17.11.2014г. на Варненски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 1769/2014год. В ЧАСТТА, с която след частична отмяна Решение № 2436/07.05.2014 год., постановено по гр. дело № 11739/2013 год. по описа на Варненския районен съд, ХХVІ-ти състав, В ЧАСТТА МУ, с която П. К. Б. е осъдена да заплати на Е. И. П. на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, сумата от 4413, 35 лева, съставляваща разликата над 4413, 34 лева до присъдените 8826, 69 лева, съставляващи обезщетение за ползването без основание на 1 / 2 ид. част от недвижим имот, представляващ жилище на втория етаж на сграда, находяща се в [населено място], [улица] за периода от 08.08.2008 год. до 09.06.2010 год., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху горната сума от 4413, 35 лева, считано от предявяване на иска – 07.08.2013 год. до окончателното й изплащане, както и в частта му за разноските , съдът е постановил отхвърляне предявения от Е. И. П. срещу П. К. Б. иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД В ЧАСТТА МУ за заплащане на сумата от 4413, 35 лева /т. е., за разликата над 4 413, 34 лева до претендираните 8 826, 69 лева/, съставляваща обезщетение за ползването без основание на 1 / 2 ид. част от недвижим имот, представляващ жилище на втория етаж на сграда, находяща се в [населено място], [улица] за периода от 08.08.2008 год. до 09.06.2010 год., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата 4413, 35 лева, считано от предявяване на иска – 07.08.2013 год. до окончателното й изплащане, и е осъдил Е. И. П. да заплати на П. К. Б. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 2602, 56 лева /две хиляди шестстотин и два лева и 56 ст./ – разноски за двете инстанции, съразмерно на отхвърлената част от иска.
В. решение в останалата му част, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която П. К. Б. е осъдена да заплати на Е. И. П., на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, сумата от 4413, 34 лева, съставляваща обезщетение за ползването без основание на 1 / 2 ид. част от недвижим имот, представляващ жилище на втория етаж на сграда, находяща се в [населено място], [улица] за периода от 08.08.2008 год. до 09.06.2010 год., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 4413, 34 лева, считано от предявяване на иска – 07.08.2013 год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 806, 25 лева /осемстотин и шест лева и 25 ст./ – разноски за двете инстанции, съразмерно на уважената част от иска, не е обжалвано и е влязло в сила. Тази част от решението е извън предмета на касационната жалба.
Необжалвано и влязло в сила е и първоинстанционното решение в частите, с които производството е прекратено в частта за заплащане на обезщетение за ползване без основание на гореописания апартамент за периода от 05.03.2008 год. до 31.03.2008 год., както и в частта му, с която искът на Е. И. П. срещу П. К. Б. с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, е отхвърлен за сумата от 1693, 31 лева, съставляваща обезщетение за ползването без основание на целия имот за периода от 01.04.2008 год. до 07.08.2008 год., като погасен по давност.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване.
Ответната страна П. К. Б. не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
За да обоснове извод за основателност на заявената претенция по чл.59 ЗЗД до размер 4413, 34 лева за периода от 08.08.2008 год. до 09.06.2010 год., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата, считано от предявяване на иска – 07.08.2013 год. до окончателното й изплащане, въззивният съд е приел, че с разпоредбата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД е предвидена правната възможност за ангажиране на отговорността на всеки правен субект, който се е обогатил за сметка на другиго, като определените от закона граници на отговорността са съизмерими с обогатяването, но до размера на обедняването. При хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само до размера на обедняването, като от значение е не причинната връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, а наличието на общ факт или обща група факти, от които произтичат обедняването и обогатяването. Приел е също, че за успешното провеждане на иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД в тежест на ищеца е да установи при условията на главно и пълно доказване наличието на неоправдано разместване на блага, довело до обогатяване на ответника за негова сметка. Същевременно при проведено от ищеца доказване на посочените обстоятелства в тежест на ответника е да установи наличието на основание, оправдаващо настъпилото разместване на имуществени блага.
След анализ на доказателствата въззивният съд е обосновал извод, че по делото е установено безспорно, че ищецът е собственик на процесния недвижим имот, както и че бракът между страните е прекратен с развод и ползването на семейното жилище след развода е предоставено на ищеца; че след прекратяването на брака, а именно от 05.03.2008 год. ползването на имота от ответницата е било без основание; че последната е ползвала имота в периода 2007 год. до юни 2010 год. когато е напуснала апартамента; че при въвода на ищеца в апартамента там е намерена пълнолетната дъщеря на страните В. Е. П., която живее в това жилище и понастоящем без противопоставянето на ищеца. Съдът е счел за неоснователни твърденията на ответницата, че е посещавала имота само да вижда дъщеря си, която имала нужда от нейните непосредствени грижи по отглеждане, възпитание, подкрепа, издръжка и родителски контрол, тъй като дъщерята на страните към датата на прекратяването на брака им е била на 21 години, и с оглед на това обстоятелство е била в състояние сама да се грижи за себе си и не се е нуждаела от непосредствените грижи на майка си. Счел е за неоснователно и възражението на ответницата за липса на обект на ползване, поради незаконност на строежа на сградата, в която се намира на жилището. В тази връзка съдът е приел, че дори и да се приеме това твърдение за вярно, то би имало за последица ангажирането на административната отговорност на ищеца, но не го лишава от правото на собственост върху жилището, нито пък обосновава извод за липсата на годен обект за ползване, още повече, че по делото е установено, че семейството е заживяло в жилището през 1989 год. Приел е за неоснователно и другото възражение на ответницата – за липса на отправена покана за заплащане на обезщетение. Посочил е, че такава покана е необходима в хипотезата на чл. 31, ал. 2 ЗС при налична съсобственост, а в случая е установено, че жилището е индивидуална собственост на ищеца, при което след прекратяването на брака ползването на апратамента от страна на ответницата е без основание, като последната не е ангажирала доказателства за наличието на основание за ползване имота на ищеца, което да е противопоставимо на последния. Съобразно изложеното е обосновал извод, че през периода от 08.08.2008год. до 09.06.2010 год., ответницата е лишила ищеца от доходите, които би получил от имота, като същевременно се е обогатила, тъй като не е заплащала наем за ползването на имота и по този начин е спестила средства. Въз основа на доказателствата съдът е приел за установено и това, че в процесния апартамент още преди на навърши пълнолетие е живяла, продължава да живее и понастоящем, пълнолетната дъщеря на страните. Обосновал е извод, че докато е била непълнолетна тя е живяла в жилището на собствено основание, доколкото родителите са длъжни да осигурят дом на ненавършилите си пълнолетие деца, а с навършването на пълнолетие е отпаднало и основанието тя да ползва имота. С оглед на това е приел, че в процесния период ответницата и пълнолетната дъщеря на страните са ползвали заедно имота, поради което няма основание да се ангажира отговорността на ответницата за ползването без основание за процесния период – 08.08.2008 год. – 09.06.2010 год. за целия имот, а за 1 / 2 ид. част от същия. Приел е също, че установеният и от двете експертизи среден месечен пазарен наем е по-висок от претендирания от ищеца и предвид приетото по – горе, че ответницата следва да отговаря за ползването без основание на 1 / 2 ид. част от процесния апартамент за периода от 08.08.208 год. – 09.06.2010 год., то и искът на П. е основателен до размера на сумата от 4413, 34 лева / тоест 1 /2 част от заявения от ищеца размер след приспадане на погасената по давност част/.
При тези мотиви на въззивния съд поставените от касатора въпроси не обосновават извод за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване на обжалваната част от въззивния съдебен акт. съображенията за това са следните:
Към касационната жалба касаторът е представил изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване, в което поддържа основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК с твърдението, че правните разрешения на въззивния съд по обуславящите изхода на спора въпроси противоречат на задължителната съдебна практика, както и, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Първият поставен в изложението въпрос е “ Следва ли съдът при наличие на две експертизи с един и същи предмет и с противоречиви изводи да изложи мотиви защо приема едното или другото заключение на вещите лица?” Във връзка с този въпрос касаторът поддържа основанията по чл.280 т.1 и т.3 ГПК. Не излага съображения защо счита, че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, но твърди, че постановеното решение, в което „липсват мотиви на въззивния съд коя от двете експертизи приема за такава, на която основава съдебния си акт, какъв е според този съд общият размер на дължимото обезщетение за целия период” е в противоречие със задължителната практика на ВКС , обективирана в Решение № 58 от 13.02.2012 година по гр.дело № 408/2012 година, I г.о на ВКС, в което е прието, че „според константната съдебна практика обаче, към която ВКС последователно се придържа, когато съдът отхвърля заключението на вещото лице или при наличието на противоречиви заключения кредитира едно от тях и отхвърля друго, е длъжен да мотивира преценката си, като посочи причините, поради които не възприема това заключение.”
С така поставеният въпрос не се обосновава извод за наличие на общо основание за достъп до касационно обжалване. Въпросът е правно разрешен от въззивния съд, но не обуславя решаващите му изводи, тъй като съдът в решението си е приел, че и двете експертизи дават размер на обезщетение за исковия период по-голям от претендирания общ размер от самия ищец, поради което приема като такъв посочения от ищеца с исковата молба. Предвид това какъвто и отговор да се даде на въпроса това не би променило крайния изход по спора. Същевременно касаторът не е обосновал и установил и наличието на поддържаните допълнителни основания. Бланкетното позоваване на текста на чл.280 т.3 ГПК предвид диспозитивното начало в процеса не позволява на настоящата инстанция да се прецени налице ли е или не това основание. Не се установява и наличието на основанието по чл.280 т.1 ГПК. За да е налице това основание следва да се установи, че правното разрешение на въззивния съд по поставения въпрос е в противоречие с правното разрешение по същия въпрос, дадено със съдебен акт от обхвата на задължителната за съдилищата практика. В случая с позоваването на Решение № 58 от 13.02.2012 година по гр.дело № 408/2012 година, I г.о на ВКС, не се установява твърдяното противоречие, доколкото с последното се дава разрешение по съвсем друг правен въпрос – по въпроса чия собственост е сградата, построена през време на брака въз основа на учредено право на строеж на името на единия съпруг и как се формира обемът на правата в имот – съпружеска общност, на преживелия съпруг, когато наследява заедно с деца на починалия при действието на СК от 1985 г., какъвто не е бил разрешаван от въззивния съд, а е постановено и при съвсем различна фактическа обстановка.
Вторият поставен в изложението въпрос е: „В случай, че се претендира една сума като обезщетение за ползуването на имот за определен период от време и се установи, че ИЩЕЦЪТ НЕ Е ДОПУЩАН ДО ИМОТА ОТ ОТВЕТНИКА, а в процесния период имотът се е полузвал и от друго лице, как следва да се определи обезщетението на собственика за недопущането му до имота, ако той няма заявена пред съда претенция към другия ползвател на имота му.” Във връзка и с този въпрос касаторът поддържа основанията по чл.280 т.1 и т.3 ГПК. Не излага съображения защо счита, че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Във връзка с второто поддържано допълнително основание твърди, че въззивното решение противоречи на „приложимото по аналогия разрешение, утвърдено с ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 7/2012 ГОДИНА НА ОСГК”. С последното е дадено правно разрешение по въпроса „ Съставлява ли личното ползване на съсобствения имот само от един от съсобствениците необходима предпоставка за основателността на претенцията за обезщетение по чл.31 ал.2 от ЗС или от значение е само обстоятелството, че той пречи на останалите съсобственици да ползват общата вещ”.
Поставеният от касатора въпрос е правно разрешен от въззивния съд и обуславя решаващите му изводи, поради което и съставлява общо основание за достъп до касация. Не е установено обаче наличието на поддържаните допълнителни основания. Липсва идентитет на разрешените правни въпроси, поради което и позоваването на цитираното тълкувателно решение е неуместно и не е от естество да установи наличие на противоречие в поддържания от касатора смисъл. И в тази част на изложението релевирането на основанието по чл.280 т.3 ГПК е бланкетно без наличието на изискуемата се по смисъла на закона обосновка.
Последният поставен в изложението въпрос е: „Ако е предявена претенция за обезщетение за ползуване на чужд имот и се установи, че този имот се ползува и от друго лице, спрямо което ищецът няма претенции, коя от страните следва да установи дали това ползуване е станало по волята на ищеца или по волята на ответника и какъв е размерът на дължимото обезщетение, ако половината от принципно установеното като дължимо такова в хода на производството е по-голям от размера на претенцията на ищеца.” Във връзка с така поставения въпрос касаторът се позовава на чл.280 т.3 ГПК. За да обоснове наличието на поддържаното основание изразява собственото си становище, че „когато детето е пълнолетно, съдът следва при разпределение на доказателствената тежест да укаже на всяка една от страните, коя от тях следва да установи, че част от имота се ползува от трето лице и да събере доказателства ДАЛИ ТОВА ПОЛЗУВАНЕ Е ПО ВОЛЯТА НА ИЩЕЦА ИЛИ ТОВА ПОЛЗУВАНЕ Е СЪБОРАЗНО ВОЛЯТА НА ОТВЕТНИКА ПО СПОРА. Ако третото лице е допуснато в имота от ищеца – собственик на имота обезщетение няма да се дължи, но ако това лице е допуснато в имота по волята на ответника по спора, то тогава обезщетението е дължимо в целия му размер.”
Така поставеният въпрос не е правно разрешен от въззивния съд, не обуславя решаващите му изводи и поради това не съставлява общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. При отсъствие на общо основание не се дължи произнасяне по въпроса налице ли е или не поддържаното от касатора допълнително основание. Въпреки това следва да се посочи, че основанието по чл.280 т.3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е изложил доводи в тази насока, а само бланкетно се е позовал на това основание. Изразяването на собственото разбиране по въпроса не е от естество да обоснове извод за наличие на цитираното основание за достъп до касация.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение в обжалваната част.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а ответникът по касационната жалба не е претендирал присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1659 от 17.11.2014г. на Варненски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 1769/2014год. В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: