О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 916
София, 10.07.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1176/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. И. Ш. и П. И. Я., подадена чрез адв.С., срещу въззивно решение №755 от 15.11.2013г. на Окръжен съд – [населено място] /Р./, постановено по в.гр.д.№ 910/2013год. С това решение е потвърдено решение № 937 от 22.05.2013 година на Русенския районен съд, постановено по гр.д.№ 4704/2011 год. , с което са отхвърлени предявените от Н. И. Ш. и П. И. Я. против Н. Й. Ш., Л. Н. Ш. и Д. Д. Е. искове с правно основание чл. 26 ал.2 пр. 3 от ЗЗД вр. чл. 124 ал. 1 от ГПК вр. чл. 537 ал. 2 пр. 2 от ГПК и евентуално съединения иск по чл. 73 ал. 1 от ЗС: да се провъзгласи нищожността, поради липса на съгласие на сделката по нот. акт № 72, том VIII по дело № 2946/23.04.1996 г. и да се установи между страните, че Н. И. Ш., П. И. Я. и Л. Н. Ш. притежават по 1/3 ид. част от процесния имот от недвижим имот, находящ се в[жк], по [улица] /настояща [улица]/, представляващ Дворно място с къща, в поземлен имот парцел XXІ-321 от кв. 36 по плана на Средна кула, който по-късно е бил обособен като ПИ XXVІІ-687 от кв. 46 при последваща регулация, в качеството им на наследници, а в случай, че актът не бъде провъзгласен за нищожен да бъдат осъдени Н. Й. Ш. и Л. Н. Ш. да заплатят, като обезщетение поради недобросъвестност при сключване на сделката, по 18000.00 лева за всеки един от ищците, която включва: по 16000.00 лева, стойността на полагащата им се по 1/3 ид. ч. от имота и по 2000.00 лв, обезщетение за ползването на същия за периода от 19.05.2006 г. до 19.05.2011г. – датата на завеждане на делото, като неоснователни и недоказани.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържат се доводи за грешни фактически и правни изводи на съда като следствие от непълен и непрецизен анализ на доказателствата. Поддържа се и оплакване за нищожност на съдебния акт поради участие в състава на съда на съдия, който е участвал в разглеждането на други съдебни спорове между страните. Искането е за отмяна на решението и уважаване на исковете.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК поради това, че: 1/ въззивното решение противоречи на TP №1/2011г. от 04.05.2012г. на ОСГК, според което “срокът за строителство и придобиване собственост върху постройката е съобразен с текста по ЗС и е 5 год., следователно, за да бъде законно построена сградата, и то на името на суперфициарите в случая, би следвало строителството да е приключило до 19.07.2001 г., до която дата следва да бъде съставен Протокол обр.16 и да бъде издадено удостоверение за ползване на построеното”. Обосновава наличието на противоречието с твърдението, че предвид горното и данните по делото изводът на въззивния съд, че Л. и Н. Ш. са извършили законно строителство и са станали собственици на процесната постройка е необоснован и неправилен, като същият “не съответства и на нот.акт №94,дело №1289/28.12.2006г. на нотариус Ц.М., по чиято сила Д. Е. продава на Л.Ш. само празно дворно място, което означава,че по документи въпросната постройка не съществува, въпреки че тя е била вече построена без строителни книжа.”;2/ “Съдът не е съобразил Решението си с Решение по гр.д.1162/1996г. на ВКС, 2 г.о. и Решението на самия ОС Русе по гр.д.1182/1997г. Настоящото Решение противоречи и на двете Решения, които са влезли в сила и по които има С., като е приета съвсем друга фактическа и правна обстановка”;3/ “Решението е нищожно предвид обстоятелството, че председателят на състава Н. Г. е била решаващ съдия по гр.д.1296/1995г. на Р., касаещо същия имот, което Решение е било отменено по реда на надзора от ВКС с Решение по гр.д.1162/96г. на ВКС, 2г.о., тъй като не си е направила самоотвод и не е следвало да решава 2 пъти сходни спорове между същите страни, и то след като първото Решение е било отменено от ВС в РБ.
Касаторът се позовава в изложението си и на основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Според него това основание е налице, тъй като въззивният съд е приел, че “Л. и Н. Ш. били станали собственици по давностно владение, въпреки че 10-годишната давност не е изтекла от влизане в сила на Решението по гр.д. 1182/1997г. на Р., а от друга страна, Л. и Н. Ш. нито са декларирали имота като свой, нито са плащали данъци и следователно няма извършени никакви правни действия от тяхна страна за манифестиране право на собственост спрямо Н. Ш. и П. Я.” , а ОС Русе “в Решения по гр.д. №364/2012г. и 651/2012г. приема че между сънаследници не тече давност и че за да тече давност евентуално, би следвало да има съответни правни действия за оспорване на владение от другата страна и манифестация право на собственост”. Според касаторите от изложеното следва,че е налице противоречие “в Решенията на един и същ съдебен орган, респективно условия за уеднаквяване на практиката”.
Касаторите посочват в изложението си , че е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК във връзка с въпросите :” 1. Валиден ли е нот.акт №72/1995г. при положение, че от една страна Решението на Р. по гр.д.№1296/1995г. датира от 08.04.1996г., а от друга страна – в самия нот.акт цифром и словом е посочена дата от 1995год.? Може ли съдът без да е сезиран с инцидентен установителен иск по чл.212 от ГПК да приема, че е налице грешка и то при положение, че не е съставен нов нот.акт за поправка на нотариален акт? Съставлява ли прознасянето на съда в тази насока произнасяне по свръхпетитум? 2. При положение, че и тримата съдии са се произнесли, че между сънаследници давност не тече по аналогични спорове по други дела /№№364/2012г. и 651/2012г. на ОС Русе/, как следва да се третира произнасянето им в обратен смисъл по настоящото дело и в този случай следвало ли е да си дадат отвод или не, и какво просто произтича от това? З. Допустимо ли е съдът – и Районен, и Окръжен , да се произнесе по собствеността на дворното място и постройката при положение, че безспорно със съдебно Решение и С. е установено, че дворното място е съсобствено, а построената в него сграда не е приета нито от приемателна комисия, нито от е съставен акт за ползване на имота? 4.Каква е била причината да се произнесе Решение по в.гр.д.1182/1997г. след 5 години – едва на 14.06.2002г. от ОС Русе? Ощетени ли са били от това Н. Ш. и П. Я. и кой следва да поеме отговорността за тяхното ощетяване поради забава на съда? 5.Дължи ли се обезщетение от Л. и Н. Ш. за обстоятелството, че са се ползвали толкова години от съсобствения имот за последните 5 години, в т.ч. и за построеното без съгласието на другите съсобственици? В този случай, онова, което е построено без съгласието на другите съсобственици – чия собственост е, щом като няма нотариален акт за учредяване право на строеж от съсобствениците? 6. Щом като в 1-месечния срок до 08.05.1996г. е подадена молба за П., може ли да се счита, че Л. и Н. Ш. са добросъвестни при положение, че в този срок те са получили екземпляри от тази молба и фактически делото е било изпратено във ВС на РБ? Не е ли налице висящност на спора до произнасянето на ВС по молбата за П.?”. Към изложението са приложени Решение №281 от 10.05.2012г. по в.гр.д.№364/2012г. на Р. и Решение №456 от 09.07.2012г. по в.гр.д.№651/2012г. на Р., за които няма данни дали са влезли в сила.
Ответните страни Н. Й. Ш., Л. Н. Ш. и Д. Д. Е. не вземат становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирани страни в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. В тази връзка следва да се посочи, че действително цената на главните искове по чл. 26 ал.2 пр. 3 от ЗЗД и чл. 124 ал. 1 от ГПК вр. чл. 537 ал. 2 пр. 2 от ГПК е под 5000лв., но предвид обстоятелството, че евентуалният иск е с цена над този праг и произнасянето по последния е процесуално обусловено от изхода на главните искове, касационната жалба се явява изцяло допустима . Същата е и редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Първоинстанционният съд е приел с решението си, че предявените обективно съединени искове по чл. 26 ал.2 пр. 3 от ЗЗД и чл. 124 ал. 1 от ГПК вр. чл. 537 ал. 2 пр. 2 от ГПК и евентуално съединения иск по чл. 73 ал. 1 от ЗС за неоснователни и недоказани. С въззивното решение актът на първостепенния съд е потвърден.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че ищците искат да установят,че са собственици на по 1/ 3 идеална част от процесния имот и тази претенция е обусловена от твърдения за нищожност на сделката по нот.акт № 132/1991 год. и нищожност на сделката по нот. акт № 72/1996 год.; че по първата от тях наследодателите И. и С. Ш. са прехвърлили на ответниците собствеността върху спорния имот срещу задължението на последните за гледане и издръжка; че в производството пред нотариуса за ответниците е участвало лице без представителна власт като не е спазено изискването за формата на упълномощаване; че сделката не е произвела правно действие и имота е останал в патримониума на праводателите ; че С. Ш. е починала на 3.ІІ.1992 год. ,а И. Ш. – на 14.V.1992 год.; че всеки от тях е завещал със саморъчно завещание цялото си движимо и недвижимо имущество на ответника Л. Ш.. Посочил е, че претенцията за собственост върху част от имота ищците основават на влязлото в сила решение по гр.д.№ 1182/1997 год. на Р. , с което завещателните разпореждания са намалени до размера на запазената част , в случая 2/3 идеални части. Приел е, че към датата на постановяването му обаче имотът е прехвърлен на ответницата Даниела Д. Е. с нот.акт №72/1996 год. на РН. Обосновал е извод, че липсва основание да се приеме, че сделката е нищожна, тъй като към момента на извършването й, ответникът Л. Ш. е бил собственик по завещание на прехвърления недвижим имот, а съобразно действащата към този момент поцесуална уредба спорът за намаляване на завещателните разпореждания на наследодателите е разрешен с влязло в сила решение по гр.д.№ 1296/1995 год. на Р. в полза на ответника Л. Ш. с отхвърляне на иска. Приел е за установено и това, че съдебното решение е отменено по съществуващия извънреден способ за преглед по реда на надзора, приложим само по отношение на влезлите в сила съдебни актове; че сделката по цитирания нотариален акт е извършена преди отмяна на решението, поради което липсва основание да се счита за извършена от несобственик, макар че дори и да е така ,то това не е порок , водещ до нищожност на сделката. Приел е и това, че след постановяване на съдебното решение за намаляване на завещателните разпореждания ищците са бездействали в продължение на почти 10 години и не са осъществили правата си като наследници на С. и И. Ш. например чрез предявяване на иск за делба или чрез друго действие, с което да нарушат установеното върху имота от страна на ответниците самостоятелно владение. Препратил е и към мотивите на районния съд като е посочил, че последният в пълнота и последователност е проследил осъществените през годините правни сделки с имота, както и съдебните дела, свързани с него, и е установил относимите към спора фактически обстоятелства, които той счита за правилно установени и изцяло споделя. Счел е за ирелевантни доводите на ищците за нищожност и на други сделки, извън процесните, както и навежданите нови основания за нищожност, тъй като са извън предмета на спора. Във връзка с евентуалната претенция е приел, че ищците са претендирали обезщетение в размер на по 16 хиляди лева, представляващи стойността на имота с извършените в него подобрения и построени сгради; че неоснователността на този иск следва на първо място от обстоятелството, че ищците правомерно са се разпоредили със имот тяхна собственост, в полза на ответницата Д. Д., тъй като разпореждането е извършено преди отмяната по реда на надзора на решението по гр.д.№ 1296/1995 год. на Р..
При тези мотиви на въззивния съд ВКС, състав на трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Съображенията за това са следните :
Съгласно действащата уредба касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт.Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях,като се обосновава и в какво се състои твърдяното противоречие, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. На следващо място съгласно ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1 при вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение, касационният съд следва да прецени, налице ли е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се твърди, че въззивното решение е нищожно “предвид обстоятелството, че председателят на състава Н. Г. е била решаващ съдия по гр.д.1296/1995г. на Р., касаещо същия имот, което Решение е било отменено по реда на надзора от ВКС с Решение по гр.д.1162/96г. на ВКС, 2г.о., тъй като не си е направила самоотвод и не е следвало да решава 2 пъти сходни спорове между същите страни, и то след като първото Решение е било отменено от ВС в РБ”. Това твърдение е необосновано. Действително процесуалният закон не определя с отделен текст кой съдебен акт е нищожен, но според задължителното тълкуване на въпроса, обективирано в множество решения, постановени от ВКС по реда на чл.290 ГПК /пр.: решение №355/03.10.2012г. по гр.д.№35/2012г. на ВКС, І ГО; решение № 668 на ВКС, ІГО, постановено по гр. д. № 1790 /2009г./ съдебният акт е нищожен, когато е постановен от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато актът не е изразен в писмена форма или е неподписан, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. При извършената служебна проверка от настоящата инстанция не се констатира такъв порок. Обстоятелството, че съдия, участващ в разглеждането на делото не е направил самоотвод поради обстоятелството, че се е произнасял по друг съдебен спор между същите страни, не може да обоснове извод за нищожност на съдебния акт, постановен с негово участие. Наличието или не на основание за отвод на съдебния състав и преценката дали е допуснато нарушение на процесуалните правила при решаване въпроса за отвода касае втората фаза на касационното производство тъй като по съществото си е оплакване за неправилност на решението – касационно основание по чл.281 ГПК.
Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на основание чл.280 т.1 ГПК във връзка с останалите доводи на касаторите , изложени във връзка с него. Следва да се има предвид, че по отношение на основанието по чл.280 т.1 ГПК същите не са формулирали изрично материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК, а са изложили съображения, които по съществото си представляват неаргументирано оспорване на фактическите и правни изводи на съда. Същите са касационни основания, които подлежат на преценка във втората фаза на касационното производство в случай, че бъде допуснато касационното обжалване. Предвид изложеното във връзка с поддържаното основание по чл.280 т.1 ГПК не е налице обща предпоставка за допускане на обжалването.
По идентични съображения не е се обосновава извод и за наличието на поддържаното основание по чл.280 т.2 ГПК. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на акта са касационни основания, а не правни въпроси по смисъла на чл.280 ГПК. Освен това не е доказано от касаторите и наличие на специфичната предпоставка, която поддържат – същите не са представили с изложението си решенията на които се позовават, а други решения на ОС [населено място], за които няма данни дали са влезли в сила.
Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и на основание чл.280 т.3 ГПК. Първият въпрос “ валиден ли е нот.акт №72/1995г. при положение, че от една страна Решението на Р. по гр.д.№1296/1995г. датира от 08.04.1996г., а от друга страна – в самия нот.акт цифром и словом е посочена дата от 1995год.? Може ли съдът без да е сезиран с инцидентен установителен иск по чл.212 от ГПК да приема, че е налице грешка и то при положение, че не е съставен нов нот.акт за поправка на нотариален акт? Съставлява ли произнасянето на съда в тази насока произнасяне по свръхпетитум” не е правно разрешаван от съда и не обуславя крайния решаващ извод на съда, поради което и не представлява общо основание за достъп до касация. Същият е привързан към собственото разбиране на касаторите за установените по делото факти, които съдът не е приел да следват от доказателствата по делото. Въззивният съд не е излагал никакви доводи за допуснати грешки в нотариалния акт и за правните последици от такива. Не е правен въпрос и посоченият като такъв под №2 от тази част на изложението, а е оплакване за неправилност на решението, което се преценява в случай , че решението се допусне до касационно обжалване, но не и в стадия за селекция на жалбата. По отношение на частта от въпроса – “следвало ли е да си дадат отвод или не, и какво просто произтича от това”, настоящият състав изрази становището си по-горе в настоящото определение.
Не се обосновава извод за наличие на обща предпоставка и във връзка с поставения от касаторите въпрос “Допустимо ли е съдът – и Районен, и Окръжен , да се произнесе по собствеността на дворното място и постройката при положение, че безспорно със съдебно Решение и С. е установено, че дворното място е съсобствено, а построената в него сграда не е приета нито от приемателна комисия, нито от е съставен акт за ползване на имота”. Следва да се има предвид, че и този въпрос по същество е касационно оплакване за постановяване на решението в нарушение на чл. 297 ГПК. Дали това оплакване е основателно или не ВКС може да се произнесе едва в производството по произнасяне по касационните основания, но не и в производството по преценка относно наличието на основания по чл.280 ГПК.
Останалите три въпроса не са правно разрешавани от съда, не обуславят решаващите му изводи и не обосновават извод за наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Същите са поставени в контекста на оплакването на касаторите за незаконосъобразност на съдебния акт поради допуснати процесуални нарушения и неправилен анализ на доказателствата.
Предвид на това, че повдигнатите от касаторите въпроси, не се дефинират като такива, включени в предмета на спора и обуславящи правните изводи на съда по конкретното дело / т. 1 на ТРОСГТК № 1/2009 г./ не може да се обоснове извод за наличието на общата предпоставка за достъп до касация, поради което и не се дължи произнасяне по наличието на специфичната такава, поддържана от касатора.
Предвид изхода на делото разноски за касаторите не се следват, а ответниците по касационната жалба не са претендирали присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №755 от 15.11.2013г. на Окръжен съд – [населено място] /Р./, постановено по в.гр.д.№ 910/2013год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: