О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 59
София, 12.01.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на трети декември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 5481/2015 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. М. Е., Б. К. Е., А. К. К. , М. К. М., Е. К. П. и А. К. П., подадена чрез адв. Р. К., срещу решение на Благоевградски окръжен съд № 1769, постановено на 27.04.2015г. по в.гр.д.№ 1048/2014г. С това решение Б. е потвърдил решение №5650 от 12.08.2014г. по гр.д. № 639/2013г. по описа на Б. и е осъдил К. М. Е., Б. К. Е., А. К. К. , М. К. М., Е. К. П. и А. К. П. да заплатят на Л. К. М. сумата от 800лв. разноски по делото пред въззивната инстанция. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от К. М. Е., Б. К. Е., А. К. К. , М. К. М., Е. К. П. и А. К. П. против Л. К. М. иск с правно основание чл.227, ал.1, б.В от ЗЗД – за отмяна на дарението, направено в полза на ответника и обективирано в Нотариален акт №13, том ІІІ, рег.№7695, дело №498/2000г. на нотариус И. К. с район на действие – Районен съд [населено място], №241 пппо регистъра на НК, вписан при АВ – СВ при Б. с акт №43, том ІV, дело №864/15.09.2000г. , като ищците са осъдени да заплатят на ответника 900лв. деловодни разноски.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявения иск.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторите сочат наличие на основанието по чл.280 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика по въпросите : 1/ „ Исковата молба има ли характер на покана до ответника за даване на издръжка?” и 2/”Как се установява „трайна нужда” от издръжка като предпоставка за отмяна на дарение на основание чл.227 ал.1 б.в ЗЗД?” Във връзка с първия въпрос се позовава на решение №293 от 14.07.2011г. по гр.д.№1302/2010г. на ВКС, ІV ГО, и на решение № 222 от 10.07.2000г. на ІІ ГО на ВКС, в които е прието, че исковата молба има характер на покана за даване на издръжка. По отношение на втория въпрос се позовава на решение №177 от 14.04.2011г. по гр.д.№209/2010г. на ВКС, ІV ГО, и на решение №473 от 20.01.2012г. по гр.д.№263/2011г. на ВКС ІV ГО, в които е прието , че нуждата от издръжка трябва да е трайна и да съществува към датата на поканата, отправена преди исковата молба, или към датата на исковата молба, която има също значението на покана, или към датата на приключване на устните състезания, съответно датата на съдебното дирене във въззивна инстанция; че нуждата се преценява във всеки конкретен случай при съпоставка между средствата, с които дарителят разполага или може да ползва за съответните месеци и конкретна сума, която му е необходима за покриване на специфичните му нужди; че за целта е необходимо да се установи какъв е размера на средно-месечната издръжка на едно лице за процесния период според статистиката, като съдът съобрази от какви пера е формирана тя и да я отнесе към специфичните нужди на дарителя и прецени кои от сумите могат да отпаднат или да бъдат коригирани – повишени или намалени; трябва ли да се прибавят и нови пера, напр. за лечение, за придружител с оглед конкретното здравословно състояние на дарителя и т.н.; че сумата, съставляваща месечните средства, които дарителят има на свое разположение се формира от заплати, пенсии, добавки, спестявания, получени суми от продажби, наеми, реализирани печалби и др.подобни, както и допълнителните доходи, които реално е могъл да реализира – наеми или цена на друго имущество. Според касаторите въззивното решение противоречи на посочената задължителна практика, защото съдът само формално е спазил същата и е постановил решението си при неизяснена напълно фактическа обстановка и непълнота на доказателствата.
Ответната страна Л. К. М., в представен писмен отговор чрез адв. Д. взема становище, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждането на разноски в размер 600лв. по приложен списък на разноските и договор за правна помощ.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие, в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Не са налице обаче поддържаните основания по чл. 280 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да потвърди първоинстанционния акт, с който искът е отхвърлен като неоснователен, въззивният съд е приел, че с нотариален акт №13/00г всеки от въззивниците- ищци, е дарил въззиваемия-ответник по иска, собствената си квота от първи жилищен етаж от 2МЖС в п.VI, пл.№606 в кв.89 по плана на [населено място], при подробно описаните съседи. Не се спори, че така описаният имот е дарен впоследствие на трети лица – двете дъщери на ответника с нотариален акт №22/13г. Установени са по категоричен начини родствените връзки между страните,според които К. М. Е. е баща на останалите страни в процеса, които от своя страна са братя и сестри. След анализ на събраните доказателства е обосновал извод, че не е установено в процеса ищците да са изпаднали в трайна нужда и да са претендирали издръжка по смисъла на цитираната норма, от надарения.Отчел е, че са събрани доказателства за влошено здравословно състояние единствено на К. М. Е., както и че след 2011г. последният се преместил да живее при другия си син Б. К. Е., който предпочитал да се грижи за него в личен и здравословен план, но е приел, че само товаобстоятелство е недостатъчно за конкретен положителен извод, че дарителят К. М. Е. е изпаднал в трайна нужда, заради което се налага издръжка от дарения. Приел е, че за останалите дарители липсват каквито и да е данни в тази насока. Приел е също, че според съдебната практика „трайната нужда” следва да се изведе и преценява във всеки конкретен случай с оглед личността на дарителя, неговите битови и здравословни нужди, обичайните потребности за живот, както и специфичните нужди при една средна мярка, като се държи сметка още за социалната среда на дарителя и икономическите условията в страната; че анализът на събраните доказателства в сочения контекст не подкрепя ищцовите твърдения за наличието на такава нуждата от издръжка; че свидетелските показания и признанията на ищците, дадени по реда на чл.176 ГПК, опровергават тезата им за наличието въобще на нужди по см. на чл.227, ал.1,б.”в” ЗЗД, налагащи издръжка от ответника, а точно обратното – очертават трайни материални възможности за всеки от тях за задоволяване на ежемесечните потребности от храна, облекло, медикаменти и др. не само от притежаваното имуществото, но и от доходите от различните трудови и стопански дейности. С оглед изложеното съдът е обобщил, че изискуемата от закона трансформация на моралните задължения в правни не е ненастъпила.В подкрепа на извода си е посочил и това, че по делото не е установено по категоричен начин никой от ищците да е искал от ответника издръжка, респ. нейният обем, което препятства преценката за съответствието й с реалните нужди на дарителите, която следва да се извърши след съпоставката им със всички обстоятелства (паричните им доходи, притежавано от тях движимо и недвижимо имущество и пр.) Във връзка с приетото за установено, че К. Е. понастоящем живее при сина си Б. Е., а представената медицинска документация обосновава влошеното му здравословно състояние с напредването на възрастта и необходимост от поддържащо лечение, съдът е приел, че не само издръжката, но и грижите в тази връзка, вече са поети от този син – Б. Е., който е задължен да го прави и по закон, поради което и понастоящем нуждите на К. Е., дори да се приемат за факт, се явяват напълно задоволени от друг низходящ, полагащ и грижи за него, а по делото не е установено той да се нуждае от допълнителна издръжка, още повече че липсват и твърдения за допълнителни нужди, които да е необходимо да се осигуряват от ответника.
При тези мотиви на въззивния съд Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените и от касаторите предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В случая първият, поставен в изложението, въпрос е разгледан, макар и не изрично, в обжалваното решение, но независимо от отговора по него, съдът е достигнал до извод за неоснователност на претенцията поради това, че в процеса не е доказано наличието на трайна нужда по смисъла на закона за никой от ищците, нито е установен обемът на тази нужда. Следователно, какъвто и отговор да бъде даден на поставения в изложението правен въпрос, той няма да рефлектира върху останалите съображения на втората инстанция и не може да промени резултата по спора. По необуславящи крайното решение въпроси, касационното обжалване не може да бъде допуснато, съгласно задължителното тълкуване, дадено в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Вторият въпрос на касаторите е общо основание, доколкото е правно разрешен от въззивния съд и обуславя крайните му изводи. Не е налице обаче поддържаното допълнително основание. Даденото от съда правно разрешение на въпроса не се отклонява от разрешението на същия въпрос, дадено в задължителната практика, обективирана в посочените от касатора съдебни актове. Следва да се има предвид, че с оглед обосновката, дадена в изложението, този въпрос е поставен в контекста на оплакването на касаторите за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждането на всички доводи и съображения, релевирани от страните, и за необоснованост на решението поради непълнота на доказателствения материал и неправилен анализ на събраните доказателства. Като касационни основания по чл.281 ГПК тези оплаквания са ирелевантни за производството по чл.280 ГПК.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касаторите не се следват, но същите следва да заплатят на ответната страна сторените в настоящото производство и надлежно удостоверени с представения договор за правна помощ такива в размер 600лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Благоевградски окръжен съд № 1769, постановено на 27.04.2015г. по в.гр.д.№ 1048/2014г.
ОСЪЖДА К. М. Е., Б. К. Е., А. К. К. , М. К. М., Е. К. П. и А. К. П. да заплатят на Л. К. М. сторените в настоящото производство разноски в размер 600лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: