О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 710
гр. София, 30.05.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на седемнадесети април две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 1491/2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба, подадена от М. К. – З., процесуален представител на Д. С., министър на икономиката и енергетиката срещу решение от 03.06.2013 г. по гр. дело № 13022/2012 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV – Б въззивен състав.
Ответникът по касация – П. К. Б. поддържа становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение в обжалваната пред настоящата инстанция част състав на Софийски градски съд е отменил решение от 11.05.2012 г. по гр. дело № 6379/2012 г. на Софийски районен съд, 123 състав в частта, с която първостепенният съд е отхвърлил искът, предявен от П. К. Б. срещу Министерство на икономиката, енергетиката и туризма по чл. 225, ал.1 КТ за разликата над уважения размер във валута от 7554.40 евро до пълния претендиран размер от 11 362 евро, както и в частта, с която първостепенният съд е присъдил разноски в полза на ответника по иска за разликата над дължимия размер от 1.20 лв. до присъдения размер от 50.20 лв. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил ответника по иска да заплати на ищеца още 3807.60 евро, над вече присъдения размер от 7554.40 евро, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.02.2012 г. до окончателното изплащане, като е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която иска е уважен в размер на 1550.40 лв. и 7554.40 евро, обезщетение по чл. 225, ал.1 КТ за периода от 07.04.2010 г. до 29.08.2010 г., ведно със законната лихва, считано от 14.02.2012 г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която ответника по иска е осъден да заплати на ищеца разноски в размер на сумата 199.40 лв. и е осъдил ответника по иска да заплати на ищеца сумата 100 лв. разноски, направени в първоинстанционното производство, над вече присъдения размер на 199.40 лв. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че с решение по гр. дело № 16229/2010 г. са уважени искове на П. Б. по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, имуществения иск за период от 28.02.1010 г. до 07.04.2010 г. относно уволнение, извършено със заповед № ЧР – П – 237/30.12.2009 г. на министъра на икономиката, енергетиката и туризма по чл. 328, ал.1, т. 2, предл. 2 КТ. Прието е, че иска по чл. 344, ал.1, т. 3 КТ, предмет на настоящия спор за заплащане на обезщетение за последващ период от 07.04.2010 г. до 29.08.2010 г. е основателен. Мотивите на съда са, че обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ включва брутното трудовото възнаграждение в лева и „командировъчните пари” в евро, последните като елемент на месечната база, върху която се изчислява обезщетението, тъй като „командировъчните пари” се получават по трудовото правоотношение, като допълнително възнаграждение по него. Освен това е посочено, че причината за прекратяване на дългосрочната командировка е прекратяването на трудовото правоотношение и причината за загубата на този трудов по характер доход е незаконната заповед за уволнение, а не заповедта за прекратяване на дългосрочната командировка. С оглед на тези съображения въззивният съд е определил обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ в неговата валутна част /евро / предвид календарните дни за месеца, предхождащ уволнението – месец януари и при тази база 2465.12 евро е присъдил сумата за исковия период след приспадане на уважената част от иска.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпрос, квалифициран от страната, като материалноправен, а именно: „въпросът за съдържанието на понятието „трудово възнаграждение” при определяне на обезщетение при прекратяване на трудово правоотношение”. Цитираният въпрос е поставен с оглед на твърдението на касатора, че отговора, който ще се даде по него, „би допринесъл за развитие на правото, за точното прилагане на закона”. В приложението са развити съображенията на жалбоподателя, че сумата във валута, представляваща командировъчни средства „е дефинитивно изключена от обхвата на обезщетенията по Кодекса на труда”, тъй като тези средства „не представляват елемент от трудовото възнаграждение, изплащат се на друго основание – съгласно чл. 72 от Закона за дипломатическата служба – за реалното време на дългосрочната командировка”. Изложено е още, че посочените средства се дължат въз основа на отделен акт, заповед на министъра на икономиката, енергетиката и туризма за дългосрочно командироване, която е със самостоятелно значение по отношение на трудовото правоотношение, а командироването не е обвързано с процесната длъжност „и е абсолютно независимо от трудовото правоотношение”.
С така въведеното приложение по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК, касаторът не релевира общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Общото основание не е аргументирано с оглед правните разрешения на въззивния съд, а предвид становището на страната, поради което следва да се приеме, че не е налице общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК. Съгласно разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1 правният въпрос е този, който е от значение за изхода по конкретното дело, включен е в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. За да релевира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК страната трябва да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос, т.е. да отрази правните въпроси, по които въззивния съд е формирал правни разрешения и самите правни разрешения, съдържащи тълкуването на правните категории и понятия по конкретните разпоредби. Не съставлява поставяне на правен въпрос становището на касатора и подкрепящите го доводи по определени правни понятия, а изводите на въззивния съд по въпросите, засягащи тези понятия и категории, изясняващи смисъла и съдържанието на разпоредбите на чл.225, ал.1 КТ и чл.228, ал.1 КТ. Н. на тези въпроси и правни разрешения на въззивния съд води до липсата на обосноваване на основанията по чл.280, ал.1 ГПК, което е самостоятелен аргумент за недопускане на касационен контрол. Освен това в приложението към касационната жалба не е обосновано също така и допълнително основание, тъй като липсва позоваване на неправилна практика или неактуална практика, респективно насоката, в която според касатора следва същата да бъде развита, както и не са посочени конкретни разпоредби, които според страната са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по прилагането им /арг. т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК/. Не са изложени основания по чл. 280, ал.1 ГПК и по отношение на частта от въззивното решение, с което е уважен иска по чл. 225, ал.1 КТ за заплащане на обезщетение в размер на сумата 1550.40 лв. Липсата на посочените основания е предпоставка за недопускане на касационен контрол. Съгласно разясненията в цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС, т. 1, касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Неправилно касатора е развил в приложението по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК вместо по чл. 280, ал.1 ГПК.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 03.06.2013 г. по гр. дело № 13022/2012 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV – Б въззивен състав в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: