О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 911
София, 23.07.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1795/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. А. Я. от [населено място] срещу въззивно решение №1777 от 11.11.2012г. на САС, постановено по в.гр.д.№ 661/2012год. С това решение е потвърдено решение от 08.11.2011г., постановено по гр.д. № 9775 по описа за 2010г. на СГС, ГК, І – 1 състав, с което са отхвърлени предявените от Х. А. Я. против Й. А. М. искове с правно основание чл.26, ал.1, предл. първо от ЗЗД за прогласяване нищожността на сделките сключени с нотариален акт № 78, том II, дело № 263/2000 год. по описа на нотариус В.Ч. и нотариален акт № 132, том II, дело № 311/2000 год. по описа на нотариус В. Ч., поради противоречие със закона, като неоснователни и недоказани. Със това решение са отхвърлени и предявените от Х. А. Я. против Й. А. М. искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за признаване за установено по отношение на Й. А. М. и А. И. Х., че Х. А. Я. е собственик на по ? /една втора/ идеална част от следните имоти, а именно: празно дворно място, находящо се в [населено място], кв. В., ул. „16” № 35, съставляващо парцел IX-755 от квартал № 112 по плана на [населено място], местността „В.”, цялото от 795, при съседи: улица, парцел Х-752, парцел Ш-754, парцел IV-756, и парцел VIII-757 и Апартамент № 45, находящ се в [населено място],[жк], бл.231 /стар блок № 229А/, вход 6, на 3 етаж, състоящ се от две стаи, дневна и други сервизни помещения, със застроена площ от 84 кв.м., при съседи: стълбище, Б.М., М.П. и от две страни – двор, заедно с избено помещение № 12, при съседи: коридор, Б.Т.М. и абонатна станция, заедно с 1.261 % идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху държавна земя, като неоснователни и недоказани.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят повдига следните въпроси : 1)изменен ли е във въззивното производство предмета на делото; 2) изменени ли са първоначалните искове; 3) налице ли е обективно съединяване на искове чрез предявяване на нови претенции във въззивното производство; 4) налице ли са предпоставките за прогласяване нищожност на сделките, материализирани в нотариален акт № 184 от 19.02.1997г., нотариален акт № 64 от 11.04.2000г. и нотариален акт № 132 от 27.04.2000г. Счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, с казуалната практика на съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.Не се позовава на конкретни съдебни актове и липсва обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, както и защо касаторът счита, че произнасянето на касационната инстанция е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.
Ответните страни Й. А. М. и А. И. Х. в представени писмени отговори вземат становище, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1,т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
В исковата молба ищецът Х. А. Я. е поддържал, че след смъртта си през 1994г. А. Я. М. е оставил като наследници съпругата си С. Х. М. и децата си Х. А. Я. и Й. А. М.. По силата на наследяването тези наследници са станали съсобственици на процесните имоти – празно дворно място и апартамент, при права 4 / 6 ид.части за майка му и по 1 /6 ид.част за него и брат му. С НА № 184 от 19.02.1997г. С. Х. е дарила на сина си Й. М. собствените си 4/6 идеални части от апартамента. С последващ нотариален акт № 64 от 11.04.2000г. Й. М. е дарил на майка си С. Х. 4/6 ид.части от собствените си общо 5/6 ид.части от същия апартамент. На 14.04.2000г. и на 27.04.2000г. чрез сделките, материализирани съответно в нотариален акт № 78, том II, дело № 263/2000 год. по описа на нотариус В.Ч. и нотариален акт № 132, том II, дело № 311/2000 год. по описа на нотариус В. Ч., майка му С. Х. е продала на брат му Й. А. М. собствените си 4/6 идеални части и от двата имота. С нотариален акт №147 от 21.10.2000г. Й. А. М. е дарил на ответницата А. И. Х. собствената си 1/6 ид.част от празното дворно място, а с нотариален акт №97 от 03.11.2000г. е продал на А. И. Х. останалите си 4/6 ид.части от дворното място. Поддържал е, че сделките по НА № 78 и НА № 132, с които майка му се е разпоредила със собствените си идеални части от двата имота в полза на брат му, са нищожни , тъй като преди продажбите тези идеални части не са му предложени за изкупуване. Съобразно тези си доводи е против Й. А. М. обективно и субективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД за прогласяване на сделките, материализирани в нотариален акт № 78, том II, дело № 263/2000 год. по описа на нотариус В.Ч. и нотариален акт № 132, том II, дело № 311/2000 год. по описа на нотариус В. Ч., за нищожни поради противоречие с императивната норма на чл.33 от ЗС . Против Й. А. М. и А. И. Х. е предявил обективно и субективно съединени искове с правно основание чл.124 от ГПК за признаване за установено по отношение на тях, че тоя е носител на правото на собственост на по ? /една втора/ идеална част от двата имота. С решение от 08.11.2011г., постановено по гр.д. № 9775 по описа за 2010г. на СГС, ГК, І – 1 състав, исковете са отхвърлени като неоснователни. Първоинстанционният съд е обосновал извода си с това, че в процеса ищецът не е установил качеството си на съсобственик по отношение на процесните имоти , както и поради това, че при продажба на идеални части между съсобственици съгласие по смисъла на чл.33 ал.1 ЗС не се изисква. С атакуваното въззивно решение е потвърден постановеният от първостепенния съд съдебен акт.
За да постанови този резултат, въззивният съд, след анализ на доказателствата и препращайки към мотивите и на първостепенния съд е приел, че исковете по чл.26 ЗЗД на поддържаното основание – поради противоречие с нормата на чл.33 ал.1 ЗС, са неоснователни. За да обоснове извода си е посочил, че при прехвърляне на идеални части от съсобствеността между съсобственици нормата на чл.33 ал.1 ЗС е неприложима. Съобразно изхода по тези искове е обосновал извод за неоснователност и на останалите два иска по чл.124 ГПК. Относно въведените за първи път във въззивната жалба доводи на ищеца, че сделките са нищожни поради заобикаляне на закона и поради това, че с тях се цели да бъде лишен от наследство, че поради заобикаляне на закона са нищожни и сделките по НА № 184 и НА № 64, въззивният съд е посочил, че е недопустимо за първи път с въззивната жалба да се заявяват нови претенции както и да се изменя предмета на делото по първоначално предявените искове. Съобразно това е посочил, че не следва да ги обсъжда.
При тези мотиви на въззивния съд поставените от жалбоподателя въпроси , са без значение за крайния изход от спора. Тези въпроси не стоят в основата на обжалваното решение. Същите биха имали значение за делото само ако съдът е дал правно разрешение по тях и е основал на последното решаващите си изводи. Случаят не е такъв – съдът се е произнесъл по исковете в рамките на очертания с исковата молба и останал неизменен в хода на процеса предмет на спорното право. Предвид на това, че повдигнатите от касатора въпроси, не се дефинират като такива, включени в предмета на спора и обуславящи правните изводи на съда по конкретното дело / т. 1 на ТРОСГТК № 1/2009 г./ не може да се обоснове извод за наличието на общата предпоставка за достъп до касация, поради което и не се дължи произнасяне по наличието на специфичната такава, поддържана от касатора.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а ответниците по касационната жалба не са претендирали присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1777 от 11.11.2012г. на САС, постановено по в.гр.д.№ 661/2012год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: