О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№454
София, 22.07.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети юли две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 3464/2015 год.
Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба на Ж. П., чрез пълномощника му адв. Ц. Т., срещу определение № 8809 от 24.04.2015год. по възз.ч.гр. д. № 4873/2015год. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната му жалба с вх. №3008160/11.02.2015 г. против определение от 12.01.2015 г. по гр.д. № 48492/2010 г. по описа на Софийски районен съд, І г.о., 30 с-в. С първоинстанционното определение е отхвърлена молбата му по чл. 619, ал. 1 ГПК за издаване на удостоверение, че заповедта за незабавно изпълнение от 13.11.2010г., издадена от същия състав на СРС по същото дело в полза на Ж. П. против О. А. на основание запис на заповед от 18.09.2008г., с падеж – 18.09.2010г., представлява европейско изпълнително основание по смисъла на Регламент №805/2004г. на ЕС. С обжалваното определение на СГС е оставена без уважение и частната му жалба с вх. №1028969/19.07.2013г. против определение от 02.07.2013г., по гр.д. № 48492/2010 г. по описа на Софийски районен съд, І г.о.,30с-в. С това определение е отхвърлена молбата му по чл. 620, ал. 2 ГПК за издаване на удостоверение за признаване и допускане изпълнение на територията на Република М. на заповедта за незабавно изпълнение от 13.11.2010 г., издадена от същия състав на СРС по същото дело в полза на Ж. П. против О. А. на основание запис на заповед от 18.09.2008г. , с падеж – 18.09.2010г.
В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Жалбоподателят твърди, че съдът неправилно е приел, че във връзка с искането за издаване на удостоверение за европейско изпълнително основание по чл. 619 ГПК не е изпълнена предпоставката на чл. 16 Регламент №805/2004г., отнасяща се до липса на валидно връчване на длъжника на заповед за незабавно изпълнение от 13.11.2010г., тъй като от представените доказателства е видно, че копие от нея е връчена на длъжника Й. А., ведно с покана за доброволно изпълнение от ЧСИ М. Б.. Изложени са доводи, че СГС неоснователно е отхвърлил искането за издаването на удостоверение за признаване и допускане на изпълнението на българско съдебно решение по реда на чл. 620 ГПК.
В т. 1 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване във връзка със следния въпрос: Има ли задължение съдебният изпълнител при връчване на покана за доброволно изпълнение на длъжника с приложно към нея заповед за изпълнение да извършва пълно описание на съдържанието на заповедта за изпълнение, както и да отбелязва изрично нейното връчване? Изложил е съображения, че са налице празноти в законодателството, които определят необходимостта от тълкуване на закона. В т. 2 от изложението отново се е позовал на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване по следния въпрос: Заповедта за изпълнение, респективно заповед за незабавно изпълнение по ГПК изпълва ли съдържанието на чл. 20, т. 2 от договора с М., като „решение и определение на съда” и представлява ли основание за издаване на удостоверение за допускане на изпълнението на българско съдебно решение в държави нечленки на ЕС?, не са изложени конкретни съображения защо произнасянето по поставения въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 1 ГПК.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Въззивният съд е установил следната фактическа обстановка: на 08.10.2010 г. Жарко П. е подал до СРС заявление за издаване заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК въз основа запис на заповед, формално издаден в негова полза от О. А.. Районният съд е уважил молбата, като е допуснал незабавно изпълнение с разпореждане от 12.11.2010г., издал е заповед за незабавно изпълнение на 13.11.2010г., както и изпълнителен лист в полза на заявителя против длъжника А.. Съдът е приел за безспорно, че на 02.02.2011г. на длъжника А. е била връчена покана за доброволно изпълнение от ЧСИ М. Б. по негово изп.д. №0005/2011г., образувано въз основа на издадения изпълнителен лист. По делото не се установявало длъжникът О. А. да е подал възражение против заповедта, респективно частна жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение. На 17.04.2013 г. жалбоподателят П. е сезирал СРС с две отделни молби, както следва: а/ с едната/л. 30-гр.д.№48492/10, СРС/ е поискал от СРС да удостовери издадената заповед за незабавно изпълнение като европейско изпълнително основание при условията и по реда на чл. 619 ГПК, без да се ангажира с посочване на държавите, на чиято територия възнамерява да търси впоследствие изпълнение на заповедта за изпълнение; б/ с другата молба/л. 14 гр.д.№48492/10, СРС/ е поискал от СРС да издаде на основание чл. 620, ал. 2 ГПК удостоверение за допускане изпълнение на заповедта за незабавно изпълнение на територията на Р М., където към този момент пребивавал длъжникът А.. С определение от 02.07.2013 г. СРС е оставил без уважение молбата за признаване и допускане изпълнението на българско съдебно решение по чл. 620, ал. 2 ГПК. Софийски градски съд е върнал делото на първоинстанционния съд, за да се произнесе и по молбата по чл. 619, ал. 1 ГПК. С определение от 12.01.2015 г. СРС е оставил без уважение и тази молба.
При тази фактическа обстановка, въззивният съд е направил следните правни изводи:
По искането да се издаде удостоверение за европейско изпълнително основание по реда на чл. 619 ГПК, СГС е приел, че доколкото в молбата не е посочено на чия чужда територия ще се търси изпълнение на заповедта, искането касае териториите на всички държави-членки на ЕС, обвързани от Регламент № 805/2004г. Разгледал е подробно процесуалноправните предпоставки, при наличие на които може успешно да се иска издаване на удостоверение за европейско изпълнително основание при безспорни вземания, уредени в Регламент № 805/2004 г. на Съвета на ЕС за въвеждане на европейско изпълнително основание при безспорни вземания. Приел е, че вземането е удостоверено в „съдебно решение”, удостоверяващо „безспорно вземане”, като се е позовал на чл. 4 от Регламент № 805/2004 г. в който се сочи, че под „решение” следва да се разбира „всяко съдебно решение, произнесено от съд на държава членка, независимо от названието на това решение, включително декрет, заповед, решение или призовка за изпълнение”. По силата на чл. 3, т. 1 от регламента, вземането се смята „безспорно”, когато 1.1./ длъжникът е изразил съгласие, като го е признал чрез споразумение, което е било одобрено от съда или сключено пред съда в хода на съдебното производство; или 1.2./ длъжникът никога не е възразил по отношение на това съгласно правилата на процедурата на държавата-членка по произход, в хода на съдебната процедура; или 1.3./ длъжникът не се явил или не е представен на съдебно заседание по отношение на това вземане, след като първоначално е оспорил вземането, в хода на съдебния процес, доколкото това поведение представлява конклудентно признаване на вземането или от доказаните от кредитора факти по правото на държавата-членка по произход; или 1.4./ длъжникът изрично го е признал в публичен документ. Въззивният съд е приел, че представената по делото заповед за незабавно изпълнение изхожда от български съд, ползва се с предварителна изпълняемост по силата на закона и удостоверява подлежащо на изпълнение парично притезание, срещу което длъжникът не е възразил чрез подаване на възражение, следователно издадената от СРС заповед за незабавно изпълнение представлява „съдебно решение”, което удостоверява “безспорно вземане” по смисъла на чл. 3, пар. 1, “б” от Регламент 805/2004 г. На второ място, въззивният съд е посочил, че Регламент 805/2004 г. установява втора група допълнителни предпоставки, изискуеми кумулативно – чл. 6. СГС е приел, че първата предпоставка, а именно – решението да подлежи на изпълнение в държавата-членка по произход по смисъла на чл. 4, т. 4 от Регламент 805/2004г е налице. Съдът не е установил данни по делото, даващи основание да се смята, че е имало нарушение на раздел 3 и 6 от цитирания раздел на Регламент № 44 и е формирал извода, че е налице и втората предпоставка по чл. 5 от Регламент № 805. Следващата трета предпоставка е по отношение съдебната процедура в държавата-членка по произход да са изпълнени изискванията на Глава III в случай на безспорно вземане по чл. 3, пар. 1, б. „б” или „в” от регламента. Софийски градски съд е споделил извода на първостепенния съд, че това изискване не е удовлетворено. Чл. 13 от Регламент 805/2004 г. предвижда, че актът за образуване на делото следва да е бил връчен лично на длъжника по някои от предвидените в същия член способи, а при условията на чл. 14 е допустимо връчване без потвърждение за приемане от длъжника. Съдът е посочил като особено съществена разпоредбата на чл. 16 от регламента, според която документът за започване на производството трябва да съдържа а) имената и адресите на страните; б) размера на вземането; в) ако е лихвоносно и се претендира лихва – лихвеният процент и периода на натрупването й; г) описание на основанието на вземането. Както и СРС е констатирал, липсват доказателства заповедта за незабавно изпълнение от 13.11.2010 г., съответно – разпореждането за незабавно изпълнение от 12.11.2010 г., издадени от СРС по гр. д. 48492/2010 г., да са били връчени на длъжника. Въззивният съд е посочил, че действително са налице безспорни доказателства, че на длъжника реално е връчена покана за доброволно изпълнение от ЧСИ Б.. На опаката страна на поканата е обективирано свидетелстващото изявление на нейния адресат, че я е получил на 02.02.2011 г., но в самата покана за доброволно изпълнение не са посочени актовете на съда, съставляващи опората за провеждането на изпълнително производство против О. А., а това са заповедта за незабавно изпълнение, съответно разпореждането за допускане на незабавно изпълнение и за издаване на изпълнителен лист. В призовката за доброволно изпълнение е записано единствено, че на длъжника се изпраща „препис от подлежащия на принудително изпълнение акт”, без обаче да е конкретизирано кой е той, от кой орган и кога е издаден, кои са фактическите и правни основания за издаването му, какво е естеството и размера на вземането, до което се отнася, и какви са способите и сроковете за защита срещу акта на съда. Съдът е приел, че този пропуск не се компенсира от посочването в началото на текста на поканата за доброволно изпълнение, че адресатът дължи посочената в поканата за доброволно изпълнение сума по силата на „изпълнителен лист, издаден на 12.11.2010 г., по гр. д. 48492/2010 г. по описа на Районен съд София, 30 състав”, защото процесът по съдебна защита на вземането не започва с издаване на самия изпълнителен лист, а в конкретния случай включва в себе си провеждане на заповедно производство, включващо издаване на разпореждане за незабавно изпълнение и заповед за незабавно изпълнение, която е същинското изпълнително основание. Именно заповедта за незабавно изпълнение е „документът за започване на производството” по смисъла на чл. 16 от Регламент № 805/2004 г. Изпълнителният лист не представлява „равностоен документ” по см. на същия член. Въззивният съд е приел, че това е така не само с оглед различните правни характеристики на тези видове документи, но и поради факта, че способите и редът за осъществяване на защитата против заповедите за незабавно изпълнение се различават съществено от способите и реда за защитата срещу разпорежданията за издаване на изпълнителен лист – в първия случай защитните способи на длъжника са възражението срещу заповедта и евентуално – частната жалба по чл. 419, ал. 1 ГПК, докато във втория случай защитата е чрез обжалване на самото разпореждане за издаване на изпълнителен лист. За заповедта и допуснатото незабавно изпълнение и особено за възможностите за защита срещу тях длъжникът А. е следвало ясно и недвусмислено да бъде уведомен, а въззивната инстанция е приела, че доказателства това да е сторено няма, следователно е формиран правният извод, че изискванията на Глава III от Регламент № 805 не са спазени, и доколкото не са твърди и не установява наличие на предпоставките и за т. нар. „преодоляване на неспазване на минималните изисквания” по смисъла на чл. 18 от Регламент № 805 (вж. особено чл. 18, т. 1 , б. „б” – длъжникът трябва да е бил информиран с или в решението за процесуалния път за защита срещу него, което не е сторено в случая), възможността процесната заповед за незабавно изпълнение да бъде удостоверена като европейско изпълнително основание е изключена. При тези съображения, Софийският градски съд е потвърдил крайния извод на Софийски районен съд, че молбата за издаване на удостоверение за европейско изпълнително основание не следва да бъде уважавана.
По искането да се издаде удостоверение за признаване и допускане изпълнението на българско съдебно решение по реда на чл. 620 ГПК, СГС е приел, че възможността за издаване на удостоверение за допускане изпълнението българско съдебно решение в друга държава членка е неприложима, предвид изявлението на частния жалбоподател, че възнамерява да предприеме действия по изпълнение в Република М.. Посочил е, че М. не членува в ЕС и неговите актове не я обвързват.
В резултат на горните заключения СГС е приел, че приложимата в случая разпоредба е тази на чл. 620, ал. 2 ГПК, тъй като удостоверение за изпълняемост на българско съдебно решение може да се иска от българския съд и когато изпълнението ще се осъществява на територията на държава, нечленуваща в Европейския съюз, каквато е Република М.. За да постанови обжалвания съдебен акт, съдът е разгледал предпоставките, при наличие на които българският съд е длъжен да удостовери допускането на изпълнението на българско съдебно решение в друга държава, нечленуваща в ЕС. Посочил е, че първата е актът да съставлява „съдебно решение”. Взел е предвид, че в случая приложимото право е сключеният между Република България и Република М. Договор за правна помощ по граждански дела, ратифициран със закон, приет на 12.01.2001г., обнародван в “Държавен вестник”, бр. 7/23.01.2001г., попр. – „ДВ”, бр. 10/2001г., който по силата на чл. 5, ал. 4 КРБ е част от вътрешното законодателство на страната, ползва се с примат спрямо конкуриращите с него норми на вътрешното законодателство, и следва да намери приложение по делото. Съгласно чл. 20, т. 2 от цитирания договор за правна помощ с М., „съдебно решение” по отношение на Република България” означава „решение и определение на съда, съдебна спогодба и присъда в частта й за обезщетяване на имуществени вреди по наказателно дело”. В чл. 21 от договора за правна помощ с М. се предвижда, че молбата за допускане на изпълнението се подава до съда на държавата, постановила решението, който “я предава на съда на другата Договаряща Страна по начин, предвиден в чл. 7 от този Договор”. Молителят може да подаде молбата и непосредствено до съда на друга Договаряща Страна”. Съдебното решение, подлежащо на изпълнение, следва да е влязло в сила (арг. от чл. 20, т.1 и чл. 23, б. „а” от договора). За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е посочил, че изпълнителното основание, от което жалбоподателят извежда процесуалното си право на принудително изпълнение в конкретния случай, е заповедта за незабавно изпълнение от 13.11.2010г. във връзка с разпореждането за допускане на незабавно изпълнение на СРС от 12.11.2010г. Приел е, че тези актове не се обхващат от съдържанието на понятието за съдебно решение по отношение на Република България, установено в договора за правна помощ с македонската държава. Заповедта за незабавно изпълнение, като изпълнително основание съгласно чл. 404, т. 1 ГПК, не представлява сама по себе си „решение”, „определение” „съдебна спогодба” или „присъда” по смисъла на българските ГПК и НПК, каквито характеристики няма и разпореждането на съда за допускане на незабавно изпълнение (същото не е и изпълнително основание при режима на действащия ГПК). Съдът е обосновал това свое заключение с мотивите, че под „решение и определение на съда, съдебна спогодба и присъда в частта й за обезщетяване на имуществени вреди” съдоговорящите страни очевидно са имали предвид акт, в производството по издаването на който съдът изследва действителното фактическо и правно положение в отношенията между страните, т.е. основава фактическите си констатации и правните си заключения върху надлежно събрани доказателства, безспорно установени факти и подвеждането им под правната норма. В заповедното производство и съответно в това за издаване на изпълнителен лист по сегашния ГПК, такава проверка не се извършва. Заповедният съд основава преценката си върху външната, формална редовност на ангажираните писмени доказателства. Формирайки горните съждения, въззивният съд е достигнал е до извод, че допускането на изпълнение на заповедта за незабавно изпълнение не би могло да бъде уважено поради противоречието му с международните договорености между Република България и Република М.. Въззивният съд е приел, че актът, чието изпълнение се иска, изобщо не представлява по видовата си характеристика съдебно решение по смисъла на договора. Този въпрос не е изрично включен в кръга на компетентност на съда на държавата, на чиято територия се иска да се извърши принудително изпълнение, следователно за нея е компетентен да следи на първо място съдът на държавата, чийто орган е постановил акта. В конкретния случай въобще липсва годен обект на принудително изпълнение – заповедта за незабавно изпълнение не е обхваната от установената по договорен път дефиниция на понятието за съдебно решение по отношение на Република България, което прави молбата по чл. 620, ал. 2 ГПК неоснователна. Българският съд нито е компетентен да издаде удостоверение за изпълняемост на заповедта, което да се ползва в М., нито е компетентен да препрати молбата на македонските институции. При тези мотиви въззивният съд е оставил и тази жалба без уважение и потвърдил определението на първоинстанционния съд.
По подадената частна касационна жалба, съдът намира:
Обстоятелството, че предмет на същата е определение, с което се оставя без уважение частна жалба срещу определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото, подлежащо на разглеждане по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, обосновава правен извод, че в случая разпоредбата на чл. 280 ГПК намира приложение и за настоящата инстанция е налице задължение да провери наличието на установените в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК предпоставки за допустимостта на исканото обжалване – арг. от чл. 274, ал. 3 ГПК, преди да се произнесе по наведените касационни основания.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
Първият формулиран въпрос не може да обоснове наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване. Решаващата воля на въззивния съд по отношение на основателността на жалбата срещу постановеното определение по чл. 619 ГПК е обусловена от преценката му относно наличието на процесуалноправни предпоставки, обуславящи уважаването на искането за издаване на удостоверение за европейско изпълнително основание при безспорни вземания, уредени в Регламент № 805/2004 г. на Съвета на ЕС. Следователно с този въпрос не се обективира правно разрешение на въззивния съд, обусловило крайния му акт. Следва да се подчертае, че така поставен въпросът въобще не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция. Макар и сам по себе си въпросът да е формулиран при действителна празнота в законодателството, той не може да обуслови допускане до касационно обжалване, тъй като Софийски градски съд не е давал правно разрешение по него.
Не е налице общото основание за допускане до касационно обжалване и по втория формулиран въпрос. Така поставен въпросът се отнася до правилността на крайния извод на съда по отношение на законосъобразността на преценката му по чл. 620, ал. 2 ГПК във връзка с международните договорености с Република М.. При тълкуване на относимите нормативни разпоредби съдът е приел, че заповедта за изпълнение не е сред предвидените в договора между Република България и Република М. актове, посочени в чл. 20, т. 2 от него. С оглед изложеното този въпрос представлява по същество касационно основание, а не основание за допускане на касационно обжалване. Отделно, само за пълнота на мотивите следва да бъде посочено, че не са изложени никакви конкретни съображения относно наличието на специфичната предпоставка, а само бланкетно е посочено, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Такова процесуално действие би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало, прокламиран с чл.6 ГПК. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен и/или процесуалноправен/ не налага обсъждане на специалните хипотези по т. 1, 2 и 3 на чл.280, ал.1 ГПК.
При тези съображения, Върховният касационен съд, състав на IІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 8809 от 24.04.2015год. по възз.ч.гр. д. № 4873/2015год. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: