6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 614
гр. София, 29.07.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на девети юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.дело № 2187 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба вх. № 2225/15.02.2016 г., подадена от Г. Б., чрез адвокат М. П. против решение № 2563 от 23.12.2015 г. по гр. дело № 3693/2015 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, VІІІ състав.
Ответникът Военно формирование 26720 – [населено място] не представя становище по подадената касационна жалба.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, взе предвид следното:
С цитираното въззивно решение състав на Софийски апелативен съд е отменил изцяло решение № 1872 от 18.03.2015 г., постановено по гр. дело № 4617/2013 г. на Софийски градски съд, като вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявените от Г. Й. Б. искове срещу Военно формирование 26720 – [населено място] за заплащане на сумата от 16068.23 лева – неизплатено възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 01.12.2008 г. – 01.11.2011 г. ведно със законната лихва от завеждането на иска до окончателното изплащане на сумата, както и за заплащане на сумата 2918.15 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 01.12.2008 г. – 01.11.2011 г. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че по Закона за отбраната и въоръжените сила на Република България /ЗОВСРБ/ – отм. и сега действащия Закон за отбраната и въоръжените сила на Република България /ЗОВСРБ/ удълженото служебно време до 12 часа и това при 24-часовите дежурства по график, приравнено отново на удължено 12 –часово служебно време не са извънреден труд по смисъла на чл. 203, ал. 3 ЗОВСРБ (отм.) и не отговаря на понятието „извън установеното служебно време“, за което се дължи допълнително възнаграждение по чл. 214, ал. 1, т. 3 ЗОВСРБ. Съдът е приел освен това, че тъй като в ЗОВСРБ – отм. и сега действащия ЗОВСРБ няма уредба за начина на компенсация на удълженото работно време, отношенията между военнослужещия и работодателя му следва да се уредят с оглед разпоредбата на чл. 136а КТ. Решаващият състав на въззивната инстанция е приел, че само при прекратяване на трудовото /служебното/ правоотношение, преди разликата до нормалната продължителност на работното време да е била компенсирана, тя се заплаща, като извънреден труд. Съдът е констатирал, че в процесния случай договорът за кадрова военна служба на ищеца Г. Б. не е прекратен, поради което и същият няма право на парична компенсация за изслужено удължено работно време.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил правни въпроси, които е формулирал, както следва: „При действието на новия ЗОВСРБ, Обн. ДВ бр. 35 от 12.05.2009 г., следва ли времето при полагане на 24 – часови дежурства да се тълкува като работа при условия на удължено служебно време (както при действието на чл. 203, ал. 3 от ЗОВСРБ отм.), въпреки че има изрична законова уредба за заплащане на труда, положен над установеното служебно време и по-точно в разпоредбата на чл. 214, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ /нов/, където е уредено заплащане на допълнително възнаграждение за изпълнение на възложени задължения извън установеното служебното време?” ; „При действието на новия ЗОВСРБ, Обн. ДВ бр. 35 от 12.05.2009 г., за да възникне правото на парично възнаграждение за положения от военнослужещия извънреден труд, задължително ли е договорът му за военна служба да е прекратен!“. Приложени са копия на влезли в сила съдебни актове, както следва – решение от 13.12.2013 г. по гр. дело № 41310/2012 г. на СРС, потвърждаващото го решение от 19.09.2014 г. по гр.дело № 2789/2014 г. на СГС; решение № II-78-195 от 13.06.2013 г. по гр.дело № 45495/2012 г. на СРС, потвърждаващото го решение № 786/05.02.2014 г. по гр. дело № 14473/2013 г. на СГС, решение от 20.04.2015 г. по гр. дело № 12562/2012 г. на СГС, І-21 граждански състав. Отразено е, че по „идентичен правен казус” ВКС, ІV г.о. е допуснал касационно обжалване на въззивно решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и по двата формулирани правни въпроси по тълкуването и приложението на чл. 194, ал. 3, вр. чл. 214, ал. 1, т. 3 ЗОВСРБ. Същевременно в приложението се поддържа, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и се поддържа, че няма задължителна практика по чл. 290 ГПК. Касаторът е изложил следните твърдения: „И това е в следствие на неправилното тълкуване и неправилната преценка на целия събран доказателствен материал по делото, като е извел погрешно изводи за установяване на фактическата обстановка, въззивният съд е приложил неправилно изведената материалноправна норма. Това противоречиво разрешаване от съдилищата на еднородни случаи води до несигурност в правния мир и създаване на предпоставки за недоверие в българското правораздаване – (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК)”.
Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по поддържаните от касатора основания – чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК относно съдържащите се в него твърдения и доводи за наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е съобразено с правните разрешения, приети с т. 3 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно които наличието на противоречива практика по правен въпрос не винаги е основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. ОСГКТК на ВКС в цитираното тълкувателно решение е разяснило, че в хипотезата, при която съществуващата по прилагането на определена правна норма противоречива съдебна практика е уеднаквена чрез постановяване на тълкувателно решение или решение по реда на чл. 291 ГПК, а обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Както сам е посочил касатора по поставените в приложението му правни въпроси е било допуснато касационно обжалване с определение № 186 от 17.02.2016 г. по гр. дело № 6064/2015 г. на състав на ВКС, ІV г.о., приключило с решение № 165 от 02.06.2016 г. С цитираното касационно решение в производство по чл. 290 ГПК състав на ВКС е дал отговори на цитираните по – горе въпроси, като е приел, че само при превишаване на удълженото служебно /работно/ време от 12 часа дневно, съгласно чл. 203, ал. 3 ЗОВСРБ /отм./ и съгласно чл. 194, ал. 3, вр. чл. 214, ал. 1, т. 3 ЗОВСРБ, на военнослужещия се дължи възнаграждение за извънреден труд. В тълкувателните мотиви на същото касационно решение е разяснено, че възприетия в чл. 136а КТ принцип, че удълженото работно /служебно/ време се компенсира с почивка, е проведен, както в разпоредбата на чл. 152, ал. 4, т. 5 ПКВС /отм./, така и в разпоредбите на чл. 10, т. 5, чл. 18, ал. 4, чл. 26 – чл. 28 от Наредба № Н – 18/19.12.2012 г., респективно т. 10. 5, т. 19. 2, т.т. 26 – 29 от заповед № 296 от 19.05.2011 г., поради което е направен и следващия тълкувателен извод, а именно, че съгласно възприетата от състава на касационния съд задължителна практика /подробно цитирана в мотивите на посоченото касационно решение/, по аналогия намира приложение и разпоредбата на чл. 136а, ал. 5 КТ. В посоченото решение ВКС се е позовал на чл. 136а, ал. 5 КТ, като е цитирал съдържания се в нормата регламент, а именно, че ако до прекратяване на служебното правоотношение с военнослужещия той не е бил компенсиран с почивка за удълженото служебно /работно/ време при носене на 24 – часови дежурства, само тогава то се заплаща като извънреден труд. В мотивите на цитираното касационно решение е изложено разбирането, че това разрешение е в съответствие и с принципната забрана в трудовото законодателство работодателят да замества с парична престация, дължимата на работника /служителя/ почивка, освен при прекратяване на трудовото правоотношение.
Въззивният съд е постановил обжалваното пред настоящата инстанция решение в съответствие с тези правни разрешения. Както се посочи и по- горе съставът на Софийски апелативен съд е приел, че отношенията между военнослужещия и работодателя следва да се уредят на плоскостта на разпоредбата на чл. 136а КТ, като само при прекратяване на трудовото /служебно/ правоотношение, преди разликата до нормалната продължителност на работното време да е била компенсирана, те се заплаща, като извънреден труд /чл. 136а, ал. 5 КТ/. Въззивният съд е приел, че в процесния случай договорът за кадрова военна служба на ищеца не е прекратен, поради което същият няма право на парична компенсация за изслуженото удължено работно време.
Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика по чл. 291 ГПК – цитираното касационно решение по гр. дело № 6064/2015 г. на състав на ВКС, ІV г.о., поради което и с оглед разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, подробно изложени по – горе следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради следните съображения. Това основание в хипотезата на разгледан от въззивния съд правен въпрос „от значение за точното прилагане на закона”, съгласно разясненията в т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС е налице при наличие на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или съдебна практика, която вече не е актуална предвид промяната на обществените условия или законодателството, а в хипотезата на „развитието на правото” е налице при липсата на съдебна практика. В конкретния случай в приложението по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е формулиран правен въпрос. Цитираната по- горе част от същото приложение, в която се излагат разсъжденията на касатора относно това, какво извършва въззивния съд, за да изведе доводите си относно спорното право и се излагат съображения за неправилно тълкуване и преценка на доказателствата не е общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, нито съставлява допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Тези твърдения и съображения имат значението на общи оплаквания за неправилност на въззивното решение, които не се разглеждат в производство по чл. 288 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че с тази част от приложението, с която не е релевирано общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, не е посочена съдебна практика, която според страната /с оглед на изложени от нея аргументи/ е формирана при неточно приложение на закона или не е актуална с оглед промяната на законодателството или обществените условия, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Дори и да се приеме, че цитираните от приложението по чл. 284, ал. 3 ГПК въпроси касаторът въвежда във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, отново се налага извод за липсата на предпоставки за допускане на касационен контрол, тъй като основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не се прилага при вече уеднаквена с решение по чл. 291 ГПК съдебна практика, както в хипотезата на „точното прилагане на закона”, така и в хипотезата на „развитието на правото”, в последния случай поради наличието на задължителна съдебна практика.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, което има за правна последица недопускане касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2563 от 23.12.2015 г. по гр. дело № 3693/2015 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, VІІІ състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: