О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 944
София, 17.07.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети юни две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3179/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община], подадена чрез Кмета А. К. и главен експерт “юрист” М.С., срещу решение на Благоевградски окръжен съд № 5168, постановено на 30.12.2013г. по в.гр.д.№1029/2013г. С това решение Б. е потвърдил Решение № 7782/17.10.2013г., постановено по гр.д. № 1622/2013г. по описа на РС Благоевград, и е присъдил разноски в полза на ищеца в размер 300лв. С първоинстанционното решение са уважени предявените от Ю. С. М. против [община], искове по чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ във връзка с чл.225 КТ, като съдът е признал уволнението на Ю. С. М. , извършено на основание чл. 328 ал. 1 т. 6 КТ със Заповед № 196-ЧР-Д/06.06.2013г. на Кмета на [община] за незаконно и го отменил; възстановил е ищеца на заеманата преди уволнението длъжност Главен специалист “Общинска охрана” в звено “Общинска охрана и обществен ред”, Дейност “Други дейности по вътрешната сигурност” към общината; осъдил е [община] да заплати на ищеца сумата сумата от 4 708.20лв., представляваща обезщетение за периода от 07.06.2013г. до 07.12.2013г. за времето, през което съшият е останал без работа след уволнението за срок от 6 месеца, като месечното обезщетение е в размер на 784.70лв., ведно със законната лихва върху горната сума от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на дължимото. Присъдил е и съответните суми за разноски в полза на ищеца и на Благоевградския РС.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на спора въпроси, които се разрешават противоречиво от съдилищата, които са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика и които са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото – основания по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответната страна Ю. С. М. в представен писмен отговор чрез адв. Ю. от Б. АК взема становище, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за настоящото производство в размер 250лв. съгласно приложен договор за правна помощ.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие, в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима.съотношението на исковете обуславящ – обусловен обосновава извод за допустимост на касационното обжалване и по отношение на претенцията по чл.344 ал.1 т.3 във вр. с чл.225 КТ без оглед цената на същата. Не са налице обаче поддържаните основания по чл. 280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Съдът е сезиран с кумулативно обективно съединени искове с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1, т.2 и т. 3 от КТ вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ. За да обоснове извода си за основателност на исковете и съответно да потвърди решението на първостепенния съд, въззивният съд е приел за установено, че със Заповед № 196/06.06.2013г. на Кмета на ответната община, трудовото правоотношение на ищеца е било прекратено, считано от 07.06.2013г., на основание чл. 328 ал.1 т. 6 от КТ, поради това че – „служителят не притежава необходимото образование за изпълняваната работа”; че това основание за уволнение – чл. 328 ал.1 т. 6 от КТ, е безвиновно, като обективния характер на отговорността, предпоставя задължението на работодателя да мотивира заповедта си за уволнение, тъй като само в рамките на изложената в нея; че пропускът заповедта за уволнение да бъде подробно мотивирана, не може да бъде преодолян чрез навеждане на доказателства в съдебната фаза, при оспорване на заповедта за уволнение. Приел е също, че прекратяването на трудовото правоотношение по чл. 328 ал.1 т. 6 от КТ, предполага промяна на изискванията за образование и квалификация и освен ясното им посочване в заповедта, не е необходимо посочването и на други мотиви за прекратяването; че в процесния случай възражението на ищеца, че заповедта за уволнение не е мотивирана е неоснователно, тъй като в същата подробно са посочени причините, поради които се прекратява трудовия договор – непритежаване на изискуемото за длъжността висше образование.
Счел е за неоснователно и възражението на ищеца, че същият не е разбрал на какво точно изменение на изискванията за образование се е позовал работодателят му за да извърши уволнението, тъй като по делото е установено, че едновременно с връчването на заповедта за уволнение на служителя е била връчена и нова длъжностна характеристика, в която е отбелязано, че за длъжността Главен специалист „Общинска охрана” към звено „Общинска охрана и обществен ред”, са въведени нови изисквания за заемането й – наличието на висше образование. По тези съображения е обосновал извод, че ищецът е бил запознат с настъпилата промяна в изискванията за образование за длъжността, която към този момент е заемал, въпреки че това му е станало известно едва към момента на връчването на заповедта за уволнение му. Въззивният съд е приел и това, че на работодателя е предоставена от закона изключителната дискреция, при вземане на решение по целесъобразност, да извършва промяна на изискванията за квалификация и образование за заемането на определена длъжност от щатното разписание на предприятието; че това право е неограничено за работодателят тогава, когато за изискванията за образование и квалификация за съответната длъжност не са определени изрично с нормативен акт; че изискванията за изпълнение на длъжността обикновено са установени в отделни законови или подзаконови нормативни актове, съответно в длъжностната характеристика за заемане на съответната длъжност, поради което и работодателят не би могъл законосъобразно, макар и по съображения за целесъобразност да въвежда нови изисквания за заемане на длъжността, чрез намаляване на нормативно установените изисквания; че не може да бъде отречено правото му, при производствена необходимост и воден от съображения за по– ефективна дейност на предприятието, да извършва промяна на изискванията за заемането на една длъжност, като завиши изискванията за заеманата длъжност над нормативно определените със закон или друг подзаконов акт, стига новите изисквания да не са в противоречие с нормативно определените такива. Позовавайки се на решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, въззивният съд е приел, че преценката в този случай какви изисквания да въведе за длъжностите, заемани от работниците или служителите, за да повиши качеството и ефективността на работата, са свързани с решение по целесъобразност, което не подлежи на съдебен контрол, поради което и не може да се изследва въпроса дали е имало обективна необходимост или не за такава промяна, щом същата не е в противоречие с установените от закона минимални и нормативно определени изисквания.
Приел е, че в процесния случай е установено от доказателствата, че работодателят е въвел за заеманата от ищеца длъжност изисквания за образование по – високи от нормативно определените, като не може да бъде оспорено това негово право, а действията му не могат да се определят като незаконосъобразни. Обосновал е и извод, че решенията по целесъобразност не винаги са изключени от параметрите на извършваната съдебна проверка, тъй като контролът на съда за законосъобразност на уволнението и в частност това, извършено по чл. 328 ал.1 т. 6 от КТ, задължително включва и преценката дали трудовите права на работодателя са осъществени добросъвестно. Поради това е приел, че в конкретни казуси и по изключение, съдебният контрол на уволнението по чл. 328 ал.1 т. 6 от КТ ще следва да обхваща и преценката за целесъобразност на работодателя, стига да се установи, че с нея се нарушават императивни правни норми, а такава е забраната за злоупотреба с право по чл. 8 ал.1 от КТ. Съдът е длъжен да извърши проверка дали не е налице злоупотреба с право или пряка или непряка дискриминация, тогава когато искането за това обследване е въведено в предмета на спора по надлежния ред – още с исковата молба пред първата съдебна инстанция от ищеца. Посочил е в решението си, че за да обоснове изводите си дали е налице нарушение по чл. 8 ал.1 от КТ, съдът преценява не доколко работодателят има обективен интерес от промяната на изискванията за заемане на определена длъжност, а изследва фактите и обстоятелствата, които обуславят твърдението за злоупотреба с право- дали изменението в изискванията за заемане на съответната длъжност е въведено от работодателя с оглед нуждите на работата и повишаването на нейната ефективност или неговото единствено желание е било чрез използване на законно допустими средства да бъде постигната една единствена цел – прекратяване на трудовия договор с конкретния служител или работник.
След анализ на доказателствата е обосновал извод, че в случая редица действия на работодателя, извършени от съображения за целесъобразност и повишаване на ефективността на работата, обосновават извода, че същите са извършени в противоречие с правни норми от КТ и с единствената цел – подготвянето на уволнението на ищеца, който е заемал тази длъжност от дълги години. Позовал се е на следните, приети за установени от доказателствата факти: промяната и завишаването на изискването за образование за длъжността е извършено само два месеца след като с ищеца е било подписано Допълнително споразумение № 397-1.129/27.07.2012г към Трудов договор № 868/27.10.1999г., в който като изискване на заеманата длъжност е посочено – средно образование, съответстващо на последното утвърдено по установения в закона ред действащо щатно разписание на Общинска Администрация към общината, считано от 01.05.2013г.; от събраните по делото доказателства не се установява, че въведените нови изисквания за длъжността са обосновани от характера на работата за същата длъжност, тъй като видно от представеното за подпис на ищеца ново длъжностно разписание от 06.06.2013г., с което новото изискване за образование е въведено от работодателя, не съдържа никакви промени досежно характера и естеството на работата за същата длъжност, като е променено единствено и само изискването за образование, като това води на извода за несъответствие между логически относимите изисквания за заемане на длъжността и въведените нови изисквания за образование, тъй като не става ясно с какво по- високото образование ще подобри естеството на извършваната работа, след като тя не е променена по своята същност и съдържание; липсват решения на компетентния орган за промяна на естеството на изпълняваните задължения от служителя заемащ тази длъжност, както и каквито и да е било мотиви от работодателя, от които да е видно от какво е продиктувано завишеното изискване за образование за заемането на тази длъжност; с Решение № 45 на Общински съвет-Б., инкорпорирано в Протокол № 3/27.02.2013г., са били обсъждани и вземани решения за промени в длъжностните характеристики за определени длъжности и за промени в структурата на Общинската администрация, досежно щатното разписание и организацията на работа, но промяна в естеството на задълженията за процесната длъжност , както и решения за промяна на изискванията за заемане на тази длъжност липсват и същата не е била предмет на разискване при проведеното заседание.
Приел е също, че изводът за превратно упражняване на правата от работодателя се обосновава и от обстоятелството, че при предвиждането за повишаване на изискването за заемане на длъжността, заемана от ищеца към момента на уволнението му, след като е предвидено като изискване висше образование, не е конкретизирано за каква специалност същото следва да се отнася, а след уволнението на ищеца, на негово място е бил назначен служител, който е с висше образование специалност „История”, което логически отново не води до извод за обусловеност на повишеното изискване за образование за процесната длъжност, от промяната на характера и съдържанието на работата за тази длъжност, а води на извода, че същото е било извършено с цел – прекратяването на трудовото правоотношение конкретно с ищеца. Съдът е подчертал изрично в решението си, че превратното упражняване на субективните права е укоримо с оглед на обществения интерес и правните последици са отказ от защитата им, като в зависимост от естеството на действията, увреденият може да иска както преустановяването им поради увреждащото и действия, така и да претендира обезщетение. В настоящия случай след като работодателят е извършил уволнение, злоупотребявайки с предоставените му от КТ права, като е прекратил трудовото правоотношение с ищеца на основание чл. 328 ал.1 т. 6 от КТ, в преценката за законосъобразност на съда следва задължително да бъдат включени и неговите решения по целесъобразност, тъй като с тях не е целено постигането на определени позитивни икономически резултати, а субективните права по КТ са упражнени в ущърб на работника – поведение, което противоречи на чл. 8 ал.1 от КТ и на чл. 57 ал.2 от КТ, като уволнението само на това основание следва да бъде отменено като незаконосъобразно.
Въззивният съд е приел също, че прекратяването на трудовото правоотношение е незаконосъобразно и поради това, че към момента на самото уволнение, не е било налице основанието посочено в заповедта за уволнение – служителят не притежава необходимото образование за изпълняваната работа, тъй като завишаването на изискванията за заемане на длъжността, не са били въведени от работодателя по установения от закона ред. За да обоснове този си извод е приел, че в настоящия случай въвеждането на новото изискване за висше образование за длъжността е извършено с длъжностно разписание, считано от 06.06.2013г., което не е утвърдено от Кмета на общината, тъй като не е отбелязано от кога е извършено това утвърждаване, а по делото не са събрани доказателства, които да потвърдят реалното утвърждаване на това ново длъжностно разписание. Съобразно разпоредбата на чл.14 ал. 2 от Закона за администрацията основните изисквания за заемане на определена длъжност в администрацията се определят със закон, а според чл.14 ал.3 от същия закон, с устройствен правилник на съответната администрация могат да се въвеждат и допълнителни изисквания към назначените служители извън нормативно регламентираните. От приетия като писмено доказателство по делото Устройствен правилник на Общинска администрация-Б., утвърден от Кмета на Общината на 16.03.2012г., е видно, че съобразно чл. 7 ал. 4, Кметът на Общината може да възложи изпълнението на свои функции – „…и на секретаря на Общината в случаите, когато това е предвидено в закон”. В раздел ІІ са посочени правата и задълженията на секретаря на Общината, като съобразно чл. 23 т. 12 от УП, секретарят може да изпълнява други функции, възложени му от Кмета на Общината, когато това е предвидено със закон или с друг нормативен акт. Длъжностната характеристика, връчена на ищеца на 06.06.2013г., ведно със заповедта за уволнението му, е утвърдена от Секретаря на общината, при липса на данни за делегиране на работодателска правоспособност с изрична заповед. Съобразно изложеното е обосновал извод, че не е налице и надлежно утвърждаване на новата длъжностна характеристика, от което да следва и че е налице промяна в изискванията за образование за процесната длъжност, към момента на прекратяването на трудовото правоотношение. Приел е и това, че освен с длъжностна характеристика, изискванията за заемане на определена длъжност може да се променят и с длъжностно разписание. В случая обаче липсват данни на коя дата новото длъжностно разписание е утвърдено от Кмета на Общината, за да се прецени от съда дали действително към датата на прекратяване на трудовото правоотношение на посоченото основание- чл. 328 ал.1 т. 6 от КТ, длъжностното разписание което е послужило като основание за уволнението е било утвърдено и действащо, за да се приеме че надлежно е било въведено от работодателя и новото изискване за образование за заемане на длъжността.
По горните съображения съдът е формирал крайния си извод, че след като работодателят е извършил уволнение, злоупотребявайки с предоставените му субективни материални права по чл. 328 ал. 1 т. 6 КТ и е действал недобросъвестно по смисъла на чл. 8 ал.1 от КТ, като е упражнил правото си на уволнение превратно, след като не са били налице основанията за уволнение, предвидени в нормата на чл. 328 ал.1 т. 6 от КТ, тъй като длъжностното разписание и длъжностната характеристика, с които е въведено новото изискване за образование за заемане на длъжността- Главен специалист “Общинска охрана”, звено “Общинска охрана и обществен ред” в дейност “Други дейности по вътрешна сигурност”, не са били изготвени и утвърдени по предвидения в закона ред и от компетентните за това органи, заповедта за прекратяване на трудовия договор на това основание, се явява незаконна, а предявения иск по чл. 344 ал. 1 т. 1 КТ – основателен. Основателен се явява и предявения иск по чл. 344 ал. 1 т. 2 от КТ, като следва да бъде уважен и вторият обективно съединен иск – за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението му длъжност. Незаконосъобразността на извършеното уволнение обуславя основателността и на исковата претенция за обезщетение за времето след уволнението през което ищецът е останал без работа по реда на чл. 225 ал. 1 от КТ.
При тези мотиви на въззивния съд Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като “като е приел, че в процесния случай има злоупотреба с право въззивният съд е постановил решение в противоречие с постоянната практика и с други решения на ВКС”. Поддържа, че решението на Окръжен съд Благоевград е в противоречие с Решение №734 от 11.01.20011 год. по гр. дело №449/ 2010 год. на ВКС; Решение №173/ 08.04.2011 год. по гр. дело №686/ 2010 год. на ВКС; Решение №2174 от 09.01.2007 год. по гр. дело №1400/2002 год., Решение №696/ 12.07.2001 год. по гр. дело №1716/2000 год. на ВКС, Решение №8 от 28.01.2010 год. по гр. дело №598/ 2009 год, III г. о. на ВКС. Поддържа и това, че според съдебната практика работодателят има право с длъжностната характеристика да променя изискванията за образование и квалификация за определена длъжност, когато те не са определени в нормативен акт; че преценката какви изисквания да въведе за служителите е за целесъобразност, поради и което не подлежи на съдебен контрол; че е налице злоупотреба с право, когато се завишават изискванията за образование и квалификация за определена длъжност определени в нормативен акт, а според Единния класификатор на длъжностите и Наредбата за неговото прилагане, в който са посочени минималните изисквания за заемане на длъжностите в администрацията, няма законова пречка работодателят да ги завишава.
В тази първа част на изложението касаторът не е формулирал изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело /т.1 на ТРОСГТК № 1/2009 г/, не е обосновал и в какво се състои твърдяното от него противоречие. Изложил е единствено доводи, изразяващи несъгласието му с формирания от съда извод за наличие на злоупотреба с право. Съдът обаче не може да извърши преценка за наличие на поддържаната от касатора специфична предпоставка, без да е налице общата такава, тъй като сочените допълнителни основания представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване – а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Следва да се има предвид, че с оглед диспозитивното начало касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът. Няма как да се извърши и преценка налице ли поддържаното допълнително основание при липса на обосновка в какво конкретно се състои твърдяното от касатора противоречие. Не на последно място доводите на касатора за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение, каквото по съществото си е изразеното несъгласие с формирания от съда фактически и правен извод, са неотносими към производството по дискреция на касационната жалба – тези доводи се преценяват във втората фаза на производството. Изложеното обосновава извод, че не е налице поддържаното основание по чл.280 т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
В следващата част на изложението си касаторът поддържа, че е налице и основанието на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Счита, че въпросът “за правото на работодателя да завишава изискванията за образование и квалификация за заемане на определена длъжност и за наличие на злоупотреба на права при уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от Кодекса на труда” се решава противоречиво от съдилищата. Обосновава наличието на противоречие с твърдението, че някои съдилища приемат, че работодателят има право с длъжностната характеристика да променя изискванията за образование и квалификация за определена длъжност, когато те не са определени в нормативен акт; че преценката какви изисквания да въведе за служителите е за целесъобразност, поради и което не подлежи на съдебен контрол и съдът не може да изследва дали е имало обективна необходимост за такава промяна, а други приемат, че преценката подлежи на контрол доколкото работодателят е извършил уволнение, злоупотребявайки с права. Позовава се на Решение №734 от 11.01.20011 год. по гр. дело №449/ 2010 год. на ВКС; Решение №173/ 08.04.2011 год. по гр. дело №686/ 2010 год. на ВКС; Решение №2174 от 09.01.2007 год. по гр. дело №1400/2002 год. Решение №696/ 12.07.2001 год. по гр. дело №1716/2000 год. на ВКС, Решение №8 от 28.01.2010 год. по гр. дело №598/ 2009 год, III г. о.. на ВКС, Решение №241 от 13.03.2007 год. по гр.дело №1212/ 2004 год, III г.о. на ВКС, Решение №696/12.07.2001 год. по гр. дело №1716/ 2000 год, III г.о. на ВКС, Решение №2115 от 06.01.2006 год, III г.о. на ВКС,. Решение №507 от 08.07.2010 год, по гр. дело №978/ 2009 год, IV г.о. на ВКС, Решение №1238 от 17.06.2005 год. по гр. дело №770/2003 год, III г.о. на ВКС.
Поставеният във връзка с това основание “въпрос” не съдържа характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК поради което и не обосновава извод за наличие на обща предпоставка за допускане на касационното обжалване. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги конкретен и специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението му се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. В случая формулировката на касатора е обща, а не в контекста на конкретни правни разрешения, действия или бездействия на въззивния съд. При отсъствие на общо основание не се дължи произнасяне по въпроса налице ли е поддържаното допълнително такова. Въпреки това настоящият състав намира за необходимо да отбележи, че основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК не е налице в случаите, когато по конкретните правни въпроси има формирана задължителна съдебна практика, на която въззивното решение не противоречи. Доколкото споменатите две части на изложението засягат проблематиката свързана с основанието по чл.328 ал.1 т.6 КТ, пределите на осъществявания съдебен контрол при това основание за уволнение и кога е налице злоупотреба с права, следва да се посочи, че е налице задължителна съдебна практика, формирана с актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, с което противоречивата съдебна практика вече е уеднаквена занапред и с която въззивното решение е съобразено.
В последната трета част на изложението си касаторът поддържа, че е налице и основанието по чл.280 т.3 ГПК. Счита, че от значение за развитие на правото са въпросите:” 1/Налице ли е злоупотреба с право при прекратяване на трудово правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от Кодекса на труда, когато работодателят е завишил минималните изисквания за заемане на длъжността предвидени в Единния класификатор на длъжностите в администрацията и Наредбата за неговото прилагане по отношение на образованието, когато няма ограничение в нормативния акт; 2/ Налице ли е злоупотреба с право, когато работодателят е завишил изискванията за заемане на длъжността, но се е съобразил с функциите и задачите на същата и доколко е ограничено субективното му право да поставя нови по-високи изисквания над минимално установените в нормативен акт; 3/ Кога конкретно е налице злоупотреба с право от работодателя по смисъла на чл. 8, ал. 1 от Кодекса на труда при уволнението по чл. 328, ал. 1, т. 6 от Кодекса на труда; 4/ Компетентен ли е секретарят на общината да утвърждава длъжностните характеристики на служителите по трудово правоотношение на основание чл.7, ал.4 и във връзка с § 2 от Наредбата за длъжностните характеристики на държавните служители, приета с ПМС № 129 от 26.06.2012 г. , приложима ли е Наредбата и необходимо ли е изрично упълномощаване на секретаря от Кмета на общината”. Според касатора с произнасянето по тези въпроси ще се стигне до попълване на липсваща съдебна практика и усъвършенстване на правоприлагането.
Първите три въпроса са поставени общотематично, а не в контекста на конкретни правни разрешения на съда поради което и не са общо основание за допускане на касационното обжалване. Същевременно са свързани с фактите, подлежащи на установяване в процеса. Въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спора, са фактически и с поставянето им не може да се обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касация. Следва да се посочи също, че с поставянето им касаторът изразява по същество доводите си за материална незаконосъобразност на въззивното решение и за неправилно анализиране на доказателствения материал. Тези доводи са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Четвъртият въпрос на касатора е относим, но не е обуславящ решаващите изводи на съда, доколкото основният довод на въззивната инстанция за незаконосъобразност на уволнението е обоснован с установеното наличие на злоупотреба с права от страна на работодателя. Предвид изложеното и тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Въпреки това следва да се има предвид, че основанието по чл.280 т.3 ГПК е налице когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. Касаторът не е изложил такива съображения, а и те не са налице в случая. Собственото разбиране на касатора за предметния обхват на отделна правна норма, както и твърдението за липса на съдебна практика, не са от естество да обосноват наличие на основанието по т.3 на чл.280 ГПК. Както вече бе посочено в определението по приложение нормата на чл.328 ал.1 т.6 КТ, по въпросите, свързани с пределите на осъществявания съдебен контрол при това основание за уволнение и кога е налице злоупотреба с права, в това число и кога и при какви предпоставки е допустимо делегиране на работодателска правоспособност, е налице задължителна съдебна практика, която е трайна, последователна и не се нуждае от коригиране.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна сторените и удостоверени в производството такива в размер 250лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Благоевградски окръжен съд № 5168, постановено на 30.12.2013г. по в.гр.д.№1029/2013г.
ОСЪЖДА [община] да заплати на Ю. С. М. сумата 250лв. деловодни разноски за настоящата инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: