О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 616
гр. София, 08.10.2013 г.
Върховен касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети октомври две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от съдия ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.д. № 6010 по описа за 2013г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 ал. 2, изр. 1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на М. Д. П. и К. С.С.-Р. , двете от [населено място], срещу определение №183 от 17.05.2012г., по гр.д. № 360/2012г., по описа на ВКС, І ГО. С това определение е оставена без разглеждане подадената от тях касационна жалба вх.№ 11066 от 10.02.2011г. срещу въззивно решение от 18.06.2010г., постановено по гр.д.№ 2806//2003г. на Софийски градски съд, с което е оставено в сила решение от 26.06.2002г. по гр.д.№ 16223/2000г. на Софийски РС. С последното е отхвърлен предявеният от касаторките против А. Т. Ц. иск по чл. 108 от ЗС досежно земеделски имот /нива/ с площ 1281 кв.м., V категория, в м. “К. равнище”, съставляващ имот 012006 по картата на землището на [населено място].
С частната жалба се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Според жалбоподателите съставът на ВКС неправилно е приел, че искът е за нарушено владение, а не такъв с правно основание чл.108 ЗС, както и, че приетата данъчна оценка – 112,40лв. , за определяне цената на иска касае друг имот, а не процесния. Искането е за отмяна на определението и продължаване на съдопроизводствените действия по подадената касационна жалба.
Ответната страна А. Т. Ц. чрез адвокат Д. Г. от САК взема становище за неоснователност на частната жалба.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба съобрази следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирани страни, против определение, преграждащо развитието на делото, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 2, изр. 1 във вр. с ал. 1, т. 1 ГПК.
Разгледана по същество е неоснователна.
С решение от 18.06.2010г., постановено по гр.д.№ 2806//2003г. на Софийски градски съд, е оставено в сила решение от 26.06.2002г. по гр.д.№ 16223/2000г. на Софийски РС. С последното е отхвърлен предявеният от М. Д. П. и К. С. С.-Р. против А. Т. Ц. иск по чл. 108 от ЗС досежно земеделски имот /нива/ с площ 1281 кв.м., V категория, в м. “К. равнище”, съставляващ имот 012006 по картата на землището на [населено място].
Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от ищците по иска. С атакуваното определение съставът на ВКС е приел, че касационната жалба е недопустима, оставил е същата без разглеждане и е прекратил образуваното по нея пред ВКС производство.
За да постанови този резултат съставът на съда е констатирал, че предмет на иска за собственост, предявен при действието на отменения ГПК – на 22.12.2000г., е земеделски имот /нива/ с площ 1281 кв.м. ,V категория в м. “К. равнище”, съставляваща имот 012006 по картата на землището на [населено място]; че цената на иска е в размер на ? от данъчната оценка, съгласно чл. 55, ал.1 б..”б” от ГПК; че данъчната оценка на имота е 112,40 лв., съгласно у-ние от 10.10.2000г. /л. 8 от делото на РС/. Съобразявайки , че цената на предявения иск е под 5 000 лв. и касационната жалба е подадена при действието на новата редакция на чл. 280, ал.2 от ГПК, е обосновал извод, че същата е недопустима и следва да се остави без разглеждане.
Определението е правилно.Съображенията за това са следните:
Чл. 280 ал. 2 ГПК предвижда критерий – установен минимален праг на цена на иска от 5000 лева, който изключва приложното поле на чл. 280 ал. 1 от ГПК. Разпоредбата е императивна и съгласно нея не подлежат на касационно обжалване решения на въззивния съд по граждански дела, с цена на иска под 5000 лева. Касационната жалба е депозирана във въззивния съд на 10.02.2011г., поради което с оглед разпоредбата и по аргумент от § 25 от ПЗР на ЗИД на ГПК /ДВ бр. 100/2010 г./, по отношение на подадената касационна жалба следва да се приложи разпоредбата на чл. 280 ал. 2 от ГПК, в редакцията от 21.12.2010 г. С оглед данните по делото в процесния случай цената на иска е под този минимален праг, което е обосновало и извода на съда за недопустимост на касационното обжалване.
Неоснователни са изложените в частната жалба доводи за това, че съставът на ВКС неправилно е приел друго правно основание на предявения иск , както и, че е направил необоснован извод досежно цената на иска въз основа на удостоверение за данъчна оценка на имот различен от процесния. При постановяване на определението съставът на ВКС е отчел обстоятелството, че искът е с правно основание чл.108 от ЗС. Съобразил е , че този иск е предявен по време на действие на ГПК/отм/, както и, че разпоредбата на чл. 55 ГПК/отм/ установява процесуалните правила, въз основа на които се определя цената на иска, като изрично предвижда, че по искове за собственост върху имот размерът на цената на иска е ? от данъчната оценка на имота и само ако няма такава – пазарната цена на вещното право. Цената на иска според чл.56 ГПК/отм/ – сега чл.70 ГПК , се определя към момента на неговото предявяване и се посочва от ищеца, а въпросът за нея може да бъде повдигнат от ответника или служебно от съда най-късно в първото заседание за разглеждане на делото. Срокът е установен по съображения за правна сигурност, тъй като цената на иска е от значение не само за определяне на държавната такса, но и обуславя родовата подсъдност на делото. След този момент посочената от ищеца или определената от съда в случай на несъответствие цена на иска става окончателна и не може да бъде променяна, освен в случаи на изменение на размера на иска по реда на чл.214 ГПК. И настъпилите в течение на процеса промени в данъчната или в пазарната оценка на спорното право, не влияят върху цената на иска. В случая, видно от данните по делото, въпросът за цената на иска не е повдиган и преразглеждан по реда на чл. 56 ГПК/отм/ и затова няма основание при преценка допустимостта на касационната жалба да се изхожда от друг критерий за цената на иска. В тази връзка неоснователен е и доводът на жалбоподателя , че приетата от съда данъчна оценка е относима за друг имот. Предмет на предявения и разгледания от инстанциите иск е имотът, посочен и в приложеното с исковата молба удостоверение за данъчна оценка.
По изложените съображения и на основание чл. 278 във вр. с чл. 274, ал. 2 ГПК, състав на ВКС, Трето отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение №183 от 17.05.2012г., по гр.д. № 360/2012г., по описа на ВКС, І ГО.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: