О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 445
София, 20.04.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело №6758/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Е. С. чрез адв. Р. С. срещу решение №4375 на Софийски градски съд, постановено на 17.06.2014г. по в.гр.д.№6037/2014г. С това въззивно решение след отмяна на решението от 04.03.2014г. по гр. д. № 41954/2013г. на Софийския районен съд, 67 състав, са отхвърлени предявените от Р. Е. С. срещу [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място], искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – за отмяна на уволнението, извършено със заповед от 06.08.2013г. на управителя дружеството, иск с правно основание чл.344, ал.1, т.2 КТ – за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „охранител” и с правно основание чл.344, ал.1, т.3 във вр. чл.225, ал.1 и ал.2 КТ за заплащане на обезщетение в размер на общо 1 904,64 лв., за периода от 06.08.2013г. до 06.02.2014г., ведно със законната лихва, считано от 07.10.2013 г. до окончателното плащане, а ищецът е осъден да заплати на ответното дружество на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата 828,09 лв., представляваща разноски за държавна такса за въззивната жалба и адвокатско възнаграждение за първоинстанционното и за въззивното производство.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на исковете.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението във връзка с въпроса: 1/ ” Допустимо ли е въззивният съд да промени правната квалификация на материалното правоотношение между страните, въпреки тяхната изрична воля?” Обосновава наличието на основанието с твърденията, че изричната му воля е била за прекратяване на трудовото правоотношение по реда на чл. 325, ал.1, т.1 от Кодекса на труда, макар законовият текст да не е цитиран; че обстоятелството, че прекратяването е поискано от по-късна дата, по никакъв начин не е пречка да бъде отправено предложение по реда на чл. 325, ал.1, т. 1 и не прави молбата такава по чл. 326, още повече при липса на отправено предизвестие; че работодателят също е изтълкувал волята му като такава за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие; че прилагането на чл. 326 КТ е самоволно действие на въззивния съд, което представлява отклонение от диспозитивното начало.
Касаторът поставя и въпроса : 2/„Длъжен ли е въззивният съд да изложи фактически и правни съображения, които да позволят преценка на правилността на крайните му изводи?” Счита, че във връзка с този въпрос е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като решението противоречи на константната практика на ВКС и ВС, която е в смисъл, че въззивният съд е длъжен да изложи мотиви. Счита, че в настоящия случай решението на въззивния съд страда и от непълнота на мотивите, което съдебната практика приравнява на пълна липса на мотиви. Позовава се на решение № 646 от 12.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1210/2009 г., IV г. о., решение № 241 от 17.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 850/2011 г., II г. о., ГК, ППВС№ 2/30.11.1967г.; ППВС № 1/10.11.1985 г.; решение № 27/28.02.2013 г. по т.д. № 410/2012 г.; р. № 166/15.07.2013 г. по гр.д. № 1285/2012 г., III г.о., постановени по чл. 290 от ГПК. За да обоснове наличието на поддържаното основание посочва и това, че въззивният съд само констатира, че подадената от него молба е такава по чл.326 КТ, като мотивира това с датата на исканото прекратяване, която е отдалечена от датата на подаване на молбата, без да изложи други мотиви за новата правна квалификация на материалното правоотношение, нито пък мотивация на останалата част от решението.
На следващо място в изложението си касаторът поставя въпроса: 3/ „Представлява ли нарушение на диспозитивното начало самоволното изменяване на правната квалификация на материалното правоотношение от страна на съда във въззивното производство?” Поддържа основанието по чл.280 т.1 ГПК, позовавайки се на решение № 81 от 01.07.2009г. по т.д. № 708/2008 г. На ВКС, ТК, II-ро ТО, съгласно което въззивният съд следва да се произнесе относно заявеното в исковата молба спорно право, без да допуска отклонения от диспозитивното начало; на решение № 612 от 17.10.1995 г. по гр.д. № 390/95 г., 5-чл. състав на ВС, според което съдът определя правната квалификация въз основа на изложените твърдения от ищеца в исковата молба; на Решение № 246 от 14.05.2010 г. по гр.д. № 344/09 1 1а ВКС, ГК, ІІ ГО, съгласно което: „Разпоредбата на чл.2 ГПК предвижда, че съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, като съгласно чл.6, ал.2 ГПК предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Процесуалният закон ограничава правомощията на съда при произнасяне по съществото на един правен спор и очертава рамките, в които е допустимо съдът да се произнесе само до заявеното искане, т.е. в рамките на заявения на основата на конкретни фактически обстоятелства петитум. Произнасяне по искане, което е различно от заявеното обуславя недопустимост на решението”. Счита също, че не са съобразени постановките в т.9 на ППВС № 1/1985г., касаещи и последиците от нарушаване на диспозитивното начало в процеса, както и предмета на произнасяне на въззивната инстанция, съгласно указанията в ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС.
На четвърто място в изложението си касаторът повдига въпросите: 4/ „Може ли въззивният съд да преквалифицира материалното правоотношение между страните за първи път с решението си? Необходимо ли е въззивният съд да даде възможност на страните да вземат становище и да поискат събирането на нови доказателства или да извършат други процесуални действия, предвид новата квалификация на правоотношенията по делото?” Счита, че е налице основанието по чл.280 т.1 ГПК, тъй като : „Съдът е приел, че правната квалификация на описаното в исковата молба прекратяване на трудовото правоотношение следва да бъде изменено от чл.325, ал.1, т.1 от КТ, каквато е според ищеца, ответника и първоинстанционния съд, в такава по чл. 326 КТ едва с решението си, като преди това НЕ е дал указания на страните относно възможността да посочат доказателства, относими към новата правна квалификация. Това му действие противоречи на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. ОСГТК: „…въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство.”
Касаторът посочва основанието по чл.280 т.1 ГПК и във връзка с въпроса : 5/ ” Следва ли съдът да постанови решението, основавайки своите изводи само на избрани доказателства и доказателствени средства и свързани с тях доводи на страните без да обсъди останалите и без да изложи защо ги отхвърля като недостоверни, без да допусне събирането на релевантни доказателства?” Позовава се на т. 12 на ТР № 1/17.07.01г. по гр.д.№1/2001г. на ОСГК на ВКС, Решение № 34 по гр.д. 652/2011г., II ГО, Решение № 470 по гр.д. 1318/2010г., IV ГО, Решение № 8/01.04.2011 г. по гр.д. 1035/09 г., IV ГО на ВКС. Обосновава наличието на основанието с оплакването, че „въззивният съд неправилно е възприел фактическата обстановка по отношение на начина, времето (момента), формата на уведомяване за приемането на предложението от страна на работодателя, въз основа на която съдът е формирал неправилно вътрешното си убеждение, поради което е постановил необосновано решение”.
В изложението е поставен и въпросът : 6/” Може ли немотивирана молба за прекратяване на трудовия договор, която не съдържа предизвестие, да бъде квалифицирана от въззивния съд като такава по чл.326 от Кодекса на труда?” Според касаторът и този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 т.1 ГПК, обективирана в Решение 326 от 19.05.2009г. на ВКС по гр.д.706/2009г., ІV-то ГО, Решение № 265 от 05.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1383/2012 г., IV ГО, Решение № 265 от 05.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1383/2012 г, IV ГО, както и в Решение 326 от 19.05.2009г. на ВКС по гр.д.706/2009г., ІV-то ГО.
Според касатора е налице и основанието по чл.280 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение във връзка с въпросите: 7/” Допустимо ли е приемането на предложението по чл. 325, ал.1, т.1 да бъде направено с резолюция върху молбата, която е оспорена от ищеца-предложител като антидатирана, за която Съдът е констатирал, че има направени поправки и след като е представен екземпляр от молбата, върху която е обективирано приемането, БЕЗ резолюция, издаден от работодателя много след изтичане на седмодневния срок по чл.325, ал.1, т.1 КТ? Може ли Съдът да се позове на такава резолюция, за да счете приемането за действително? Т.е. Следва ли съдът да постанови решението си, обосновавайки изводите си върху документ, с нанесени в него поправки, при това оспорен от другата страна, без успешно проведено доказване?” Позовава се на липса на „съдебна практика относно действителност недействителност на приемането, извън писмената форма за действителност” като счита, „че разглеждането на жалбата би имало значение за точното приложение на закона и утвърждаване на съдебната практика”.
Според касатора налице е основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на жалбата до разглеждане и във връзка с въпросите : 8/ ” Може ли приемането на предложението по чл. 325, ал.1, т.1 да бъде съобщено на предложителя от трето лице, (служител на дружеството, но без представителна власт), преди фактическото приемане от страна на управителя (т.е, че „предложението ще бъде прието”) и ще произведе ли правно действие такова предварително уведомяване за още неизвършеното действие по приемане на предложението – възможно ли е едно предварително и опосредствано уведомяване за бъдещо приемане, без НИКАКЪВ контакт между работодател и работник да произведе действието, което му възлага текстът на чл. 325, ал.1, т.1?” Твърди, че няма съдебна практика „по отношение ПРЕДВАРИТЕЛНО уведомяване, за едно евентуално, бъдещо, приемане, а първоинстанционният и въззивният съд са се произнесли в противоположен смисъл”, поради което счита, „че разглеждането на жалбата би имало значение за точното приложение на закона и утвърждаване на съдебната практика”.
На последно място в изложението си касаторът повдига въпроса : 9/ ” Може ли въззивният съд да отмени решението на първоинстанционния, позовавайки се на свидетелските показания на единствен свидетел, който е служител на въззиваемия работодател и лично заинтересован от изхода на процеса, непотвърдени по друг начин?” Счита, че във връзка с този въпрос и по въпроса за преценката на свидетелските показания на заинтересован свидетел съобразно разпоредбата на чл. 172 от ГПК въззивното решение противоречи на Решение № 65 от 16.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4216/2008 г., IV г. о., ГК, както и на решение № 1203 от 18.8.1956 г. по гр. д. 5106 по описа за 1956 г. на I ГО на ВС. Обосновава наличието на основание за допускане на касационното обжалване с оплакването, че „вътрешното убеждение на съда е базирано на свидетелските показания на единствен свидетел, който е служител на въззиваемия работодател и лично заинтересован от изхода на процеса (подготвил и връчил атакуваната заповед, тъй като е единствен служител на длъжност „Човешки ресурси”), непотвърдени по друг начин и без да бъдат обсъдени другите обстоятелства по делото – например явната поправка в писменото изявление на работодателя за приемане на предложението, констатирана от първоинстанционния съд”.
Ответната страна [фирма] в представен писмен отговор чрез адв.Д., взема становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски в размер 400лв., платени за адвокатско възнаграждение.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Предявени са искове по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 във вр. с чл.225, ал.1 от КТ. С решението си първоинстанционният съд е уважил исковете. Това решение е отменено с атакувания в настоящото производство съдебен акт и е постановено ново по същество, с което исковете са отхвърлени. За да постанови този резултат, въззивният съд след анализ на доказателствата е приел за безспорно установено, че между страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „охранител” в ответното дружество. С молба от 25.06.2013 г. ищецът е поискал да бъде освободен от длъжност, считано от 06.08.2013 г. С молба от същия ден ищецът е поискал и да му бъде разрешено да ползва тридесет дни платен годишен отпуск за 2012 г. и 2013 г., считано от 25.06.2013 г. до 05.08.2013 г. включително. Върху първата молба е написано „Да считано от 06.08.2013 г., за което служителят е уведомен лично.”, като за изявлението е поставена дата 25.06.2013 г. и подпис на управителя, чието авторство не се оспорва от ищеца, а върху втората молба е написано „Да.Служителят е уведомен лично.”, като отново е поставена дата на изявлението – 25.06.2013 г. и подпис на управителя. Установява се, че е издадена и заповед, с която на ищеца е разрешено ползването на платен годишен отпуск в размер на 30 дни считано от 25.06.2013 г. до 05.08.2013 г. Със заповед № 738/08.06.2013 г. трудовото правоотношение на ищеца е прекратено на основание чл.325, т.1 КТ, считано от 06.08.2013 г., като заповедта му е връчена на същия ден, което е удостоверено с подписа му.
Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетелите, разпитани в производството пред СРС – Х. – на длъжност счетоводител и касиер, и И. – счетоводител и завеждащ отдел „Човешки ресурси” при ответника. Въз основа показанията на свидетелката И. е приел за установено, че на 25.06.2013 г. ищецът е поискал да подаде молба за напускане, но преди това да използва платения си годишен отпуск, дадени му били бланки за двете молби, които той попълнил и й ги предал, след което тя ги занесла на управителя на дружеството. Последният се консултирал с прекия началник на ищеца и й казал да го пуска в отпуск и след като му изтече, ще го освободят от работа. Свидетелката оставила молбите на управителя за да напише писменото си изявление и се върнала при ищеца, за да го уведоми, че му е разрешено ползването на отпуск, както и че на посочения в молбата му за освобождаване ден, да дойде да си получи заповедта за прекратяване на трудовия договор. По-късно същия ден, след като ищецът си тръгнал, управителят й върнал молбите, които съдържали писмените му изявления за разрешаване на отпуск и за прекратяване на трудовия договор, считано от 06.08.2013г. Свидетелката Х., която също е присъствала на депозирането на молбите за напускане и за ползване на отпуск от ищеца, е потвърдила, че молбите са били занесени веднага на управителя на дружеството от свидетелката И., както и, че след като последната се върнала, уведомила ищеца, че молбите му са приети и ще бъдат удовлетворени.
При така приетата за установена фактическа обстановка съдът от правна страна е приел, че ищецът е подал молба от 25.06.2013 г., с която е поискал да бъде освободен от заеманата длъжност, считано от 06.08.2013 г., което предложение е било прието писмено от работодателя още същия ден – видно от резолюцията върху молбата. Тълкувайки изявлението на ищеца, в което се съдържа волеизявление за прекратяване на трудовия договор след изтичане на определен срок /в случая тридесет работни дни, през които ищецът е поискал да ползва платения си годишен отпуск за 2012 г. и 2013 г./, въззивният съд е приел, че последният е упражнил правото си на едностранно прекратяване на трудовия договор с предизвестие на основание чл.326, ал.1 КТ, в която хипотеза прекратяването настъпва от едностранен акт на работника или служителя, а не от акт на работодателя /законът не предвижда каквито и да било правомощия на работодателя да издава заповед за прекратяване/. Прекратяването на трудовия договор с предизвестие от работника или служителя настъпва с изтичането на срока на предизвестието, освен ако той или работодателят пожелаят да го прекратят и преди да изтече този срок. В конкретния случай прекратяването е настъпило с изтичането на срока на предизвестието, т.е. на 06.08.2013г. доколкото срокът на предизвестието не спира да тече през времето, през което работникът, който го е отправил е бил в платен годишен отпуск. Издадената от работодателя на 06.08.2013 г. е без правно значение и същата има само констативен характер. С оглед изложеното въззивният съд е приел, че процесното трудово правоотношение е било законосъобразно прекратено на основание чл.326, ал.1 КТ, считано от 06.08.2013 г.
Приел е също, че дори и да се приеме, че волята на ищеца е била за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, от събраните по делото писмени и гласни доказателства, се установява, че е налице фактическия състав на чл.325, т.1. КТ. Съгласно чл. 325, т. 1, т. изр. 2 и 3 КТ страната, към която е отправено предложението за прекратяване, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7-дневен срок от получаването му, в противен случай се смята, че предложението не е прието. За да е налице изискуемото взаимно съгласие по чл. 325, т. 1 е достатъчно страната, към която е отправено предложението, да изрази волята си писмено дали го приема в 7-дневен срок от получаване на предложението, т. е. писменото волеизявлението за приемане трябва да е направено в 7-дневния срок, като няма изискване последващото уведомяване на другата страна за писменото приемане също да бъде направено писмено – то може да бъде и устно, но също в изискуемия 7-дневния срок. В конкретния случай ищецът е бил уведомен устно още на 25.06.2013г., че управителят на дружеството е приел предложението му за прекратяване на договора, считано от посочената в молбата дата – 06.08.2013 г., както и че му се разрешава ползването на отпуск през този период, след изтичането на който следва да се яви в офиса на дружеството, за да си получи заповедта за прекратяване, т. е. както писменото приемане на работодателя, така и самото уведомяване на ищеца за него са били извършени в рамките на изискуемия 7-дневен срок от получаване на предложението му от работодателя. Приел е също, че обстоятелството, че към момента на уведомяването на ищеца, съгласието на работодателя все още не е било материализирано писмено върху молбата, а е станало по-късно същия ден, но след като ищецът е напуснал работното си място и е започнал ползването на платения си отпуск, не води до извод за незаконосъобразно прекратяване на правоотношението. Срокът за уведомяване е спазен, доколкото работодателят веднага е приел предложението и е направил необходимото още в същия ден това обстоятелство да стане известно на работника. Последващото получаване на заповедта от ищеца на 06.08.2013 г. е без правно значение и не се отразява на законосъобразността на прекратяването. Въз основа на това е обосновал извод, че процесното трудово правоотношение се явява законосъобразно прекратено и на осн. чл. 325, т. 1 КТ. Предвид изхода на главния иск е обосновал извод за неоснователност и на акцесорните претенции.
При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги конкретен и специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
В настоящия случай с поставените от касатора въпроси – първи, трети, четвърти и шести, не се обосновава извод за наличие на основание за достъп до касация по смисъла на чл.280 ГПК. Така поставени въпросите не обосновават извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касация. Съдът е дал правно разрешение на така поставените въпроси, като тълкувайки волята на ищеца, обективирана в молбата му за прекратяване на трудовото правоотношение, е обосновал извод, че последният е упражнил правото си на едностранно прекратяване на трудовия договор с предизвестие на основание чл.326, ал.1 КТ, а не на основание чл.325 ал.1 т.1 КТ. Доколкото обаче съдът е обосновал и решаващ извод, че е осъществен и фактическият състав по чл.325 ал.1 т.1 КТ – прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, правните му разрешения не се явяват обуславящи по отношение крайните решаващи изводи на съда за законосъобразност на атакуваната заповед. По отношение на шестия въпрос следва да се посочи и това, че по естеството си този въпрос е фактически. Въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спора, са фактически и с поставянето им не може да се обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касация.
При отсъствие на обща предпоставка съдът не дължи произнасяне по въпроса налице ли са или не поддържаните специфични предпоставки. Въпреки това следва да се посочи, че и последните не са налице. Основанието по чл.280 т.3 ГПК, поддържано във връзка с първия въпрос, е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е изложил доводи в тази насока, а и визираните предпоставки не са налице. За да обоснове наличието на основанието по чл.280 т.3 ГПК касаторът се позовава единствено на липса на съдебна практика. На първо място твърдението за липса на съдебна практика не е достатъчно да обоснове извод за наличие на това основание. На следващо – по поставения въпрос има ясна и пълна правна уредба и трайна и последователна практика на съдилищата,в това число и задължителна такава /пр. Решение №313 от 21.07.2010г. по гр.д.№201/2009г. на ВКС, ІV ГО; Решение №258 от 23.09.2013г. по гр.д.№1231/2012г. на ВКС, ІV ГО/ която не се нуждае от коригиране. По отношение на останалите въпроси касаторът поддържа като специфична предпоставка т.1 на чл.280 ГПК – противоречие със задължителната за съдилищата практика. Приложените съдебни актове обаче са неотносими – постановени са при различна фактическа обстановка и по въпроса за квалификацията на предявения иск, а не относно квалификацията на основанието за уволнение. Предвид изложеното с представянето им не може да се обоснове извод за наличие на противоречие в смисъла, поддържан от касатора, който очевидно смесва понятията квалификация на предявения иск и квалификация на основанието за уволнение.
С останалите въпроси, поставени в изложението, също не се обосновава извод за наличие на общо основание за достъп до касация. Поставеният под №7 въпрос е свързан с фактите, подлежащи на доказване. Както вече бе посочено, въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спора, са фактически и с поставянето им не може да се обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касация. Въпросите с номера по изложението две, пет и девет – изразяват по същество доводите на касатора за материална незаконосъобразност на въззивното решение, за необоснованост поради липса на мотиви, за неправилно анализиране на доказателствения материал, за допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата. Тези доводи са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Не се обосновава извод за наличие на общо основание по смисъла на чл.280 ГПК и във връзка с последния въпрос, означен като №8 в изложението. На такъв въпрос въззивният съд не е давал правно разрешение, което да обуславя решаващите му изводи. Въпросът е формулиран в контекста на собственото разбиране на касатора за установените в процеса факти, които съдът не е приел да следват от събраните доказателства. Същевременно не е обосновано , а и установено и наличието на поддържаната специфична предпоставка по чл.280 т.3 ГПК.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, но същия следва да заплати на ответната страна деловодни разноски за адвокатско възнаграждение в размер 400лв., чието заплащане е надлежно удостоверено по делото с представения договор за правна помощ.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №4375 на Софийски градски съд, постановено на 17.06.2014г. по в.гр.д.№6037/2014г.
ОСЪЖДА Р. Е. С. да заплати на [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място], деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 400лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: