О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 957
София, 23.07.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети юни две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 2779/ 2014 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 вр.чл.280 ал.1 т.1 –т.3 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от [фирма], представлявано от управителя Л. В. К. и процесуален представител адв.Р. А. срещу решение № 109/ 13.01.2014 г. по гр.д.№ 986/ 2013 г. на окръжен съд-Б..
Ответникът по касационната жалба К. И. Г. в писмен отговор, подаден чрез пълномощника му адв.С. П. я оспорва.Не претендира разноски.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна,която има правен интерес от предприетото процесуално действие и е процесуално допустима.
С обжалваното решение е отменено решение № 2491/10.10.2013 г. по гр.д.№88/2013 г. на районен съд.-С. и вместо него е постановено,че е признато за установено съществуването на трудово правоотношение между касатора и ищеца-ответник по касационната жалба в настоящото производство, в периода 31.01.2009 г.-30.01.2010 г., по което последният е изпълнявал длъжността шофьор при осемчасов работен ден и с месечно трудово възнаграждение в размер на 350 лв.В исковата молба ищецът е посочил, че на 31.01.2009 г. е сключил трудов договор с касатора, в изпълнение на който извършвал транспорт по предварително указани маршрути в страна и чужбина с товарен автомобил на работодателя. Уговорено било трудово възнаграждение в размер на 350 лв. месечно, което не му било заплащано, а получавал само пари за разходи по транспорта.На 30.01.2010 г. управителят го помолил да подпише ведомости,че е получавал уговорената заплата и след отказа му заявил,че повече не е на работа.Ищецът поискал да му бъдат оформени документите за уволнението и трудовата книжка,за да започне работа на друго място,но работодателят нищо не казал.Извършил проверка в ТД на НОИ и установил,че трудовият му договор е регистриран, но не са му заплащани осигуровки и е заличен с уведомление по чл. 62 ал.4 КТ с дата на деклариране 01.02.2010 г. , като е посочена причина непостъпване на работа. Отправил е искане да бъде установено ,че между него и работодателя е съществувало трудово правоотношение от 31.01.2009 г. до 30.01.2010 г.,изпълнявал е длъжността шофьор при осем часов работен ден с месечно възнаграждение от 350 лв.,ведно с всички последици,които влече след себе си едно валидно трудово правоотношение. Въззивният съд е възприел фактическите изводи на първата инстанция, а именно че между страните е бил сключен на 30.01.2009 г. писмен трудов договор, уговорена била дата на постъпване на 02.02.2009 г., а на 31.01.2009 г. работодателят изпратил уведомление по чл. 62 КТ до ТД на НАП. Счел е,че спорният по делото въпрос е дали ищецът е започнал работа.Приел е, че в трудовия договор е посочена дата на постъпване на 02.02.2009 г. и че няма данни да не е възникнал този факт по независещи от работника причини и за това да е бил уведомен работодателя.Направил е извод,че събраните доказателства сочат,че трудовото правоотношение е възникнало, тъй като ищецът е ползвал годишен отпуск, извършвал е наредени курсове в чужбина с автомобил на работодателя, т.е. фактически е изпълнявал задълженията си по трудово правоотношение. Приел е,че работодателят не връчил на работника копие от завереното от ТД на НАП уведомление за сключването на трудовия договор и самия договор, при съществуващата законова забрана да го допусне на работа без да изпълни това свое задължение,както и да изпрати в седемдневен срок уведомление за прекратяването му,според предвиденото в Наредба № 5/29.12.2002 г на МТСП за съдържанието и реда за изпращане на уведомлението по чл.62 ал.4 КТ.Не е възприел за доказана тезата му,че поради грешка уведомлението за неявяване на работа от страна на работника, е изпратено една година по-късно и е уважил иска.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа всички основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1-т.3 ГПК. Извежда следния процесуалноправен въпрос:
-допустим ли е иск за установяване на трудово правоотношение към минал период ,без да е заявен от ищеца настоящият му правен интерес от решаването на спора.
Посочва,че в исковата молба не се обосновава правен интерес от воденето на делото, а въззивният съд не е изследвал дали такъв е налице, въпреки задължението да следи за това служебно.Намира,че въззивното решение противоречи на задължителна съдебна практика- решение № 207/24.07.2012 г. по гр.д.№914/2011 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК , определение №41/15.01.2013 г. по ч.гр.д.№ 489/2012 г. на ВКС, ІV г.о., и определение № 253/18.05.2010 г. по ч.гр.д.№233/2010 г. на ВКС, ІІІ го.о, постановени по реда на чл. 274 ал.3 ГПК ,според които установителен иск и в частност иск за установяване съществуването на трудово правоотношение за минало време е допустим при наличие на правен интерес от предявяването му.
Въпросът е релевантен, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика.Не може да бъде споделено становището,че в исковата молба не е обоснован правен интерес от предявяване на иска, доколкото ищецът , с ползваната от него терминология, е направил твърдения за съществуване на трудово правоотношение и възникнал спор за това с работодателя, отправил е искане да бъде оформено уволнението, респективно трудовата му книжка, като е претендирал всички последици от едно валидно трудово правоотношение.
Касационното основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК не е доказано,тъй като не са приложени влезли в сила решения на различни по степен съдилища, в които се съдържат противоречиви разрешения по поставения въпрос, а освен това по него както и сам касаторът посочва е създадена задължителна и непротиворечива съдебна практика..
По нататък в изложението касаторът поставя и въпроса:
-следва ли съдът да зачете конститутивното действие на т.нар. „устно уволнение”
Намира,че въззивният съд се е произнесъл положително по този въпрос, тъй като е уважил претенцията с краен срок. Твърди, че по този въпрос липсва съдебна практика и с оглед точното приложение на закона и развитие на правото трябва да бъде допуснато касационно обжалване .
По така формулирания въпрос въззивния съд не е формирал правни изводи. Освен това не е обосновано допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК и само е цитиран законовият текст на тази правна норма.
Изведен е и материалноправният въпрос:
-за обусловеността на предявения иск за установяване на трудово правоотношение от постъпване на работа и започване изпълнението на задълженията по трудовия договор в сроковете по чл. 63 ал.3 пр.3 КТ.
Намира,че този въпрос е бил основният спорен такъв по делото и че по него също не е създадена съдебна практика, а такава е необходима с оглед императивния характер на чл.63 КТ.
По въпроса за започване на изпълнението на задълженията по трудовия договор въззивният съд е направил фактически изводи,което всъщност се твърди и от касатора.Не направена обосновка на твърдяното допълнително основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
ВКС, състав на ІІІ г.о. намира,че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Според разрешенията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. ОСГТК предпоставки за това са обосноваване на общо основание чрез извеждането от страна на касатора на материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и който е станал причина за вземане на решението му и допълнителни основания, с оглед развитието на този въпрос в някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК.В случая вторият въпрос не е релевантен, а третият не може да бъде преценен като правен, доколкото същият е обусловен от становището на касатора за необоснованост на фатктическите изводи на въззивния съд.Не е обосновано нито едно от твърдяните допълнителни основания. Разрешенията на въззивния съд по първия поставен въпрос не се отклоняват от създадената задължителна съдебна практика.Когато се поддържа допълнително основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК и се твърди липса на съдебна практика касаторът трябва да посочи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване счита за необходимо,което не е сторено
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 109/ 13.01.2014 г. по гр.д.№ 986/ 2013 г. на окръжен съд-Б..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: