О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 59
гр. София, 22.01.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето гражданско отделение в закрито заседание на тринадесети декември двехиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело N 1346 по описа за 2012 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационни жалби на Т. С. Е. чрез пълномощника му, адвокат М. В. П. и на Апелативна прокуратура – [населено място] срещу решение 1441 от 19.07.2012 г. по гр. дело № 842/2012 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, седми състав.
По касационната жалба на Т. С. Е.:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което Софийски апелативен съд, гражданско отделение, седми състав след отмяна на решение № 6655 от 08.12.2011 г. по гр. дело № 10543/2010 г. на Софийски градски съд, ГО, І – 2 състав в обжалваната пред въззивната инстанция част е отхвърлил предявените от Т. С. Е. против Прокуратурата на Република България искове, претенцията по чл.2, ал. 1, т. 2, пред. 1 ЗОДОВ за разликата над 30000 лв. до 50000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 806.33 лв. до 1343.88 лв. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че е налице фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2, пред. 1 ЗОДОВ предвид доказването на обстоятелствата, които го формират – оправдаване на ищеца по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление от общ характер – чл. 142, ал. 4, изр. 2, вр. ал. 2, т. 2, изр. 2 и т. 5, изр. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК и по чл. 214, ал. 2, т. 1, изр. 1, т. 4, изр. 2 и т. 5, вр. ал. 1 / в редакцията до 08.08.1997 г./, вр. чл. 18, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, признат за невиновен с присъда № 43 от 31.10.2008 г. по НОХД № 288/2001 г. на Софийски окръжен съд, влязла в сила. Освен това в мотивите на въззивното решение са изложени съображения относно доказаността на неимуществените вреди и са обсъдени обстоятелствата, релевантни за присъждането им в размер на сумата 30000 лв. Въззивният съд е обосновал и мотивите с оглед, на които присъжда лихвата върху дължимото обезщетение от 20.04.2010 г. до 23.07.2010 г. в размер на сумата 806.33 лв.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди: „В конкретния случай процесуалноправния въпрос е за определяне размера на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда въз основа на събраните по делото доказателства и техния задълбочен анализ, за да може да се приложи точно принципа за справедливостта прогласен от чл. 52 на ЗЗД”. По – нататък са изложени доводи за претърпените от страната неимуществени вреди във връзка с повдигнатото му обвинение за извършено престъпление от общ характер, чиято квалификация е подробно посочена по – горе, както и съображения за доказаността на същите вреди. Така поставен и разгледан от жалбоподателя посоченият въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като по отношение на съдържанието му не е аргументирано нито едно от предвидените в чл. 280, ал.1 ГПК основания, на които същият се позовава, като по този начин не се установява и наличието им. Правният въпрос не е обвързан, респективно въведен във връзка с конкретни правни разрешения във въззивното решение, развити при преценка на размера на обезщетението, което съдебният състав е определил, като отговарящо на критерия за справедливост, заложен в разпоредлата на чл. 52 ЗЗД. Цитираният въпрос не е развит в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, на които се позовава жалбоподателя, както и в останалите хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК. С твърденията, че е налице противоречие в практиката, което води до различно решаване на идентични случаи, касаторът не аргументира съществуването на тези основания по отношение на въззивното решение. Това е така, защото не са посочени, съответно представени никакви съдебни актове в подкрепа на горните твърдения. Съгласно разясненията по т. 2 и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК неизпълнението на задължението на касатора за посочване актове на ВКС, както и за посочване и представяне на актове на останалите съдилища има за последица недоказаност на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Такива са последиците и от необосноваване на различията между тълкуванията на конкретни норми, обсъдени във въззивното решение и в практиката, задължителна и казуална / в този смисъл са разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 2 и т. 3 /. Приложението на чл. 52 ЗЗД в контекста на въпроса, зададен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обвързано с конкретните изводи на апелативния съд и конкретните правни разрешения, които да отразяват неправилна според касатора съдебна практика или съдебна практика, чието преодоляване се налага в поддържана от него насока. Не се развити още и съображения за необходимост от тълкуване на чл. 52 ЗЗД или други свързани с нормата разпоредби в посочена от страната насока поради липса на съдебна практика. От всичко изложено по – горе следва, че в разглеждания случай не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което настоящата инстанция приема, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По касационната жалба на Апелативна прокуратура – [населено място]:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което Софийски апелативен съд, гражданско отделение, седми състав е потвърдил решение № 6655 от 08.12.2011 г. по гр. дело № 10543/2010 г. на Софийски градски съд, ГО, І – 2 състав в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която предявените от Т. С. Е. против Прокуратурата на Република България искове са уважени, претенцията по чл. 2, ал. 1, т. 2, пред. 1 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до размер на сумата 30000 лв., претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение до размер на сумата 806.33 лв. Този изход на делото е обоснован с посочените по – горе мотиви.
Касаторът е записал в изложението следните съображения по чл. 280, ал. 1, т. 1: „Правният въпрос е свързан с решаващите изводи на съда, въз основа на които същият обосновава съществуването на спорното право, предмет на делото. В случая процесуалноправният въпрос е за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД, в който смисъл е задължителната съдебна практика на Върховния съд в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г.”. Посочено е по – нататък в изложението, че обжалваното решение противоречи също и на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, защото част от твърдените неимуществени вреди не били пряка и непосредствена последица от увреждането, както и на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, поради липса на мотиви за наличието на причинно – следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. Касаторът поддържа, че е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по отношение на въпроса, който квалифицира, като материалноправен и който е формулирал така: „Материално – правният въпрос е свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ”. Жалбоподателят твърди, че този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата, защото имало различия в тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, което довело в практиката до различно решаване на еднородни случаи. Същият се позова на решения на ВКС, приложени към жалбата.
Касаторът засяга общият проблем за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, който квалифицира едновременно като процесуалноправен и материалноправен. Правните въпроси, формиращи общи основания за допускане на касационно обжалване не могат да притежават едновременно характеристиките на процесуалноправни и материалноправни въпроси, тъй като засягат произнасянето на въззивния съд по тълкуването и прилагането на различни видове норми – процесуални и материални. С поставеният въпрос жалбоподателят не е обосновал приложно поле на общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, защото не е отразил правните разрешения, аргументирани от Софийски апелативен съд, обективиращи произнасянето по приложението на посочената норма и различието между тълкуванията й във въззивното решение и в приложената практика. Липсата на въведен, като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК правен въпрос възпрепятства възможността за обосноваване на допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК и има за последица недоказаност на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Твърдението, че въззивното решение противоречи на т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. на ВС, както и на т. 3 и т. 11 на ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е необосновано, тъй като е изложено при липса на въведени правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК в съответните хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че не е налице основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Касаторът не е обосновал приложно поле на общото основани по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК за допускане на касационно обжалване и по отношение на въпроса със същото съдържание, но квалифициран като материалноправен, за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и прилагане обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. В тази връзка следва да се имат предвид следните съображения:
Начина, по който се определя обезщетението за неимуществени вреди във всеки отделен случай е конкретен, зависи от много фактори, основните, от които са изяснени в т.11 на ППВС № 4/1968 г., но които са специфични за индивидуалния правен спор и за това правните въпроси, относими към предмета на делото засягат конкретна проблематика по прилагането на чл. 52 ЗЗД. Поставен общо тематично от касатора, като определяне размер на обезщетение за неимуществени вреди и прилагане на обществен критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, въпросът не притежава характеристиката на основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съдържа признаците на същото основание, съгласно разясненията дадени с ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1. Разликата в присъжданите от съдилищата размери на обезщетенията за неимуществени вреди произтича от различни факти при всеки отделен случай, а не от нееднаквото или неточното прилагане на закона, дължащо се на трудности при тълкуване разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Както вече беше посочено по – горе задължителни указания по тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД са дадени с ППВС № 4/1968 г., които не са изгубили своето значение и понастоящем. Именно наличието на тази задължителна съдебна практика, формирана с цел точното и еднакво прилагане на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, от която в конкретния случай, въззивният съд не се е отклонил при постановяване на атакуваното въззивно решение, налага и допълнителния извод за липсата на предпоставки за допускане на касационен контрол. Изразеното по съществото на спора недоволство от размера на присъденото обезщетение, по което въззивният съд е изложил подробни съображения съдържа доводи за незаконосъобразност на въззивното решение, които са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК.
От всичко изложено по – горе следва, че в разглеждания случай не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което настоящата инстанция приема, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1441 от 19.07.2012 г. по гр. дело № 842/2012 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, седми състав в обжалваните части.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: