О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 996
София, 01.10.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3429/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. срещу въззивно решение №17 от 21.02.2014г. на Варненски АпС, постановено по в.гр.д.№ 479/2013год. С това решение е потвърдено решение №1694 от 25.07.2013г., постановено по гр.д. № 2476 по описа за 2010г. на Варненски ОС, с което са отхвърлени предявените от КОМИСИЯТА против М. С. М. от [населено място] и управляваното от него дружество [фирма] [населено място], искове, предявени по реда на чл.28 ал.1 от ЗОПДИППД, с които се иска отнемане в полза на Държавата на подробно описано в решението движимо и недвижимо имущество на обща стойност 461 109.72 лева.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност и необоснованост на решението. Счита, че въззивният съд се е произнесъл по материално-правен въпрос в противоречие със задължителната за съдилищата практика на ВКС, формирана с решение № 89/29.01.2010г. по гр.д.№717/2009г. на ВКС, ІІІ ГО, и решение №87/29.01.2010 по гр.д.№369/2009г. на ВКС, ІІІ ГО- чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Обосновава наличието на противоречие с оплакването, че въззивният съд „не е изследвал приходите и разходите на ответника по периоди – към определеният момент в който са закупувани отделните имущества”, „неправилно е приел, че към приходите на ответника следва да се прибави сумата от 130000лв., представляващи според ответника средства, получени от заеми, за които средства ако се приеме, че е доказано получаването им, резултатът от съпоставката между приходите и разходите на ответника се променя към положителна величина”. По същество касаторът счита в изложението си, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и по въпроса относно кредитирането на свидетелските показания, с които се доказват процесните договори за заем. Счита също, че този въпрос обуславя изхода на делото, а „приемането за допустими и годни на свидетелските показания, с които се доказва обаче е нарушение на процесуалния закон”. Позовава се на Решение №666 от 26.12.2007г. по т.д № 387/2007г. на ВКС, І ТО, постановено по реда на ГПК/отм./, което съдържа произнасяне по иск с правно основание чл.240 ЗЗД и по приложението на чл.133 ал.1 б.В ГПК/отм./ – чл.280 ал.1 т.2 ГПК. В тази връзка поддържа, че въззивният съд се е произнесъл и по процесуално-правен въпрос „без да е обсъдил доказателствата и доводите на Комисията, както за липсата на законни източници на средства, така и за извършеното” в противоречие с т.19 от ТР№1 от 04.01.2001г. по т.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС, както и, че „необсъждането на доказателства и доводи на страните е довело до постановяване на неправилно решение, изразяващо се в съществено нарушение на съдопроизводствените правила” – чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Ответниците М. С. М. и [фирма] в представен писмен отговор чрез адв. М. Д. вземат становище, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендират присъждането на разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1,т.1 и т.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
За да обоснове извод за неоснователност на исковете и да потвърди първоинстанционното решение, с което същите са отхвърлени като такива, въззивният съд, препращайки към мотивите на първостепенния съдебен акт, е приел следното: приложимият закон е ЗОПДИППД, който е отменен, считано от 19.11.2012г., но се прилага за заварените случаи, какъвто е настоящият, съгласно §5 от ДР на Закона; налице е мотивирано искане по чл.28 ал.1 от същия закон, за отнемане на подробно описаното движимо и недвижимо имущество в полза на Държавата срещу двамата ответници, внесено пред първостепенния съд; престъплението, за което първият ответник е осъден с влязла в сила присъда, попада в обсега на чл.3 ал.1 т.23 от ЗОПДИППД – с присъда № 11/ 23.04.2009г. по НОХД № 353/2008г. на Сливенски окръжен съд по описа за 2008г., потвърдена с Решение № 93 от 28.07.2009г. по ВНОХД №85/2009г. на Апелативен съд [населено място], потвърдено с Решение № 514 от 04.01.2010г. по КНОХД №560/2009г. на Върховен касационен съд на Р.България, първият ответник е признат за виновен в това, че в съучастие с други две лица като съизвършители на 06.04.2004г. в [населено място], обл. С. прокарали в обръщение подправени парични знаци 35 броя банкноти в копюри по 20 лева всяка от тях, поради което и на основание чл.244, ал.1, предл.1 от НК, във вр.с чл.20, ал.2 от НК му е наложено наказание шест месеца лишаване от свобода; безспорно е установено, че ответникът е управител на дружеството – втори ответник; че е установено придобиването на посоченото в искането на К. имущество; че като придобивна стойност на имотите и моторните превозни средства, както и като отчуждителна стойност на същите, в случаите когато е извършено разпореждане с тях от ответниците, следва да се приеме пазарната стойност като обективна такава, а не посочената в придобивните, респективно отчуждителните актове; че в случая с оглед заключенията на вещите лица придобитото имущество е на значителна стойност, каквото имущество съгласно §1 т.2 от ДР на ЗОПДИППД е имущество над 60000 лева или над 400МРЗ; че са установени от доказателствата за проверявания период законни доходи за придобиване на процесното имущество; че не може да се направи както пряка, така и косвена връзка между престъплението, за което ответникът е осъден, и придобитото имущество. Във връзка с релевираните във въззивната жалба на Комисията доводи, съдът е счел същите за неоснователни като е приел, че в производството по ЗОПДИППД във всички случаи се анализира обобщено периодът, за който е започнало производството пред комисията и само обобщеният резултат може да е основание да се уважи иска на държавата за гражданска конфискация; че данните от допълнителното заключение на ССЕ на в.л. Т. и останалите експертизи, приетите от НСИ стойности за разходи за издръжка на едно лице за съответните години, включително и останалите доказателства, обосновават извод, че е налице превишаване на приходите над разходите със 109141.26 лева за проверявания от комисията период, че нетният резултат е положителна величина и няма имущество, което да е придобито с незаконни доходи по смисъла на закона. Приел е също, че е неоснователно оплакването на Комисията, че ако се анализират отделните години от целия проверяван период ще се установи наличието на отрицателни салда, като в случая това се отнася за годините 1995-2008 година, и че е имало основание съответните имущества, предмет на делото, да се отнемат в полза на държавата. За да обоснове този си извод е приел, че дори да се възприеме този подход, то пак се обосновава извод за неоснователност на претенциите, тъй като отрицателното салдо по допълнителното заключение на в.л.Т. за проверявания период е на стойност под минималния праг по смисъла на § 1, т.2 от ЗОПДИППД. Посочил е и това, че същата ССЕ е установила надлежно документирани значителни законни доходи на ответника М. за периода 2008-2010 година, получавани по граждански договори, от субсидии, от продажба на дялово участие в ТД, банков кредит и други, за които е правена и насрещна проверка и е установено дори плащането на дължимите данъци за част от тях, както и, че ако от горепосоченото положително салдо в размер на 109141.26 лева по справка – приложение № 3 от допълнителното заключение на в.л.Т. се приспаднат сумите от договорите за заем с частни лица на обща стойност 130000.00 лева, както и доходите от продажба на сено в размер на 20000.00 лева, които основно са оспорвани от ищеца, то новото нетно салдо, макар и отрицателно, също ще е под минималния праг по смисъла на §1, т.2 от закона. Приел е за неоснователни и останалите две оплаквания на Комисията по въззивната жалба – оплакването, че за заемите от частни лица, както и за доходите от сено доказателствата не са били редовни и В. е следвало да ги игнорира – в тази връзка е посочил, че при служебната проверка не е констатирано В. да е допуснал нарушение нито на чл.181, нито на чл.164 от ГПК, както и оплакването, че макар и регламентиран един доход става незаконен, ако той не е деклариран пред данъчната администрация. С оглед на това оплакване е приел, че когато доходът е от официално регламентирана дейност, той е законен доход по смисъла на ЗОПДИППД, независимо дали за него са платени съответните публични задължени; че последните остават дължими до изтичане на давностния срок от пет години, който по ДОПК започва да тече от изтичане на годината, в която дохода е следвало да бъде деклариран; че за част от доходите на ответника М., за които има данни в заключението на ССЕ, че не са декларирани и съответно обложени с данъци (осигурителни вноски) е налице основание за реализиране на правомощието на комисията по чл.31 от ЗОПДИППД.
При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав на ВКС намира следното :
Не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на основание чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК.
В изложението на касатора не са поставени конкретни и ясно формулирани материално-правни и процесуално-правни въпроси, обосноваващи извод за наличие на общо основание за допускане на касационен контрол. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, да бъде формулиран конкретно в контекста на решаващите изводи на съда, които пряко обуславят изхода на спора, а не свързан с общите оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение, с оглед поддържаното от страната нарушение във връзка с възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства или с нарушение на процесуалните правила досежно необходимостта да се обсъдят всички доводи и съображения на страните, които се квалифицират по чл. 281 ГПК, но не обосновават приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК.С оглед диспозитивното начало в процеса съдът не разполага и с процесуалната възможност сам да извлече въпроса, който касаторът евентуално е имал предвид. В случая касаторът не е формулирал изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело /т.1 на ТРОСГТК № 1/2009 г/. Изложил е единствено доводи за необоснованост и неправилност на въззивното решение, за допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата, както и несъгласието си с фактическите и правни изводи на въззивния съд, които са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване.
Въпреки изложеното за пълнота на изложението следва да се посочи следното: в процесния случай касаторът не е установил и наличието на поддържаните специфични предпоставки за допускане на касационното обжалване по т.1 и т.2 на чл.280 ГПК. Във връзка с първото поддържано основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК касаторът , поддържайки оплакването си за неправилност и необоснованост на решението поради факта, че въззивният съд „не е изследвал приходите и разходите на ответника по периоди – към определения момент, в който са закупувани отделните имущества”, а е счел, че само обобщеният за проверявания период резултат може да е основание да се уважи иска на държавата за гражданска конфискация, се е позовал на решение № 89/29.01.2010г. по гр.д.№717/2009г. на ВКС, ІІІ ГО, и решение №87/29.01.2010 по гр.д.№369/2009г. на ВКС, ІІІ ГО- чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Тези съдебни актове са неотносими към засегнатата от касатора правна проблематика, тъй като с тях се дават правни разрешения по други правни въпроси. С първото решение е дадено задължително за съдилищата правно разрешение по материалния въпрос „за стойността на имуществото при иск за отнемането му, с оглед квалификацията на стойността като значителна по смисъла на чл. 3 ал.1 ЗОПДИППД, с оглед съпоставката на тази величина с дохода при преценката за законен източник по чл. 4 ал.1 от ЗОПДИППД и с оглед необходимостта от тълкуване коя стойност има предвид закона – придобивната , по документи за собственост, или реалната пазарна цена, както и проекцията на този въпрос върху доказателствената тежест в процеса с оглед значението на нотариалния акт като документ”. С второто решение е дадено задължително за съдилищата правно разрешение по въпроса „за единственото жилище на ответника като предмет на отнемане в спорното исково производство при положение , че нормата на чл. 23 ал.7 от ЗОПДИППД изключва това имущество от обхвата на обезпечителните мерки, по процесуалния въпрос „явява ли се Комисията по специалния закон трето лице съгласно чл. 145 ал.1 от ГПК (отм) при представяне на частен писмен документ без достоверна дата в производството по ЗОПДИППД”, както и по процесуалния въпрос „изключва ли правилото на чл.15 ал.2 ЗОПДИППД и специалния досъдебен ред за проверка на имуществото правната възможност към предмета на искането за отнемане на конкретно имущество в съдебна фаза, при вече образувано производство по реда на чл. 28 и сл. от ЗОПДИППД да се добави допълнително установен недвижим имот след решение на комисията по чл. 13 т.3 от закона, съответно приложими ли са правилата на чл. 116 от ГПК(отм) в този случай”. Предвид изложеното позоваването на тези съдебни актове е неуместно и с тях не се установява противоречие в поддържания от касатора смисъл.
На следващо място във връзка с оплакването си за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, изразяващо се в кредитирането на недопустими според касатора свидетелски показания, ангажирани от ответниците във връзка с оспорването на датите и подписите на процесните договори за заем и приемо-предавателни протоколи към тях, касаторът се е позовал на чл.280 т.2 ГПК, поддържайки , че произнасянето на въззивния съд противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение №666 от 26.12.2007г. по т.д № 387/2007г. на ВКС, І ТО, постановено по реда на ГПК/отм./, според която свидетелски показания не се допускат ако се касае за установяване на обстоятелства, за доказването на които законът изисква писмен акт, както и за установяване на договори на стойност, по-голяма от 1000 лв., освен ако са сключени между съпрузи или роднини по права линия, по съребрена линия до четвърта степен и по сватовство до втора степен включително.
На първо място цитираното решение е постановено при различна фактическа обстановка и не може да обоснове извод за наличие на противоречие в поддържания от касатора смисъл. На следващо място основанието по чл.280 т.2 ГПК не е налице в случаите, когато по обуславящия изхода на спора правен въпрос съдебната практика вече е уеднаквена и е налице задължителна такава, с която въззивното решение е съобразено. В тази връзка следва да се посочи, че с решение № 287 от 10.09.2012г. по гр.д.№ 1782 по описа за 2010 година на ВКС, ІV ГО, по въпроса за допустимостта на свидетелските показания за доказване на получаването на заем над 1.000 лева като доход на проверяваното по ЗОПДИППД лице по реда на чл.290 ГПК е прието следното : В производството по иск за отнемане на имущество, придобито от престъпна дейност проверяваното лице може да доказва получаването на заеми, независимо от техния размер, с всички допустими по ГПК доказателствени средства, в т.ч. със свидетелски показания. За да приеме, че е получен заем, съдът следва да обсъди всички обстоятелства по делото, в т.ч. доказателствата за погасяването му, както и има ли причина заемодателят да подари заетата сума или опрости задължението за връщането й, в случай че заемът не е погасяван продължително време. Що се отнася до значението на получения заем като доход на проверяваното лице, ако е прието, че за придобиването на имуществения обект е ползван заем, погасяването му се отчита при изследването на начина на придобиване на следващия във времето значим имуществен обект. В процесния случай правното разрешение на въззивния съд е изцяло съобразено с формираната задължителна съдебна практика.
Във връзка с основанието по чл.280 т.1ГПК касаторът твърди и противоречие на въззивното решение с т.19 на ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС. Такова противоречие обаче не е налице. В съответствие с дадените разрешения с т.19 на цитираното тълкувателно решение, въззивният съд при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото е направил своите фактически и правни изводи по съществото на спора, достигнал е до свое собствено решение по отношение на исковете като е изготвил собствени мотиви и констатирайки пълното съвпадение на фактическите си и правни изводи с тези на първата инстанция е препратил и към мотивите на първоинстанционния съдебен акт. Оплакванията за неправилност и необоснованост на решението, за допуснати процесуални нарушения поради непълен и непрецизен анализ на доказателствата и доводите на страните са касационни основания, които са ирелевантни за първата фаза на касационното производство.
Предвид изложеното не са налице основанията, поддържани от касатора, за допускане касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а в полза на ответниците съдът не присъжда поради липса на доказателства за реално сторени такива пред касационната инстанция.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №17 от 21.02.2014г. на Варненски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 479/2013год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: