О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 560
София, 20.05.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести март две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 7397/2014 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 вр.чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от М. К. К.,чрез пълномощника си адв.В. А. срещу решение № 174/ 07.07.2014 г. по гр.д.№ 195/ 2014 г. на Окръжен съд-Габрово.
Ответникът по касационната жалба Сдружение с нестопанска цел „Регионално сдружение на общините „Ц. С.”, в писмен отговор ,подаден чрез процесуален представител адв.С. Д., я оспорва.Претендира разноски.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна,която има правен интерес от предприетото процесуално действие и е процесуално допустима.
С обжалваното решение е потвърдено решение № 130/ 24.03.2014 г. по гр.д.№ 2788/ 2013 г. на Районен съд-Габрово. С него са отхвърлени предявените от ищцата-касатор в настоящото производство, искове с правно основание чл. 344 ал.1 т.1-т.3 КТ- за отмяна като незаконосъобразна на заповед № 10/14.10.2013 г., с която й е наложено дисциплинарно наказание уволнение за извършено нарушение по чл.190 ал.1 т.2 КТ, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „технически сътрудник” съгласно сключения трудов договор и „експерт” съгласно допълнително споразумение по проект 1261R4 Regiocrafts, за заплащане на обезщетение по чл. 225 ал.1 КТ в размер на сумата 500 лв. за времето през което е останала без работа, за заплащане на обезщетение по чл. 224 ал.1 КТ за неизползван платен отпуск 20 дни през 2012 г. и 10 дни през 2013 г. в размер на 619 лв. и за заплащане на трудово възнаграждение по чл. 270 КТ за месеците април, май, юни, август, септември и октомври 2013 г.Останалите искове предявени от ищцата са уважени и за тях решението е влязло в сила. Въззивният съд е приел, че ищцата е работила на длъжностите „технически сътрудник” и „експерт” по проект,съгласно уговореното в допълнително споразумение – неразделна част от трудовия договор. Първоначалната длъжност не е променена, а изпълнението на функцията по втората възложена длъжност е ограничено със срок до завършване на проекта. В трудовия й договор е уговорено изрично работно място- в офиса на работодателя.Ищцата не се е явила на работа повече от два последователни дни през м.септември 2013 г.,относно което няма спор. Тя е възразявала ,че е работела дистанционно в къщи,без фиксирано работно време и изпращала отчети по електронна поща за извършената работа, тъй като нямала възможност да пътува всеки ден до офиса,който е в друго населено място. Това възражение е прието за недоказано, събраните в тази насока гласни доказателства не са ценени, като недопустими,поради уговореното в трудовия договор.Прието е, че с допълнителното споразумение не са променени длъжността, мястото на работа и размера на възнаграждението.Възражението,че и другите служители са работели по същия начин е намерено за ирелевантно. Възражението, че изпълнителният директор на сдружението не е разполагала с власт да налага дисциплинарно наказание уволнение и че към датата на уволнението договорът за възлагане на управлението е бил изтекъл, не е прието за основателно.В договора за управление –чл.1, е възложено упражняването на това правомощие.Въззивният съд е приел,че изтичането на мандата няма автоматичен прекратителен ефект,като се е позовал на решение на ВКС,постановено по реда на чл. 290 ГПК по гр.д.№1378/2011 г., ІІІ г.о. В тази част възражението е прието за преклудирано, тъй като е въведено едва в съдебно заседание , а изпълнителният директор продължава да изпълнява длъжността. Въззивният съд е счел,че заповедта съдържа необходимите законови реквизити и че е спазена е процедурата по чл.193 КТ.Направил е извод,че неизвинителното неявяване в обследвания период представлява тежко нарушение на трудовите задължения,чийто интензитет е съизмерим с наложеното дисциплинарно наказание.
В изложението по чл. 284 ал.1 т.3 ГПК ищцата поддържа становище за наличие на всички основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1- т.3 ГПК,но излага доводи само в подкрепа на основанието по т.1. Извежда следните материалноправни въпроси:
-допустимо ли е работодателската власт за налагане на дисциплинарно наказание да бъде делегирана на лице без представителна власт на сдружението.
Твърди,че съгласно ЗЮЛНЦ и Устава на дружеството-ответник, същото се представлява от председател, комуто принадлежи работодателската власт да наложи дисциплинарно наказание.Намира,че въпросът е решен в противоречие с ТР № 6/11.01.2013 г. по тълк.д.№6/2012 г. на ОСГК,според което е допустимо делегиране на работодателска правоспособност чрез упълномощаване при прекратяване на трудово правоотношение, извън случаите на налагане на дисциплинарни наказания по чл.192 ал.1 КТ.
Въпросът е релевантен, но изводите на въззивния съд не се отклоняват от разрешението в цитираното ТР. В него е прието,че може да бъде делегирана работодателска компетентност за прекратяване на трудово правоотношение и извън случаите по чл. 192 ал.1 КТ. В посочения законов текст изрично е предвидена възможността за такава делегация при налагане на дисциплинарно наказание уволнение.
Следващият въпрос е:
-трябва ли в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание да се посочи конкретното нарушение текстово и да се посочат конкретните два последователни дни на неявяване на работника на работа.
Ищцата твърди,че заповедта не съдържа данни за конкретни дати на които не се е явила на работа, за конкретното нарушение, описано неговите с обективни и субективни признаци,че липсва становище относно писмените обяснения, които е дала, заявявайки,че винаги е работила дистанционно и е изпълнявала функциите си според установената практика.Счита,че изводите на въззивния съд противоречат на приетото в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК на ВКС по гр.д.№624/2011 г.,гр.д.№38/2009 г., гр.д.№ 793/ 2010 г.,всички на ІV г.о., по гр.д.№344/2009 г. и гр.д.№ 910/2010 г. на ІІІ г.о.
Това становище на ищцата не може да бъде споделено, с оглед конкретното изложение на обстоятелствата в заповедта,съдържащо цитиране на осем дати, на които тя не се е явила на работа, от които съответно две и пет последователни, а така също изрично цитирани седем протокола за констатации и таблица за отчитане на неявяването й . Не е налице и твърдяното отклонение от разрешенията в цитираната задължителна съдебна практика,според която актът на работодателя трябва да съдържа данни за нарушителя, наложеното наказание и законния текст, въз основа на който се налага, описание на нарушението и времето на извършването му, а за да се гарантира възможността за ефективна защита срещу уволнението, нарушението трябва да е описано по начин, указващ ясно в какво е обвинен уволненият работник или служител.
Поставя се и въпросът:
-представлява ли дисциплинарно нарушение дистанционното изпълняване на трудовите задължения,когато това се извършва със съгласието на двете страни по договора и работодателят приема писмения отчет на работника за извършената работа.
Така поставеният въпрос не е релевантен, тъй като в хипотезата формулирана от ищцата, въззивният съд не е изложил правни изводи. Точно обратното, той е счел за недоказано възражението, че е било налице съгласие , а съответно и изпълнение по трудовия договор дистанционно. Във връзка с този въпрос не е обосновано и допълнително основание.
Процесуалноправният въпрос,поставен от ищцата е:
-длъжен ли е съдът в решението си да обсъди и съобрази всички относими доказателства по делото.
Твърди се ,че съдилищата не са обсъдили представените писмени отчети от ищцата за извършената работа през м.септември и октомври 2013 г.,изпратени по електронен път и приети от ответника.Същата навежда довод,че ако са били обсъдени тези доказателства, то и изводите на съда дали е изпълнила своите задължения биха били различни. Позовава се на задължителна съдебна практика –решения по чл. 290 ГПК,постановени от състави на ВКС по гр.д.№257/2009 г.,гр.д.№4216/2008 г., гр.д. № 695/2009 г. ,всички на ІV г.о. и по гр.д.№119/2009 г., на ІІІ г.о.Въпросът е обусловен от становището на ищцата за необоснованост на изводите на въззивния съд,оплакване което се разглежда в производството по чл.290 ГПК в случай,че касационната жалба бъде селектирана.Освен това той е формулиран в хипотеза,че отчетите за извършената дейност от нея са приети от работодателя, което не може да бъде възприето с оглед липса на подпис за приемане и процесуалната му позиция относно тези доказателства.С така поставения въпрос не е обосновано общо основание за допустимост на касационното обжалване. Според постановката та ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК- т.1, той не трябва да се отнася до правилността на обжалваното решение,възприемането на фактическата обстановка и обсъждането на събраните по делото доказателства,както е в случая.К. съд не може сам да го изведе въз основа на оплакванията и доводите на касатора, тъй като ще наруши диспозитивното начало.
Ответникът по касационната жалба е поскал да му бъдат присъдени разноски за това производство.Същото не следва да бъде уважено, тъй като в приложения договор за правно съдействие и защита е отразено плащане на адвокатско възнаграждение по сметка. В представеното банково извлечение е цитиран договор за правна защита и съдействие с различен номер от приложения.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 174/07.07.2014 г. по гр.д.№195/2014 г. на Окръжен съд-Габрово
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: