7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 685
гр. София, 31.10.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и девети септември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело № 2398 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба вх. № 31120/08.03.2016 г. на В. Н. В., подадена чрез адвокат К. К. К. против решение № 545 от 20.01.2016 г. по гр. дело № 10946/2015 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-В въззивен състав.
Ответникът [фирма], [населено място] в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за липсата на основания за допускане до касационен контрол на обжалваното решение.
Третото лице помагач [фирма], [населено място] не взема становище по жалбата.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение взе предвид следното:
С цитираното въззивно решение състав на Софийски градски съд /СГС/ е потвърдил решение № Р – II 64 – 27 от 02.04.2015 г., постановено по гр. дело № 60057/2014 г. на Софийски районен съд /СРС/, второ гражданско отделение, 64 състав, с което е прието за установено по реда на чл. 422 ГПК, че В. Н. В. дължи на [фирма] сумата 5989.53 лв. – главница, представляваща неплатена цена за доставена от дружеството ищец топлинна енергия до топлоснабден имот, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] аб. № 232658 за периода от 01.02.2008 г. до 30.04.2010 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.03.2011 г. /датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 3422/2011 г. на СРС – 90 състав/ до окончателното й изплащане, както и сумата 1006.32 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.03.2008 г. до 22.02.2011 г., като ответницата е осъдена да заплати направените от ищеца разноски в заповедното и исковото производство и възнаграждение за юрисконсулт. Въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, като е изложил и свои мотиви, приемайки за доказано, че процесният имот е бил топлофициран, че сградата, в която се намира е била присъединена към топлопреносната мрежа и че ответницата притежава качеството на потребител на топлинна енергия за битови нужди, тъй като имотът се притежава в съпружеска имуществена общност от нея и от съпруга й В. В., а съгласно чл. 25, ал. 2 СК /отм./, респ. чл. 32, ал. 2 СК за задълженията, поети за задоволяване на нуждите на семейството, съпрузите отговарят солидарно. СГС е приел, че между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди, за които са били приложими публично известните общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР, разпоредбите на Закона за енергетиката и действалата през процесния период Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването /обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г./. Другите мотиви в обжалваното въззивно решение засягат направените от жалбоподателката възражения по начисляването на дължимите суми от въззиваемия и извършения отчет на уредите. СГС е приел, че размерът на сумите е определен в съответствие с действащата нормативна уредба, а решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката поддържа наличието на основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, формулирайки следните въпроси: „Законосъобразни ли се явяват дялови разпределения, изготвени от страна на топлопреносните предприятия, при липса на доказателства за извършване на посещения за отчитане на съответните уреди и доколкото дяловите разпределения не са връчени на всички потребители в съответната сграда?” ; „Законосъобразни ли се явяват изравнителните сметки, изготвени от страна на топлопреносните предприятия, при незаконосъобразно проведена процедура по дялово разпределение и доколкото същите не са връчени на потребителя?”; „При липса на други доказателства, доказващи претендираните задължения, следва ли съдът да уважи исковата претенция единствено на база съдебно-техническа експертиза, изготвена единствено въз основа на предоставена от ищеца счетоводна информация?“.
Първият от цитираните въпроси е поставен въз основа на становище на жалбоподателката за извършено от ищеца дялово разпределение на топлинната енергия в сградата – етажна собственост „при липса на доказателства за извършване на посещения за отчитане на съответните уреди и доколкото дяловите разпределения не са връчени на всички потребители в съответната сграда”. Въпрос, произтичащ от становище на страната не формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК – в този смисъл приложението не е съобразено с разясненията в т. 1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Съгласно разрешенията на ВКС, развити в мотивите по т. 1 на ТР на ОСГКТК правен въпрос по смисъла на закона е само този, по който въззивният съд се е произнесъл. При селектиране на касационната жалба касационният съд трябва да реши дали поставеният в приложението въпрос е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, т.е. дали по този въпрос въззивният съд е изложил мотиви, обусловили изхода на спора. В случая СГС е обосновал правни разрешения по тълкуване на закона – чл. 139 – чл. 148 от Закона за енергетиката /ЗЕ/ и т. 7.3.1 от Наредба № 16 – 334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г./ при хипотезата на неосигурен достъп до имота от страна на ответницата по исковете за извършване на отчет. СГС не се е произнесъл по законосъобразността на дяловите разпределения, изготвени от страна на топлопреносното предприятие, при липса на доказателства за извършване на посещения за отчитане на съответните уреди, както и при невръчване дяловите разпределения на всички потребители в съответната сграда. Изводите във въззивното решение въз основа, на които са приети и конкретни разрешения по тълкуване на закона са за недоказаност на възражението на ответницата по исковете, че е осигурявала достъп до имота през процесния период. Съдът е констатирал, че доказателствената тежест за установяване на твърденията по възражението й се възлага именно на нея. Формулирането на въпрос в приложението въз основа на становище на страната, прието от въззивния съд за недоказано с твърдения в касационното производство от същата страна, че е доказано има за последица не само въвеждане на въпрос, който не изхожда от мотивите на второинстанционното решение, но и формулиране на въпрос по съществото на касационната жалба, чието разглеждане в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. От изложеното следва, че цитираният въпрос няма характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от сочените от касатора факти и обстоятелства в касационната жалба, а непосочването на правен въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Последните не са мотивирани в приложението, в което вместо доводи по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са развити оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основанията по тази норма не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК, а в производство по чл. 290 ГПК, с което касационното обжалване продължава своя ход, ако ВКС е допуснал разглеждане на жалбата по същество. С оглед на изложеното следва да се приеме, че жалбоподателката не е обосновала приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с поставянето на цитирания по – горе въпрос.
Вторият от цитираните въпроси също така, както предходния не притежава характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. И този въпрос произтича от становището на ответницата, че изравнителните сметки са изготвени при незаконосъобразно проведена според нея процедура по дялово разпределение, както и при липса на доказателства, че изравнителните сметки са връчени на страната. Въззивният съд не е разгледал хипотезата, от която произтича цитирания въпрос и съответно не е мотивирал правни разрешения по същата. Съдът е обосновал разрешения по приложението на закона в случай на непоискан от ответницата по претенциите в предвидения в наредбата срок допълнителен отчет и преработване на изравнителната сметка. Именно това е приетата по делото за доказана фактическа обстановка, по която решаващия състав е мотивирал правните си разрешения. Във връзка със същата и следващите от нея мотиви на съдебния акт жалбоподателката не е поставила правни въпроси. Поради това и с оглед изложените по – горе съображения за последиците от неизпълнение на изискването за посочване на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснени с цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС следва да се приеме липсата на предпоставки за допускане на касационен контрол на въззивното решение. В допълнение към горните съображения е необходимо да се посочи и липсата на мотивирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за разглежданата част от приложението по въпроси, по които са приети правни разрешения по тълкуването на закона. Жалбоподателката не е обосновала приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК както в хипотезата, при която липсва съдебна практика, чрез посочване и обосноваване на непълнота, неяснота или противоречие на конкретни норми, така и в хипотезата, при която е налице съдебна практика, но тя е формирана при неточно приложение на закона или не е актуална, предвид промяна на законодателството или обществените условия. Страната не е разграничила „точното прилагане на закона”, като основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК от „нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила”, като основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В цитираното ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 4 е изяснено, че чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се отнася до изменение на съдебна практика с цел преодоляване на възприети в нея разрешения, съдържащи неточно правоприлагане, а чл. 281, т. 3 ГПК се отнася до нарушения при прилагане на закона по конкретен спор. В случая жалбоподателят е развил доводи по чл. 281, т. 3 ГПК, като поддържа, че изводите на съда се базирали единствено на приетото по делото заключение на вещото лице, без да направи самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото. Освен това доводите по чл. 281, т. 3 ГПК включват и излагане на собственото становище на жалбоподателката по изготвяне на изравнителни сметки от ищеца „в процеса на незаконосъобразна процедура по дялово разпределение”. С оглед на изложеното следва да се приеме, че жалбоподателката не е обосновала приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и със вторият от въведените в приложението въпроси.
Третият от цитираните въпроси също така, както предходните два въпроса не притежава характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Това е въпрос по съществото на жалбата, тъй като се отнася до предпоставките за основателност на иска в хипотеза, изведена от становище на страната за недоказаност на „процедурата по дялово разпределение” и за невръчване на изравнителните сметки на ответницата В.. Общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК има за предмет правни въпроси по тълкуването на закона, разрешени от въззивния съд, а допълнителните основания засягат отклонението на въззивния съд от задължителната или казуална съдебна практика, съответно неточното прилагане на закона при създаване на съдебна практика, съдебна практика, която не е актуална, поради промяна на законодателството, обществените условия или отстраняване на непълнотата, неяснотата или противоречието на правната уредба при липсата на такава практика. Въпросите по основателността на претенциите засягат следващата фаза на касационното производството – разглеждане на жалбата по същество. Поради това въпросите в приложението дори и да са правни не релевират предпоставки за допускане на касационен контрол, когато се отнасят до спора по същество, какъвто е цитирания въпрос. Ето защо следва да се приеме, че с поставянето му страната не е обосновала приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. В приложението са изложени доводи за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК въз основа на становището на страната „за липса на други доказателства, доказващи претендираните задължения”. Както вече се посочи по – горе доводите за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК не релевират основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като засягат въпроси по съществото на касационната жалба. Не са развити и доводи за наличие на допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при липсата на съдебна практика чрез обосноваване непълнота, неяснота или противоречие на конкретна правна уредба. В тази връзка при изготвяне на приложението не са съобразени разясненията в т. 4 от цитираното ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК. Предвид изложеното следва да се приеме, че и по този въпрос, цитиран по – горе жалбоподателката не обосновала предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК жалбоподателката следва да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение присъждането, на което е поискано своевременно, с писмения отговор на касационната жалба. Размерът на възнаграждението, определен по реда на чл. 9, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза на сумата 509.84 лв., която жалбоподателката следва да заплати на ответника по касация.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 545 от 20.01.2016 година по гр. дело № 10946/2015 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-В въззивен състав.
ОСЪЖДА В. Н. В. да заплати на [фирма], [населено място] разноски за касационното производство в размер на сумата 509.84 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: