О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1302
София, 21.12.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми ноември две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 5139/2013 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 вр.чл.280 ал.1 т.1 и 3 ГПК.
Образувано е по повод постъпила касационна жалба от И. Б., чрез пълномощника си адв.И. Г. срещу решение № 89/ 21.12.2012 г. по гр.д.№1718/2012 г. на Софийски апелативен съд,ІІ състав.
Ответникът по касационната жалба- Прокуратура на Р България не взема становище по нея.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие .
Въззивният съд е обезсилил решение № 310/13.01.2012 г. по гр.д.№6337/2009 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлена претенцията по чл.2 ЗОДОВ за присъждане на 3000 евро, обезщетение за направени разходи за лекарства в периода 2002 г.-2006 г., ведно със законната лихва от 08.07.2004 г. ,върнал е исковата молба в тази част и е прекратил производството по нея. Решението в останалата част е потвърдено. С него са отхвърлени изцяло като погасени по давност предявените искове по чл.2 ал.1 т.2 пр.1 ЗОДОВ за сумата 120 000 лв. обезщетение за причинени неимуществени вреди; за сумата 3000 евро, обезщетение за имуществени вреди представляващи пропуснати ползи за периода м. 09.2001 г.-м.06.2003 г.,които холандската държава е отпускала на ищцата-касатор в настоящото производство, като майка, която отглежда детето си; за сумата 10 000 евро- обезщетение за имуществени вреди за периода 2002 г.-2003 г.,произтичащи от ползван заем за да живее в Х. и да възстанови статута си; за сумата 13 972,14 евро, обезщетение за имуществени вреди за заплащане на наем и за сумата 5000 евро- обезщетение за имуществени вреди, представляващи разноски , заплатени от близки на касатора , за да дойдат в Р България, да вземат със себе си детето й Д. Бечка, за да го отглеждат в С., докато тя е била задържана и не й е било позволено да напусне пределите на страната, както и за престоя й в С. преди да замине за Х. за да възстанови статута си на постоянно пребиваваща и отглеждаща детето си майка, ведно със законната лихва от 08.07.2004 г.За да постанови решението си въззивният съд е приел, че не са били изпълнени указанията да се уточни за какви медикаменти са правени разходи и какво е било провежданото лечение, по повод на което са претърпени вреди. Налице е нередовна искова молба, производството е оставено без движение , а дадените указания не са изпълнени. Поради това в тази част решението на първоинстанционния съд е обезсилено и исковата молба-върната. Въззивният съд е направил изводи, че в съответствие с ТР № 3/22.04.2004 г. по тълк.д.№ 3/2004 г. на ОСГК-т.4, когато е налице оправдателна присъда, вземането за обезщетение става изискуемо от момента на влизането й в сила и от този момент започва да тече погасителна давност спрямо него. Посочил е, че стр.153 от приложеното нохд № 187/2002 г. на Софийски окръжен съд съдържа молба от касатора, в която тя твърди, че с присъда №24/10.07.2002 г. е призната за невинна и оправдана по всички обвинения, които са й били повдигнати. Преценил е съдържащото се в молбата твърдение като признание на неизгоден за нея факт и че след изтичане срока за обжалване на така постановената присъда е започнала да тече погасителна давност. Намерил е, че призоваването й за участие във въззивно производство по жалба на друг от подсъдимите и при поддържано обвинение в условията на съучастие, е станало без да има качеството на подсъдимо лице. Аргумент за това е забраната за влошаване положението на подсъдимия при липса на жалба или протест срещу присъдата в частта, с която е оправдан.Намерил е също така и че невдигнатата ограничителна административна мярка за напускане територията на страната не е обстоятелство , обуславящо спиране или прекъсване на давността. Поради това е приел, че към датата на предявяване на исковете-29.06.2009 г. , те са били погасени по давност и че не следва да се обсъжда основателността им.
В изложението на касационните основания за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд се поддържат касационни основания по чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Извежда се материалноправният въпрос : кой е началният срок от който тече погасителната давност за вземане за вреди от незаконосъобразни принудителни административни мерки, наложени по наказателно дело.Касаторът намира, че изводите на въззивния съд са в противоречие с приетото в цитираното ТР- т.4. Въпросът не е релевантен. Въззивният съд е направил извод за началото на протичане на давностния срок за присъждане на вреди по иск, произтичащ от повдигане и поддържане на обвинения,последвани от оправдателна присъда, но не и от незаконосъобразни принудителни административни мерки. Според приетото в т.4 от ТР началният момент от който почва да тече погасителна давност за реализиране отговорността на държавата от незаконни действия на правозащитни органи започва да тече от влизане в сила на оправдателна присъда за извършено престъпление. Приетото от въззивния съд не се отклонява от разрешението в него. В т.10 от същото е прието,че за вреди от незаконно действие или акт на администрацията, осъществено по нареждане на органите на прокуратурата, не се носи самостоятелна отговорност, а те се преценяват при определяне размера на обезщетението, дължимо на основание чл.2 ЗОДОВ.
По нататък в изложението се извежда следният материалноправен въпрос: когато с една искова молба са предявени няколко иска и за някои от тях е прието, че са погасени по давност, следва ли съдът да постанови,че всички са неоснователни, поради това,че са погасени по давност или следва да намери за неоснователни тези, които е приел, че са погасени, а по другите да изследва основателността с оглед обстоятелствата,изложени при предявяването им и представените и приети доказателства.Твърди се , че изводите на въззивния съд са в противоречие с постоянната съдебна практика ,но не се посочва конкретно коя е тя. Въпросът също не е във връзка с приетото от въззивния съд, който е счел за неоснователни като погасени по давност всички предявени искове, а не само някои от тях, както твърди касаторът.
Поддържа се и касационно основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Извежда се материалноправният въпрос: тече ли срок за предявяване на исковете по чл.2 ал.1 т.1 и т.2 ЗОДОВ за увредения, спрямо когото има постановена оправдателна присъда от първата инстанция, без срещу нея да е постъпил протест, ако въззивният наказателен съд с обективираните си актове придава качеството на страна по делото на оправдания съучастник.Въпреки поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК се твърди, че изводите на въззивния съд противоречат на приетото в цитираното ТР -т.4.Както вече беше посочено в него е дадено разяснение,че началният момент от който почва да тече погасителна давност е влизането в сила на оправдателна присъда за извършено престъпление. Протичането на давностния срок не е обусловено от призоваването на лице с влязла в сила оправдателна присъда във въззивно производство по делото, по жалба на други подсъдими.Наличието на задължителна съдебна практика изключва поддържаното основание за допускане на касационно обжалване.
Поставя се и въпросът: може ли страна по наказателното дело да се позове на делото като правопораждащ юридически факт за търсене на обезщетение по ЗОДОВ.Въпросът също не е релевантен и не е във връзка с приетото от въззивния съд.
Касаторът твърди,че решението на въззивния съд е постановено в нарушение на чл.6 ЕКПЧОС.Това оплакване е по чл. 281 т.3 ГПК и не може да бъде обсъждано в производство по чл. 288 ГПК.
В заключение трябва да се приеме ,че решението на въззивния съд не следва да бъде допускано до касационно обжалване. То се предпоставя от обосноваване от страна на касатора на общо и допълнително основание.Според разрешенията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК общо основание за селектиране на касационната жалба е извеждането на правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл и който е от значение за изхода на спора.Това означава същият да е включен в предмета на делото , да е обусловил правната воля на съда, да е от значение за формирането й , но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на доказателствата по делото.В случая някои от въпросите, изведени от касатора нямат връзка с правните изводи на въззивния съд, други от въпросите са свързани със становището му за неправилност на въззивното решение и представляват основания по чл.281 т.3 ГПК,но не и по чл. 280 ал.1 ГПК. Овен това изведеният от касатора въпрос трябва е развит в някоя от хипотезите по чл.280 ал.1 ГПК,в която да е намерил проявление, като допълнително основание за селекция.Допълнителното основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК е свързано с отклонение на правните изводи на въззивния съд от задължителна съдебна практика. Противоречие с ТР № 3/22.04.2004 г. по тълк.д.№ 3/2004 г. на ОСГК-т.4, на което се позовава касаторът не беше констатирано. Поддържаното допълнително основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК изобщо не е аргументирано, а само е цитиран законовият текст. Допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК е налице, когато поставеният въпрос е свързан с наличието на неправилна съдебна практика , която не е съобразена с точния смисъл на прилаганата правна норма,поради погрешното й тълкуване , с промените в законодателството и обществените условия или когато не е създадена съдебна практика по същия въпрос, но няма обосновка за никоя от възможните хипотези.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 89/21.12.2012 г. по гр.д.№1718/2012 г. на Софийски апелативен съд,ІІ състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: