О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 110
гр.София, 28.01.2015година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гражданско дело под № 5957/2014 година
Производство по чл.288 ГПК.
Обжалвано е въззивно решение на Шуменски окръжен съд, постановено на 23.07.2014год. по в.гр.дело №365/2014год. В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение №159/21.05.2014г. по гр.д.№ 217/14г. по описа на Новопазарски РСъд, в частта, с която са уважени предявените от Д. М. И. против [община] искове по чл.344 ал.1 т.1 и т.3 КТ като е признато уволнението й, извършено на основание чл.325 ал.1 т.1 КТ, за незаконно и е отменена като незаконосъобразна Заповед №3/07.01.2014г. на Кмета на [община], и ответната община е осъдена да заплати на ищцата обезщетение за времето, през което е останала без работа в резултат на незаконното й уволнение за периода /08.01.2014г. и от 18.02.2014г.до 28.04.2014г.включително/ в общ размер 1937,28лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от предявяване на иска – 24.02.2014г., до окончателното изплащане на сумата, ведно с деловодни разноски в размер 185лв., а в полза на НПРС държавна такса и деловодни разноски в общ размер 227,49лв., КАКТО И В ЧАСТТА, с която след отмяна на първоинстанционното решение досежно иска по чл.344 ал.1 т.2 КТ съдът на основание същия законов текст е възстановил ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „Директор на ЦДГ “Г. т.” [населено място], общ.Нови Пазар, обл.Шумен. Въззивното решение в останалата му част не е обжалвано и е влязло в сила.
Касационната жалба е подадена от [община] чрез Кмета Р. П. Х., представляван от юрисконсулт Д.С.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК, като се иска отмяната му и отхвърляне на исковете.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК по обуславящия изхода на делото въпрос “относно формата на уведомлението по чл.325 ал.1 т.1 КТ за приемане от насрещната страна на направеното й предложение за прекратяване на трудов договор по взаимно съгласие, както и относно датата, от която договорът следва да се счита прекратен” . Според касатора даденият с въззивното решение отговор на този въпрос противоречи на разрешението, дадено с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение №4 от 21.02.2012г. по гр.д.№278/2011г. на ВКС, ІV ГО, в което по същия въпрос е прието следното : „Основанието по чл.325, т.1 КТ е взаимно съгласие на страните. Взаимното съгласие означава, че и двете страни желаят сключеният между тях трудов договор да престане да съществува. Взаимното съгласие се отнася и до датата, от която трудовият договор се прекратява. Несъвпадането на волята на страните относно датата на прекратяването на трудовия договор означава липса на взаимно съгласие.Страната, към която е направено предложението за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, трябва да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в седемдневен срок от получаването му. Ако това не бъде направено се смята, че предложението не е прието. Съгласието на работодателя може да се изразява и без отделно уведомяване на работника или служителя, ако в седемдневен срок е издал заповед за прекратяване на трудовия договор. Спазването на седемдневния срок за отговор на предложението за прекратяване на договора по взаимно съгласие може да се установява с всички допустими доказателства, включително и със свидетелски показания, защото това обстоятелство няма отношение към съществуването на писмено съгласие за прекратяване.Ако има постигнато съгласие, заповедта за прекратяване на трудовия договор може да бъде издадена и по – късно. Тя има само констативен характер.” Във връзка със същия въпрос касаторът сочи и основанието по чл.280 т.2 ГПК като поддържа, че този въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата. Позовава се на влязлото в сила Решение №250 на Окръжен съд [населено място], постановено по в.гр.д. №168/2013г., в което се приема, че работодателят може както писмено, така и устно да уведоми работника, че приема отправеното от последния предложение за прекратяване на трудовото правоотношение, но следва да стори това в установения седмодневен срок.
В изложението си касаторът поддържа наличие на основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК и във връзка с въпроса: „Прекратява ли се срочният трудов договор по заместване в случаите, при които трудовият договор със замествания – титуляра, се прекрати”. Обосновава наличието на противоречието с твърдението, че правното разрешение на този въпрос, дадено с въззивното решение, противоречи на приетото с решение №185 от 18.04.2011г. по гр.д.№67/2011г. на Окръжен съд [населено място]. В последното по поставения въпрос е прието, че: „Срочният трудов договор за заместване съгласно чл.325 т.5 КТ се прекратява „със завръщане на замествания на работа”. Това основание е налице не само когато заместваният се завърне на работа, но и когато трудовият договор със замествания се прекрати”.
В изложението си касаторът повдига и въпросите : „1. Страната, към която е отправено предложението за прекратяване трудовото правоотношение по взаимно съгласие по чл.325 ал.1 т.1 КТ следва ли да извърши отделно писмено уведомяване в законоустановеният 7-дневен срок за неговото приемане? Издадената Заповед за прекратяване на трудовото правоотношение в 7-дневният срок, от постъпване на искане за прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работник/служител, може ли да се счита за приемане на отправеното предложение от страна на работодателя? 2.На коя дата се прекратява трудовото правоотношение по взаимно съгласие по чл.325, ал.1 т. от КТ -датата, за която е постигнато взаимно съгласие и е обективирана както в писменото Заявление за прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работника, така и в издадената писмена Заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, или следва да се приложи разпоредбата на чл.335, ал.2, т.З от КТ и прекратяването на трудовото правоотношение без предизвестие, по взаимно съгласие по чл.325. ал.1 т.1 от КТ да се счита от датата, на която заповедта е получена? 3. Прекратява ли се срочният трудов договор по заместване, сключен на основание чл.68, ал.1, т.З от КТ, в случаите при които трудовият договор със замествания – титуляра бъде прекратен? При предявени искове за защита срещу незаконно уволнение по срочен трудов договор, когато уволнението е признато за незаконно, но междувременно – докато трае съдебния процес и преди постановяване на решението, трудовият договор със заместваният бъде прекратен, следва ли да се уважи искът за възстановяване на работа на заместващият?”. Счита, че във връзка с тези въпроси е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК като не обосновава това си твърдение.
Ответникът по касация Д. М. И. в представен писмен отговор чрез адв. Г. К. взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Излага подробни доводи в тази насока и претендира присъжданета на разноски.
Касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, за да се произнесе, съобрази следното:
Д. М. И. е предявила против [община], искове по чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ. С първоинстанционното решение исковете по чл.344 ал. 1 т.1 и т.3 / частично/ са уважени, тъй като според съда работодателят не е доказал, че в седмодневния срок, установен от закона, работодателят писмено е уведомил ищцата, че приема предложението й за прекратяване на трудовото правоотношение. За да обоснове извода си е приел и това, че поставената върху молбата резолюция „да” от кмета, която индиректно е била съобщена на ищцата, не санира законовоустановеното изискване за писмено уведомяване на ищцата, както и, че подписването на заповедта има само констативен характер. Със същото решение съдът е отхвърлил иска за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, тъй като е приел, че с прекратяване на трудовото правоотношение с титуляра, е отпаднало основанието за заемане на длъжността от ищцата.
Въззивният съд е потвърдил решението в частта на произнасянето по исковете по чл.344 т.1 и т.3 КТ, а след отмяна на решението в частта на произнасянето по иска по чл.344 т.2 КТ, е уважил и последния. За да постанови този резултат съдът е приел , че по делото е безспорно установено, че ищцата е работила при ответника на длъжност Директор на ЦДГ ”Горска теменужка” [населено място], общ. Нови Пазар, обл. Шумен, като със заповед №3/7.01.2014г. трудовото правоотношение е било прекратено на осн. чл.325 ал.1 т.1 от КТ, като заповедта е връчена на ищцата на 17.02.2013г. Приел е, че с оглед нормата на чл.336 т.3 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие, то се счита за прекратено от момента на получаване на заповедта – 17.02.2013г. , а не както неправилно е записано в заповедта от 8.01.2014г. Ищцата е депозирала заявление от 6.01.2014г. до ответника да бъде прекратено трудовото й правоотношение, тъй като титулярът – Ж. Г., бил напуснал заеманата длъжност. Приел е също, че по реда на чл.325 т.1 от КТ трудовият договор се прекратява по взаимно съгласие на страните , изразено писмено, което означава, че двете насрещни волеизявления на страните, както предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, така и приемането на същото, е необходимо да са изразени писмено; че писмената форма е условие за действителността им; че взаимното съгласие за прекратяване на трудовия договор не може да бъде постигнато чрез устни волеизявления на двете страни или на едната от тях, а всяка от страните трябва да изрази волята си за прекратяване на трудовият договор ясно категорично и безусловно; че насрещната страна, към която е отправено предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7 дневен срок от получаването му, а ако не направи това се смята, че предложението не е прието; че взаимното съгласие се постига тогава, когато съвпаднат двете писмени волеизявления за прекратяване на трудовият договор и последващото издаване на заповед за прекратяване на трудовият договор на осн.чл.325 т.1 от КТ има само констативно действие. Приел е също, че подписването на заповедта от работника или служителя като получател удостоверява единствено получаването й, а не воля за прекратяване на трудовият договор по взаимно съгласие. Обосновал е извод, че в настоящия случай ищцата е подала заявлението си на 6.01.2014г. и същото е входирано с тази дата, което означава, че ответникът работодател е следвало да отговори писмено на това предложение в 7 дневен срок, което е до 13.01.2014г. вкл. В този период такова писмено съгласие за прекратяване на трудовият договор на осн. чл.325 т.1 от КТ по взаимно съгласие работодателят не е изразил и в този срок ищцата не е получавала такова съгласие. Следователно с изтичането на 7 дневният срок на осн. чл.325 т.1 от КТ се счита, че предложението не е прието. Последващото издаване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, връчена на ищцата едва на 17.01.2014г., не може да замести изричното писмено съгласие, което се дължи в 7 дневният срок по смисъла на чл.325 т.1 от КТ за да се прекрати законосъобразно на това основание трудовото правоотношение. По тези съображения съдът е приел, че уволнението на ищцата е незаконосъобразно, че първият обективно съединен иск се явява основателен и доказан и заповедта, с която трудовото правоотношение между страните по делото е прекратено, следва да се отмени, тъй като извършеното уволнение е незаконно. Приел е също, че с оглед този резултат следва да се уважи и претенцията по чл. 344 ал.1 т.2 от КТ, а именно – възстановяване на ищцата на заеманата от нея длъжност преди уволнението при ответника. Счел е, че не са налице пречки ищцата да бъде възстановена на заеманата преди уволнението длъжност. За да обоснове този си извод е приел, че трудовият договор на ищцата е сключен на осн.чл.68 ал.1 т.3 от КТ като срочен до завръщането на титуляра; че прекратителното условие в случая е това завръщане на титуляра; че след като със заповед №2/7.01.2014г. на осн.чл.325 т.1 от КТ е било прекратено трудовото правоотношение на титуляра с ответника, тоест в случая е налице прекратяване на трудовото правоотношение на титуляра, а не неговото връщане на работа, не може да се приеме, че е настъпило прекратителното условие в трудовия договор на ищцата, което да е пречка тя да заема тази длъжност. Съобразно изложеното и при отчитане на установените факти – оставането без работа следствие на уволнението за период от 4 месеца , който започва да тече от датата на прекратяване на трудовото правоотношение 17.01.2014г. и е до датата на последното съдебно заседание 28.04.2014г., при съобразяване на заключението на вещото лице по СЧЕ ,прието от НПРС и неоспорено от страните, както и размера на последното брутно трудово възнаграждение на ищцата за месеца предхождащ този на уволнението -766.80лв., съдът е приел, че на ищцата се следва обезщетение за периода от 17.01.2014г. до 28.04.2014г. в размер на 2 683.80лв. Като е отчел обаче обстоятелството, че липсва жалба срещу решението на първата инстанция в отхвърлителната му част, въззивният съд е обосновал извод, че на ищцата следва да се присъди сумата посочена от НПРС, а именно 1 937.28лв. до който размер искът е основателен и доказан и следва да се уважи.
При тези мотиви на въззивния съд се обосновават следните изводи:
Поставените в изложението въпроси обуславят извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касация. Същите са включени в предмета на спора и обуславят решаващите изводи на съда. Във връзка с първия поставен в изложението въпрос е налице и специфичната предпоставка, поддържана от касатора – тази по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Правното разрешение на въззивния съд по въпроса “относно формата на уведомлението по чл.325 ал.1 т.1 КТ за приемане от насрещната страна на направеното й предложение за прекратяване на трудов договор по взаимно съгласие, както и относно датата, от която договорът следва да се счита прекратен” е в противоречие с правното разрешение, дадено по същия въпрос със задължителната за съдилищата практика, обективирана в посоченото решение №4 от 21.02.2012г. по гр.д.№278/2011г. на ВКС, ІV ГО. Налице е и противоречие на въззивното решение с цитираното решение на ОС [населено място]. Наличието на вече формирана задължителна практика по поставения правен въпрос изключва приложението на чл.280 т.2 ГПК. Това обуславя извод, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280 т.1 ГПК по първия поставен в изложението въпрос.
Налице е и специфичното основание за достъп до касация във връзка с поставения в изложението въпрос „Прекратява ли се срочният трудов договор по заместване в случаите, при които трудовият договор със замествания – титуляра, се прекрати”. Даденото от въззивния съд правно разрешение е в противоречие с разрешението на същия въпрос, дадено с цитираното влязло в сила решение №185 от 18.04.2011г. по гр.д.№67/2011г. на Окръжен съд [населено място]. Това обуславя извод, че касационното обжалване следва да се допусне и на основание чл.280 т.2 ГПК по втория поставен в изложението въпрос.
Последните три въпроса, поставени в изложението, обуславят извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касация. Във връзка с тях обаче не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280 т.3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е обосновал наличие на такива предпоставки.
В обобщение съдът намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения правен въпрос “относно формата на уведомлението по чл.325 ал.1 т.1 КТ за приемане от насрещната страна на направеното й предложение за прекратяване на трудов договор по взаимно съгласие, както и относно датата, от която договорът следва да се счита прекратен” на осн. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по поставения правен въпрос „Прекратява ли се срочният трудов договор по заместване в случаите, при които трудовият договор със замествания – титуляра, се прекрати” на основание чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Въпросите са обуславящи изхода на спора. Представените с изложението съдебни актове съответно решение №4 от 21.02.2012г. по гр.д.№278/2011г. на ВКС, ІV ГО, и решение №185 от 18.04.2011г. по гр.д.№67/2011г. на Окръжен съд [населено място], удостоверяват противоречие на въззивното решение с разрешаването на тези въпроси, дадено с цитираната съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение решение на Шуменски окръжен съд, постановено на 23.07.2014год. по в.гр.дело №365/2014год. В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която е потвърдено решение №159/21.05.2014г. по гр.д.№ 217/14г. по описа на Новопазарски РСъд, в частта, с която са уважени предявените от Д. М. И. против [община] искове по чл.344 ал.1 т.1 и т.3 КТ като е признато уволнението й, извършено на основание чл.325 ал.1 т.1 КТ, за незаконно и е отменена като незаконосъобразна Заповед №3/07.01.2014г. на Кмета на [община], и ответната община е осъдена да заплати на ищцата обезщетение за времето, през което е останала без работа в резултат на незаконното й уволнение за периода /08.01.2014г. и от 18.02.2014г.до 28.04.2014г.включително/ в общ размер 1937,28лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от предявяване на иска – 24.02.2014г., до окончателното изплащане на сумата, ведно с деловодни разноски в размер 185лв., а в полза на НПРС държавна такса и деловодни разноски в общ размер 227,49лв., КАКТО И В ЧАСТТА, с която след отмяна на първоинстанционното решение досежно иска по чл.344 ал.1 т.2 КТ съдът на основание същия законов текст е възстановил ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „Директор на ЦДГ “Г. ” [населено място], общ.Нови Пазар, обл.Шумен.
Въззивното решение в останалата му част не е обжалвано и е влязло в сила.
УКАЗВА на касатора [община] в едноседмичен срок от съобщението да представи вносен документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер 68,75лв., както и, че при неизпълнение на указанието в срок касационната жалба ще бъде върната, а образуваното по нея касационно производство – прекратено.
Делото да се докладва на Председателя на ІІІ г.о. за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: