О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 142
София, 28.01.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми ноември две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 5422/2013 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по повод постъпила касационна жалба от Л. С. А.,чрез пълномощника му адв. В. В., срещу решение № 973/20.05.2013 г. по гр.д.№ 139/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касационната жалба А. „М.” в писмен отговор, подаден чрез процесуален представител главен юрисконсулт И. О., я оспорва.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие.
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение от 12.10.2012 г. по гр.д.№8965/2010 г. на Софийски градски съд, 13 състав и е присъдил разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 250 лв.С него като неоснователни са отхвърлени предявените от касатора искове: по чл.49 ЗЗД за сумата 50 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и за сумата 80 000 лв. обезщетение за имуществени вреди , причинени от незаконно уволнение ; по чл.86 ЗЗД за сумата 10 000 лв. мораторна лихва върху претенцията за имуществени вреди за времето от 26.02.1996 г.-29.07.2008 г. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че касаторът е уволнен от заеманата от него длъжност „заместник –началник на Столична митница” на 26.02.1996 г. въз основа на чл.188 ал.1 т.5 КТ. С решение, постановено по гр.д.№2993/1996 г. на Софийски районен съд,влязло в сила на 08.05.2008 г., уволнението е признато за незаконно, възстановен е на заеманата длъжност и му е присъдено обезщетение въз основа на чл. 225 ал.1 КТ за шестмесечен период, през който е останал без работа , с начало 26.02.1996 г., в размер на сумата 16 лв. Според заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза за периода от 26.02.1996 г. до 29.07.2008 г., когато е възстановен на длъжността, трудовото възнаграждение ,което би получил, е в размер на 64 167,14 лв., а лихвите за забава върху тази сума са в размер на 40 633,09 лв. Назначената по делото съдебно-медицинска експертиза е дала заключение, че е получил спастичен колит и горно езофагеална рефлуксна болест на нервна основа, като следствие от притесненията и стреса от уволнението.Страдал и от други заболявания, които се засилват при стресови състояния, но без да е посочено дали са причинени единствено от уволнението, приемал лекарства и за нервно-психични проблеми ,като заболяванията не са тежки и са с благоприятна прогноза. С оглед на събраните по делото доказателства, въззивният съд е счел, че не е доказано наличието на причинно-следствена връзка между уволнението и депресивното състояние на касатора, което датира от преди уволнението, с изключение на заболяването колит. Приел е,че не са настъпили значими неимуществени вреди, освен засягане на доброто име и достойнството му, Направил е обобщаващ извод, че не е налице фактическият състав на чл. 49 ЗЗД, а именно елементът на пряка причинно-следствена връзка между вредоносното деяние на длъжностно лице на работодателя и причинените вреди. Изложил е и аргумента, че обезщетението за имуществени вреди се дължи в размер, определен от специален закон-чл.225 ал.1 КТ,изключващ приложението на общия закон за отговорност на работодателя по иск предявен въз основа на чл.49 ЗЗД, но че няма пречка да се ангажира отговорността на ръководителя, издал отменената заповед за уволнение. С оглед създадената разнородна съдебна практика в тази насока е счел, че ако се приеме разширяване отговорността на работодателя , то това е възможно, само ако издалият заповедта е използвал недобросъвестно служебното си положение,за да постигне лични или други неслужебни цели, когато му е било известно,че липсват основания за уволнение и въпреки това е издал заповедта, или в други подобни случаи.Приел е,че такива предпоставки не се твърдят в исковата молба и не са представени доказателства,които да ги установяват.Отмяната на уволнението само по себе си не означава ,че длъжностното лице ,което я е издало е действало противоправно. Направил е идентичен извод и относно имуществените вреди от принудителна безработица, а именно, че те могат да се претендират при наличие на действия на длъжностно лице, довели до издаване на отменената заповед, при наличие на виновност, лична заинтересованост или груба небрежност.
В изложението по чл. 284 ал.1 т.3 ГПК касаторът извежда следните правни въпроси, за които счита, че до сега съдебната практика не е дала отговор и които са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото:
-може ли да бъде ангажирана отговорността на работодателя за причинени вреди от незаконосъобразно уволнение и за заплащане на обезщетение в по-голям размер от този определен в КТ, когато полученото обезщетение е в размер по-малък от предвидения в КТ и не отговаря на икономическата обстановка в страната.Така формулираният въпрос е релевантен само в неговата първа част. Относно това, дали полученото обезщетение е по-малко от предвидения в КТ размер и дали отговаря на икономическата обстановка страната, въззивният съд не се е произнасял.
-независимо от основанията за договорна отговорност има ли основание да се търси деликтна отговорност от работодателя, при наличие на изискуемите за това предпоставки: вреда, противоправно поведение и пряка връзка между тях.
По –нататък в изложението касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 54/23.06.1986 г. по гр.д.№21/1986 г. относно въпросите:
-отговорността на работодателя , уредена в КТ отменя ли общото законно задължение , установено в чл.45 ЗЗД,че всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму;
-наличието на право да търсиш отговорност от работодател за причинени вреди по КТ може ли да направи невъзможно съществуването на друго право, уредено в ЗЗД и следва ли нормите да се тълкуват стеснително във вреда на пострадалия.
Обобщени всички въпроси се отнасят до наличието на материалноправна възможност да се предяви иск за вреди за непозволено увреждане от незаконно уволнение.
Поддържа се и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, като се поставя въпросът :
-когато приетата по делото съдебно-медицинска експертиза посочва изрично, че вследствие на стрес и притеснение от незаконно уволнение на работника са причинени заболявания на нервна основа, същият се е лекувал от тях и че всяко друго заболяване може да се влоши, следва ли съдът да се съобрази с това и налице ли е причинно-следствена връзка между незаконното уволнение и влошеното здравословно състояние. Касаторът счита, че обжалваното решение е постановено в противоречие с ТР № 1/17.01.2001 г.
ВКС, състав на ІІІ г.о. намира, че следва да бъде допуснато до касационно обжалване при вероятна недопустимост на възззивното решение. Съгласно ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1, съдебен контрол се допуска, дори и касаторът да не се е позовал на такъв порок на съдебния акт, а окончателната преценка ще се извърши с решението по същество .
В настоящия случай съществува съмнение дали съдилищата са били сезирани с редовна искова молба в частта относно чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК.В изложението на обстоятелствата, на които се основава искът, касаторът е акцентирал на причинените му вреди, но не са конкретизирани фактите относно деликтното поведение на съответното длъжностно лице или лица, по предявения иск въз основа на чл.49 ЗЗД.Твърденията се свеждат единствено до това, че уволнението е плод на лошо отношение към касатора , че ръководството на всяка цена иска да се отърве от него по причини, стоящи извън трудовите му качества и нуждите на работата,че някой чиновник си е позволил да бъде некомпетентен и пристрастен и без оглед на закона да се подиграе с живота и достойнството му. Отговорността по чл. 49 ЗЗД на възложителя на работа е обективна, има обезпечително-гаранционна функция и е за чужди виновни противоправни действия. Фактическият състав, пораждащ тази отговорност, включва: виновно противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа и причиняване на вреда при или по повод изпълнението на възложената работа. В тази насока в исковата молба не се съдържат ясни и конкретни обстоятелства за това в какво точно се изразява виновното поведение на изпълнителя на възложената работа, които съдът да подведе под конкретната правна норма.
С оглед на изложеното, следва да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, без да се поставят на обсъждане и преценка изложените от касатора основания за допустимост на касационния контрол,доколкото разрешаването им предпоставя редовна искова молба.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 973/20.05.2013 г. по гр.д.№ 139/2013 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: