О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 295
София, 16.03.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети февруари две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 336/2016 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Е. Г. Х.,чрез пълномощник адв.И. И. срещу решение № 87/29.09.2015 г. по гр.д.№200/2015 г. на Апелативен съд-Б..
Ответникът по касационната жалба „О. б. п.”-Е. , в писмен отговор, подаден чрез процесуален представител адв. М. Д. , я оспорва.Не претендира разноски.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие, в предвидения от закона срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 243/28.05.2015 г. по гр.д.№ 60/2015 г. на Окръжен съд-Бургас. С него ответницата-касатор в настоящото производство, е осъдена да предаде на ищцовото дружество на основание чл.233 ал.1 ЗЗД вр.чл.56 ал.3 и чл.57 ал.1 СК собствения му апартамент,намиращ се на посочен адрес и са присъдени разноски.Въззивният съд е приел,че жилището е било семейно за касаторката и П. В., син на бившия едноличен собственик и управител на дружеството.С решение по бракоразводното дело то е било предоставено за ползване на ищцата в хипотезата на чл.56 ал.3 СК за срок от една година, при възникнало наемно правоотношение въз основа на съдебното решение.Този срок е изтекъл на 17.04.2013 г. Касаторката се е бранила с възражението,че с наемен договор от 01.06.2007 г. ищецът е предоставил ползването на жилището на друго търговско дружество, че ползването се осъществява от този наемател и не са възникнали наемни отношения с нея. Въззивният съд е приел ,че договорът е представен след настъпила преклузия по чл.133 ГПК,тъй като касаторката не е подала отговор на исковата молба.Освен това той е с изтекъл срок на действие, а е направила признание, че е в имота, въз основа на решението по брачното дело. Поради това е приел, че жилището следва да бъде освободено. Намерил е, че ползването на жилището е предоставено на основание чл.56 ал.3 СК, тъй като от брака има ненавършило пълнолетие дете, упражняването на родителските права върху което е предоставено на касаторката. Жилището е било собственост на Е., чийто собственик на капитала е била майката на бившия й съпруг.В тази хипотеза възниква наемно правоотношение за срок от една година.Срокът е изтекъл, изпратена е и нотариална покана с едномесечно предизвестие,чийто срок също е изтекъл.Тъй като касаторката не е изпълнила задължението си по чл.233 ал.1 ЗЗД да върне имота, предявеният иск е бил уважен.
В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК касаторката поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Твърди, че е налице вероятност решението да е процесуално недопустимо,поради неизпълнение от страна на съда на служебното му задължение да следи за спазване на съществените процесуални норми. Намира исковата молба за нередовна, като ненасочена срещу необходим другар . Посочва, че жилището е предоставено за ползване и на детето К. В., че на нея е предоставено упражняването на родителските права върху него , при нея е определено местоживеенето му, че двамата го обитават съвместно. Намира, че наемното отношение възниква и с детето, тъй като по аргумент от чл.57 ал.2 изр.2 СК, то не дължи само плащане на наем. Решението засяга правния интерес на детето и е следвало да бъде конституирано като страна по делото. Поддържа,че е налице сложен фактически състав, включващ имплицитно задължителна преценка на съда за интересите на детето. Освен това бракоразводният съд е утвърдил споразумение между бившите съпрузи относно ползването на семейното жилище , като не е определил срок на ползването и размер на наемната цена.
Съгласно разрешението в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК-т.1, касационният съд е длъжен служебно да се произнесе относно валидността и допустимостта на атакуваното съдебно решение. Направеното възражение за недопустимост следва да бъде разгледано,без да се съобразява наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване.То е неоснователно поради следното:
Съгласно нормата на чл.56 ал.3 СК, когато от брака има ненавършили пълнолетие деца и семейното жилище е собственост на близки на единия съпруг,съдът може да предостави ползването на другия, на когото е предоставено упражняването на родителските права, за срок до една година.Мерките относно ползването на семейното жилище,като акт на съдебна администрация, определят начина на упражняване на субективните права на съпрузите ,но като се съобразяват преимуществено интересите на децата. Поради това те се разглеждат от съда служебно, без оглед на процесуални срокове и настъпване на преклузии. Като е предоставил ползването на семейното жилище,което е било собственост на търговско дружество,чийто капитал е принадлежал на майката на съпруга, бракоразводният съд е съобразил преди всичко интересите на непълнолетното дете на съпрузите. Ползването обаче е предоставено на касаторката, както е и текстът на закона: „на другия съпруг“.Именно с нея е възникнало и облигационното правоотношение, а не и с ненавършилото пълнолетие дете,макар неговите интереси да са обусловили възникването му . Съгласно чл. 57 ал.2 СК, всяка от страните може да поиска съдът да определи размера на наема с решението за развод.Не се дължи наем за ползваната от ненавършилите пълнолетие деца жилищна площ. Т.е. законодателят отново не е посочил детето като страна по възникналото облигационно отношение, а е защитил интереса му, като е предвидил ползването за него да е безвъзмездно. Собственикът на жилището встъпва в това облигационно отношение независимо от волята си и тъй като търпи значително обременяване на правото си на собственост, то е ограничено със законов пределен срок.Този законов срок не може да бъде преодолян със сключено между съпрузите споразумение, тъй като задължението да осигурят жилище на децата е тяхно, а не на близките им .То би било нищожно в тази част поради противоречието му със закона.В случая липсва споразумение и произнасяне на бракоразводния съд относно срока, но той е изтекъл по силата на законовата разпоредба. Предоставянето на ползването на чуждо жилище на родителя на когото са предоставени за упражняване родителските права е само за максималния предвиден от закона срок. Настоящият спор е между страните по облигационното отношение и съдът не е имал задължението да конституира непълнолетното дете. Освен това законодателят не е предвидил възможност интересите на детето да се отразяват на настъпването на юридическия факт на изтичане на срока на ползването . В случая следва да се има предвид,че облигационното отношение е възникнало на 17.04.2012 г. , когато е влязло в сила решението по брачното дело, максималният едногодишен определен от закона срок е изтекъл на 17.04.2013 г., преди да настъпи смъртта на майката на другия съпруг на 23.05.2013 г. С изтичането му облигационното правоотношение е прекратено.
Касаторката поставя следните въпроси:
-необходим другар ли е малолетното дете при постановяване на решение по осъдителна претенция за предаване владението по твърдяно наемно правоотношение, породено от предоставено именно поради интересите на детето по силата на СК ползване на жилище.
-допустимо ли е съдебно решение по силата на което единият от наемателите е осъден да предаде владението върху жилище,чието ползване е предоставено за отглеждане на другия наемател, когато правопораждащият юридически факт и за двамата е общ и принудителното изпълнение само спрямо единия наемател би довело до нарушаване на императивното, установено от закона задължение на малолетното дете да живее заедно с родителя, комуто е предоставено упражняването на родителските права, или до лишаване на малолетното дете от правото да живее в семейното жилище,без да е имало възможност да се защити самостоятелно в процеса.
-следва ли съдът в изпълнение на задълженията си да съхранява и опазва поставените под особена закрила интереси на малолетно дете, служебно да конституира същото, при положение, че евентуално постановеният съдебен акт засяга основно право на детето-да изисква от родителите си да му осигурят нормално място и условия за отглеждане или следва да укаже това задължение на ищеца и при неизпълнение на даденото указание да прекрати делото.
-допустим ли е иск, предявен от ЮЛ, чийто капитал се притежава от родител, който по силата на редица вътрешни и международни правни актове е задължен да се грижи за детето си и който иск има за последица принудително отстраняване на това дете от мястото му за живеене и отглеждане.
Счита,че решението е постановено в противоречие с приетото относно най-добрия интерес на детето в решение по гр.д.№14222/2013 г. на СГС и което е отменено.
-ако чрез собствено неправомерно поведение на страна се влошава положението на другия участник в спора, дали такъв иск противоречи на правния принцип за забрана за злоупотреба с право и за забрана за черпене на права от собственото неправомерно поведение.
Счита,че решението противоречи на определение по т.д.№103/2012 г., І т.о.,постановено по реда на чл.288 ГПК.Решението по спора е неотносимо, тъй като касае процедура за възлагане на обществена поръчка.
-допустимо ли е съдебно решение да има за краен резултат лишаването от ползване на жилище на малолетно дете без участието и защитата на последното в проведения процес.
-следва ли съдът да преценява последиците от постановения от него акт противоречат ли на задължителни международноправни актове-Конвенцията за правата на детето-чл.3,според която висшият интерес на детето е първостепенното съображение във всички действия,отнасящи се до децата,независимо от какъв субект се предприемат.
Намира,че обжалваното решение противоречи и на решение на ВКС по гр.д.№480/2014 г., ІІІ г.о.,по което предмет на спор е ограничаване на родителските права.
Във връзка с последните два въпроса поддържа и допълнително основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Приложени са и други неотносими съдебни актове, във връзка с които не са изложени аргументи.
Въпросите са формулирани в светлината на становището на касаторката за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд и в хипотези,които не са разглеждани от него. Те не отговарят на критериите на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК за доказване на общо основание за допускане на касационно обжалване чрез формулиране на конкретен въпрос, включен в предмета на делото и обуславящ решаващите изводи, обективирани в обжалвания съдебен акт.Въпросите изцяло касаят доводи, които касаторката не е направила в предходните производства и по които въззивният съд не се е произнасял.При положение, че не е доказано общо основание за допустимост на касационно обжалване, не следва да се обсъждат поддържаните допълнителни основания.За пълнота на изложението следва да се посочи, че такива също не са обосновани. Повечето въпроси не са поддържани във връзка с конкретизирано специфично основание. Касаторката се позовава на отменено съдебно решение и на определения по чл.288 ГПК,които не представляват съдебна практика.Липсва идентитет на настоящия спор с тези, които са разгледани в цитираните по-горе съдебни актове. Не може да се поддържа едновременно допълнително основание по чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Необосноваването на общо основание и допълнително основание има за последица недопускането на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 87/29.09.2015 г. по гр.д.№200/2015 г. на Апелативен съд-Б..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: