О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 139
София, 05.02.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети януари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 6116/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], подадена чрез адв.Л., срещу решение на Варненски окръжен съд /В./ № 919, постановено на 16.06.2014г. по в.гр.д.№861/2014г. С това решение В. след отмяна на решение № 5796/16.12.2013г. по гр.д. №1439/11г. по описа на В., ХІ-ти с-в, в частта, с която е осъдена Г. М. В. да заплати на [фирма] сумата от 4212,49 лв., представляваща установена липса на суми от осъществени търговски продажби в обект – магазин „Сини камъни“, [улица], за периода от 01.08.10г.-31.08.10г., както и в частта за разноските, е отхвърлил предявения от дружеството срещу Г. М. В. иск с правно основание чл.207 ал.1 т.2 КТ за заплащане на сумата от 4 212,49 лв., претендирана като установена липса на суми от осъществени търговски продажби в обект – магазин „Сини камъни“, [улица] за периода от 01.08.10г.-31.08.10г.; потвърдил е първоинстанционното решение в останалата му част, с която искът по чл.207 ал.1 т.2 КТ, за заплащане на разликата над 4 212,49 лв. до 8 424,99 лв., претендирана като установена липса на суми от осъществени търговски продажби в обект – магазин „Сини камъни“, [улица] за периода от 01.08.10г.-31.08.10г. е отхвърлен като неоснователен; осъдил е ищцовото дружество да заплати на ответницата сумата от 1 338 /хиляда триста тридесет и осем лева/, представляваща съдебно деловодни разноски пред двете инстанции на основание чл.78 ал.3 от ГПК.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявения иск.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на спора въпроси, които се разрешават противоречиво от съдилищата, които са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика и които са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото – основания по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК. Като такива счита въпросите : „Какво представлява липсата по смисъла на чл. 207 ал. 1 т.2 от КТ и по какъв начин следва да бъде установена за да приеме съдът че е налице ? Представлява ли разликата между сумите от оборота по каса и отчетените на собствениците в по малък размер по банков път суми ЛИПСА . Кой носи доказателствената тежест за доказване на отчитането на получените от продавача суми от търговските продажби на собствениците на фирмата . Необходимо ли е изрично уговаряне за внасяне по банков път когато е налице пълномощно от собствениците на фирмата за внасяне на паричните средства от продажбите в банковата сметка ? Какво доказателствено значение в процеса имат съставените счетоводна статия по сметка № 441 „вземания по липси иначети” и по сметка 701 „приходи от продажби на стоки доказани със заключения на вещи лица ,както и на оформената с протокол на съдружниците извършена ревизия установяваща липси ?”
За да обоснове наличието на поддържаното основание по чл.280 т.1 ГПК, касаторът посочва, че дадените от въззивния съд правни разрешения по поставените въпроси са в противоречие със задължителната за съдилищата практика, която приема, че липсата като факт представлява вреда с неустановен произход и ГПК не съдържа никакви ограничения относно доказателствените средства, с които този факт може да бъде установен; че това може да стане и със съдебно счетоводни експертиз; че при отговорност за липси установяването на липси обръща тежестта на доказване и отчетникът, който е причинил щетата следва да докаже че не я е причинил или че не я е причинил виновно. Позовава се на решение № 260 от 30.10.2013г. на ВКС по гр.д.№ 1286/2012г., 4-то г.о., решение № 317 от 15.11.2011г. ВКС по гр.д.№ 1803/2010г., 3-то г.о., решение № 423 от 27.03.2014г. на ВКС по гр.д.№ 2145/2013г. 4-то г.о., решение № 878 от 14.01.2010г. на ВКС по гр.д.№ 3785/2008г. 2-ро г.о., решение № 380 от 902.06.2009г. на ВКС по гр.д.№ 758/2009г. 3-то г.о.
Във връзка с поддържаното основание по чл.280 т.2 ГПК, касаторът сочи, че въззивното решение „е в противоречие с практиката на съдилищата установена с Решение № 232 от 20.03.2009г. ВКС по гр.д.№ 2716/2008г. 4-то г.о., решение № 449 от 03.07.2006г. ВКС по гр.д.№ 2732/2004г. 4-то Б г.о. , решение № 345 от 18.06.2009г. на ВКС по гр.д.№ 1313 /2008г. 4-то г.о.” Не обосновава в какво се състои твърдяното противоречие.
В изложението си касаторът посочва също, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Обосновава наличието на основанието с оплакването за неправилност и необоснованост на решението, за непълен и непрецизен анализ на доказателствата, следствие на който са формирани според него грешни крайни фактически и правни и зводи.
Ответната страна Г. М. В. не взема становище.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие, в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Не са налице обаче поддържаните основания по чл. 280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.207 ал.1 т.2 КТ. За да обоснове извода си за неоснователност на иска, въззивният съд е приел, че по предявената претенция в тежест на ищеца-работодател е да установи наличието на следните предпоставки: наличие на трудово правоотношение за длъжност, при която е възложено на работника или служителя да събира, съхранява, разходва, или отчита парични или материални ценности, констатирана липса на парични или материални ценности, поверени на работника; че се презюмира и респективно не подлежи на доказване виновното поведение на отчетника, както и причинно-следствената връзка, довела до настъпване на констатираната липса именно вследствие виновното поведение на отчетника; че в тежест на ответника е да обори презумпцията и опровергае, че липсата се дължи на негови действия или бездействия, като това е длъжен да реализира чрез възражения – напр. за настъпване на липсата поради нормален производствено стопански риск (чл. 204 ЗЗД); оправдан стопански риск; на неизбежна отбрана или крайна необходимост (чл. 46 ЗЗД); поради изпълнение на неправомерна служебна заповед или поради обстоятелства, за които е отговорен работодателят (чл. 83, ал. 1 ЗЗД), като за доказване на тези възражения са допустими всички доказателствени средства, в т.ч. и свидетелски показания. Приел е също, че при възражение за намаляване на обезщетението или за освобождаване на отчетника от отговорност, в негова тежест е да установи, че работодателят не е изпълнил задълженията си по трудовия договор да осигури условия за изпълнение на отчетническата функция по съхранение на имуществото; условия, в съответствие с характера на работата (чл. 127, ал. 1, т. 2 КТ); да осигури условия, осигуряващи обичайната възможност за опазване и съхранение на поверените на отчетника стоково-материални ценности. След анализ на доказателствата съдът е обосновал извод, че в конкретния казус е установена по силата на нормативните разпоредби първата предпоставка, че В. е изпълнявала длъжност, която има материално-отчетнически характер. Изводът е обосновал въз основа на чл.1 от Наредба № 63 за прилагане на Указ № 1074, в който са изброени примерни отчетнически и материалноотговорни длъжности, които в качеството си на отчетници събират, съхраняват, разходват или отчитат обществени парични или материални ценности, а именно касиери, магазинери, домакини, щандисти, началник складове и др. Приел е, че доколкото ответницата е заемала длъжността “продавач” в търговски обект, то и същата попада в категорията на отчетниците според цитираните подзаконови актове. Досежно втората предпоставка- установяване наличието на липса, съдът е приел в настоящия случай не се установява “липса”. Посочил е, че липсата представлява типичен за отчетническите трудови функции състав на увреждане и се състои в недостиг в касата /когато става въпрос за парични ценности/ или в склада, цеха и др. /когато става въпрос за материални ценности/, който е с неустановен произход, т.е. няма яснота относно причините за неговото появяване. При констатиране на такъв недостиг, възниква презумпция, че липсата е причинена от отчетника. Тази презумпция произтича от една страна от специфичната трудова функция на отчетника, че именно негово задължение е да пази и отчита поверените му парични или материални ценности, а от друга и от нейния неизяснен произход. Посочил е също, че за да е налице липса по см. на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, е необходимо на първо място да е установен недостиг на парични или материални ценности и на второ място, този недостиг следва да е възникнал по времето на упражняване на съответната трудова функция, тъй като отговорността за съхраняването и отчитането на съответните ценности е именно специфично трудово задължение, което е елемент от трудовото правоотношение на съответното материално отговорно лице. След анализ на събраните доказателства при съобразяване и на доводите на страните е обосновал извод, че в настоящия случай не се установява наличието на “липса”. В подкрепа на този си довод е посочил, че ответницата е имала отчетническа функция в качеството й на продавач в търговския обект; че задълженията й като продавач не са установени с длъжностна характеристика, с която тя да е запозната, поради което и за функциите й като продавач може да се съди единствено от заложеното в чл.1 от цитираната вече Наредба №63, в която е предвидено, че отчетническата длъжност на магазинери, касиери и т.н. се изразява в това да се събират, съхраняват, разходват или отчитат обществени парични или материални ценности; че в това си качеството същата е събирала парични средства, извършвайки търговска продажба, както и е съхранявала събраните от продажбата средства в касата, ако продажбата се извършва в брой, а при плащане по банков път, издавала само касова бележка; че същата е извършвала търговски продажби през процесния период – 01.08.-31.08.2010г., приемала е парични средства, издавала е фактури и касови бонове, попълнила е касовата книга, отчитайки извършените продажби, както и е съхранявала в касата получената от търговските продажби цена; че в исковата молба липсват твърдения, а и в производството не е установено, че е имало недостиг на средствата по каса в края на отчетния период, като въобще не е твърдяно от страна на ищеца, нито пък са ангажирани доказателства, че на 31.08.2010г. е извършена проверка на наличността по каса, и че ревизията е установила липси; че въведените от ищеца твърдения са, че липсите са по банковата сметка на ищеца, а за установяване на недостиг по същата е необходимо да се установи, че предвиденият начин за отчитане на паричните средства, реализирани от търговския оборот, е именно чрез отчитане по банковата сметка на ищеца; че такива доказателства липсват по делото, както и, че такова задължение освен че не е предвидено в длъжностната характеристика, липсва предвидено и в правилника за вътрешния трудов ред, в който се предвижда, че отчитането на средствата от продавача става само с приходен касов ордер и то само в полза на продавача, но не и на трети лица. Приел е също, че и вещите лица не са констатирали как е ставало отчитането през други периоди, различни от отчетния, както и, че единствено установено от тях е какъв е бил оборота през процесния период и какви суми са внесени по банковата сметка на дружеството, но е счел, че въз основа на това не може да се обоснове извод за наличие на липса; че представеното по делото пълномощно също не установява наличието на задължение за отчитане на отчетника по банков път, тъй като последното е за инцидентно внасяне на суми, каквито правомощия са имали и трети лица , в това число и такива, които не са били служители на фирмата; че в подкрепа на този извод са и показанията на разпитаните свидетели . по тези съображения съдът е приел, че въпреки установеното от вещите лица обстоятелство, че е налице разминаване между отчетените по касов апарат продажби и получени суми и внесените в банката, не може да се квалифицира това разминаване като липса, тъй като не е било вменено задължение на продавача да извършва отчитане на сумите чрез внасянето им в банката. Отчетникът е имал задължение да ги съхранява в касата, изпълнението на което задължение не е оспорено от ищеца, а недостиг в касата няма констатиран. Посочил е и, че следва да се има предвид и факта, че към 24.09.2009г.- непосредствено след процесния период, видно от изготвената заповед, очевидно е извършена ревизия на касата, като в тази заповед са посочени, че са констатирани липси, които са в размер на сума, различна от претендираната – 1 200 лв. Горното обстоятелство прави вероятно твърдението на ответницата, че отчитането е ставало на собствениците, най-вероятно не ежедневно, а при посещенията им в града. По горните съображения съдът е формирал крайния си извод, че искът е неоснователен.
При тези мотиви на въззивния съд Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Поставените от касатора въпроси „Какво представлява липсата по смисъла на чл. 207 ал. 1 т.2 от КТ и по какъв начин следва да бъде установена за да приеме съдът че е налице ? и Кой носи доказателствената тежест за доказване на отчитането на получените от продавача суми от търговските продажби на собствениците на фирмата?” са обуславящи решаващите изводи на съда, поради което във връзка с тях се обосновава извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касация. Не са налице обаче поддържаните допълнителни такива. Във връзка с основанието по чл.280 т.1 ГПК касаторът се позовава на посочените по-горе в настоящото определение актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. В решение № 878 от 14.01.2010г. на ВКС по гр.д.№ 3785/2008г. 2-ро г.о. и решение № 380 от 02.06.2009г. на ВКС по гр.д.№ 758/2009г. 3-то г.о., е прието, че с осъдителния иск по чл. 211 КТ вр. с чл. 207, ал.1, т.2 КТ работодателят реализира правото си на обезщетение от работник, осъществяващ отчетнически функции (функции по събиране, съхранение, разходване и отчитане на парични и материални ценности) при констатирана липса в повереното на отчетника имущество. Причинната връзка между липсата (вреда с неизяснен произход) и действията и бездействията на отчетника се презумира от закона и не подлежи на доказване от работодателя – предполага се виновното поведение на отчетника, комуто са възложени функции да полага грижа по-голяма от обикновената (чл. 126, т.8 КТ) за опазване имуществото на работодателя. Отчетникът обаче разполага с възможност да обори в хода на съдебния процес законовата презумпция за виновност като докаже, че липсата не се дължи на негови действия или бездействия. Той разполага с правото да въведе възражения за настъпване на липсата поради нормален производствено стопански риск (чл. 204 ЗЗД); оправдан стопански риск; на неизбежна отбрана или крайна необходимост (чл. 46 ЗЗД); поради изпълнение на неправомерна служебна заповед или поради обстоятелства, за които е отговорен работодателят (чл. 83, ал.1 ЗЗД), като за доказване на тези възражения са допустими всички доказателствени средства, в т.ч. и свидетелски показания (в този смисъл т. 14 от Постановление № 5 от 15.X..1955 г., Пленум на ВС РБ). При възражение за намаляване на обезщетението или за освобождаване на отчетника от отговорност, в негова тежест е да установи, че работодателят не е изпълнил задълженията си по трудовия договор да осигури условия за изпълнение на отчетническата функция по съхранение на имуществото; условия, в съответствие с характера на работата (чл. 127, ал.1, т.2 КТ); да осигури условия, осигуряващи обичайната възможност за опазване и съхранение на поверените на отчетника стоково-материалните ценности. Очевидно дадените от въззивния съд правни разрешения по поставените въпроси не са в противоречие с цитираните актове от обхвата на задължителната за съдилищата практика, а крайният резултат е в зависимост от конкретиката на казуса и от това как и доколко страните са се справили с доказателствената тежест. Останалите, посочени от касатора актове дават правни разрешения по конкретни правни въпроси, каквито не са разрешавани от въззивния съд. Същите съдържат произнасяне по искове с правно основание чл.207 КТ, но при разли(чна фактическа обстановка, различна проблематика, поради което и при съобразяване на липсата на идентитет на разрешените правни въпроси, не са от естество да обосноват извод за наличие на противоречие в поддържания от касаторъ смисъл.
Във връзка с посочените два въпроса не може да се обоснове и извод за наличие на основанието по чл.280 т.2 ГПК. Следва да се има предвид, че за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Наличието на противоречива практика по правен въпрос обаче не винаги е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Когато по прилагането на определена правна норма съществува противоречива съдебна практика, която обаче е уеднаквена чрез постановяване на тълкувателно решение или решение по реда на чл. 291 ГПК и обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, както е в процесния случай, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, независимо от наличието на влезли в сила съдебни решения, даващи противоречиво разрешение на същия правен въпрос.
Не е налице и основанието по т.3 на чл.280 ГПК във връзка с поставените два въпроса. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е изложил съображения в тази насока, а такива не са и налице. Следва да се има предвид и това, че за да обоснове наличието на това основание касаторът е изложил единствено доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение.Същите обаче не подлежат на преценка в производството по чл.288 ГПК, а във втората фаза на производството, в случай, че касационното обжалване бъде допуснато.
Останалите въпроси, повдигнати от касатора в изложението, не съдържат характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК поради което и не обосновават извод за наличие на обща предпоставка за допускане на касационното обжалване. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги конкретен и специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението му се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. В случая въпросите „Представлява ли разликата между сумите от оборота по каса и отчетените на собствениците в по малък размер по банков път суми липса?” и „Необходимо ли е изрично уговаряне за внасяне по банков път когато е налице пълномощно от собствениците на фирмата за внасяне на паричните средства от продажбите в банковата сметка ?” са фактически въпроси – свързани са с фактите, подлежащи на установяване в процеса. Такива въпроси, дори свързани с факти, релевантни за спора, са фактически, а не правни и не могат да обосноват наличие на обща предпоставка по смисъла на чл.280 ГПК. Следва да се посочи също, че с поставянето им касаторът изразява по същество доводите си за материална незаконосъобразност на въззивното решение и за неправилно анализиране на доказателствения материал. Тези доводи са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Не са обща предпоставка и въпроси, които не са правно разрешавани от въззивния съд и не обуславят решаващите му изводи. Такъв е последният поставен от касатора въпрос – „Какво доказателствено значение в процеса имат съставените счетоводна статия по сметка № 441 „вземания по липси иначети” и по сметка 701 „приходи от продажби на стоки доказани със заключения на вещи лица , както и на оформената с протокол на съдружниците извършена ревизия установяваща липси?” Предвид изложеното и тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване във връзка с тези въпроси.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 919, постановено на 16.06.2014г. по в.гр.д.№861/2014г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: