О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 941
София, 17.07.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2768/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. Н. К., подадена чрез адв.Е. А., срещу въззивно решение от 13.12.2013г. на ОС [населено място], постановено по в.гр.д.№ 650/2013год., с което е потвърдено решението от 16.07.2013г. по гр.д.№ 808/2013г. на Дупнишкия районен съд и Т. Н. К. е осъден да заплати деловодни разноски в размер на 150лева на “Б. – ТОВАРНИ ПРЕВОЗИ” ЕООД – гр.София. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от Т. Н. К. против “Б.-ТОВАРНИ ПРЕВОЗИ” ЕООД- гр.София, искове по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ, за признаване незаконността и отмяната на уволнението му извършено със заповед №60/07.02.2013г. на управителите на ответното дружество, за възстановяване на заеманата преди уволнението му длъжност” електромонтьор, ремонт ПЖПС, бояджия” в Локомотивно депо Д. и за присъждане на обезщетение в размер на 3 140 лева за имуществените му вреди от принудителната безработица за периода от 13.02.2013г.-12.08.2013г.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на исковете изцяло.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа , че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 т.2 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, касаещ процедурата по дисциплинарното наказание „уволнение“, който е разрешаван противоречиво от съдилищата. В тази връзка касаторът сочи, че “ въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, защото не е установено от страна на работодателя на виновно неизпълнение на служебните задължения на касатора, което да е основание за налагане на дисциплинарното наказание „уволнение“; заповедта не е мотивирана; не е извършена от страна на работодателя и от страна на съда преценка дали наказанието е съобразено с критериите по чл. 189 КТ; липсва конкретизация на нарушенията, време и място на извършването им, наказанието и законовия текст, въз основа на който наказанието се налага; изброяването на редица нарушения не означава, че е спазена разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ, без да са посочени конкретните факти, обстоятелствата, при които са осъществени, време на извършването им и всичко друго, което определя състава на чл. 190 КТ; неправилно съдът е приел, че заповедта е мотивирана, а доказателствата не са обсъдени във взаимна връзка и обусловеност и не се сочи кои конкретни писмени доказателства са послужили за изводите на съда”.
В изложението се твърди също, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно обжалване във връзка с разрешението, дадено в TP № 1 от 30 март 2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2010 г., ОСГК, поради вероятността атакуваното решение да е недопустимо. Във връзка с този си довод касаторът посочва, че за да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че са спазени изискванията на чл. 193, чл. 194, чл. 195 КТ, но е нарушена императивната правна норма на чл. 190, ал. 2 КТ – “съдът е приел, че в случая наказанието „уволнение“ е несъответно с тежестта на нарушението, следователно дори да се приеме, че нарушението е извършено, то не обуславя налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание. Счита, че констатираното несъответствие между тежестта на нарушението и наложеното наказание е основание за отмяна на уволнението като незаконно, т.к. се касае за нарушение на императивна правна норма – чл. 190, ал. 2 КТ вр. чл. 189, ал. 1 КТ.
Според касатора “основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускането на решението до касационно обжалване е и материално-правния въпрос: Как се преценява „тежест на нарушението“ по смисъла на чл. 189, ал. 1 КТ – дали от стойността на продуктите (стоките, материалите), а в конкретния случай — дизелово гориво, с които работникът се е разпоредил в нарушение на задълженията си, или от степента на противоправност на деянието, което е извършено от работника на работното му място, на което има достъп до продукти (стоки, материали)”. Счита, че въпросът има значение за точното прилагане на цитираната правна норма и за развитието на правото и представлява основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускането на решението до касационно обжалване. Сочи и чл.280 т.1 ГПК, тъй като въззивното решение е “в разрез с константната, трайно установена практика на съдилищата по приложение на разпоредбите на КТ”.
Ответната страна “Б. – ТОВАРНИ ПРЕВОЗИ” ЕООД – гр.София, в представен писмен отговор и допълнение към последния чрез юрисконсулт М.П., взема становище, че не са налице основанията за допускане касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1,т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Предявените искове са с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от КТ.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което тези искове са отхвърлени, въззивният съд е приел, че : първоинстанционното решение е валидно и допустимо, че с оглед нормата на чл.269 ГПК следва да се произнесе по правилността на атакувания акт в рамките на наведените с въззивната жалба оплаквания – доводите за неправилност и необоснованост на изводите, че на дата на 14.12.2012г. ищецът е извършил релевираните в заповедта дисциплинарни нарушения : по чл.187, т.7 КТ , като не е изпълнил задължението си по чл.126,т.7 КТ да изпълнява законните нареждания на работодателя, дадени със Заповед № 244/21.05.2012 г. на управителите на [фирма] за създаване на допълнителни мерки опазване и ограничаване на разходите за превоз на товари вследствие на нерегламентирани действия от страна на работници и служители от структурите на същото ЕООД, с която в т.ІІІ на работниците и служителите на [фирма] е забранено да пренасят пълни и празни съдове, които е възможно да се използуват за съхранение на горивосмазочни материали и леснозапалими материали ; по чл.187, т.9 КТ- „увреждане на имуществото на работодателя, което му е поверено и това, с което е в досег при изпълнение на възложената му работа; по чл.187, т.10 КТ -”неизпълнение на други трудови задължения, предвидени в правилника за вътрешния трудов ред – като не е изпълнил задължението си по чл.37,ал.1,т.8 от Правилника за вътрешния трудов ред на [фирма], съгласно който работниците и служителите са длъжни да използват и съхраняват имуществото на работодателя при спазване на правилата, установени във вътрешните актове на работодателя. Приел е, че с оглед събраните по делото писмени и гласни доказателства е установено, че на 14.12.2012г. ищецът и колегата му К. К. по заповед на ръководителя им са получили от Г. изписаните от него 30 литра дизелово гориво, за зареждането с него на двете печки за отопление в ремонтното хале; че спорът е от това дизелово гориво, дали К. е изнесъл извън халето 10-литрова кофа, в нарушение на законните разпореждания на работодателя по Заповед № 244/21.05. 2012г.,действие обективиращо фактическите състави на дисциплинарните нарушения по чл.187,т.7 КТ -неизпълнение на законните нареждания на работодателя, по чл.187, т.9 -увреждане имуществото на работодателя, по чл.187,т.10 КТ неизпълнение на задълженията си по чл.37, ал.1,т.8 от Правилника за вътрешния трудов ред на [фирма]; че видно от т.ІІІ-на на заповед № 244/21.05.2012г. на управителя на ответното дружество, последният е забранил на всички работници и служители от структурите му да съхраняват, и, или пренасят пълни и празни съдове, които е възможно да се използуват за съхранение на горива, смазочни материали и лесно запалими материали, както и принадлежности за източване на течности, а с чл.37 ал.1,т.8 от Правилника за вътрешния трудов ред на дружеството им е вменено задължението да използуват и съхраняват имуществото на работодателя при спазване на правилата установени в него и вътрешните нормативни актове на работодателя. Съдът е посочил, че споделя фактическите и правни изводи на Дупнишкия районен съд с положителния отговор за материално и процесуално – правната законосъобразност на дисциплинарно наказание „ уволнение” за извършването им от К. и за отхвърлянето, поради неоснователността им на обективно и кумулативно съединените му искове по чл.344,ал.1,т.1,т.2 и т.3 КТ. Приел е, че този извод е обоснован с данните в показанията на разпитаните свидетели, а новото обстоятелство, твърдяно в хода по същество пред въззивната инстанция от ищеца, че в докладната си св.К. е посочил за извършване на нарушенията датата – 13.12.2012г., не посочената по заповедта за дисциплинарното уволнение – 14.12.2012 г. с оглед разпоредбата на чл.266, ал.1 ГПК е счел за преклудирано. Въпреки това е посочил, че в показанията си този свидетел сочи, че датата е 14.12.2012г. и същата е била безспорна за страните.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, да бъде формулиран конкретно в контекста на решаващите изводи на съда, които пряко обуславят изхода на спора.
В случая касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. В първата част на изложението си същият развива доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на решението, които са касационни основания по смисъла на чл.281 ГПК и като такива са относими към и подлежат на преценка втората фаза на касационното производството, но не могат да обосноват извод за наличие на общо основание за допускане на касационното обжалване. При отсъствие на обща предпоставка не се дължи произнасяне по наведените допълнителни такива от касатора.
На следващо място, съгласно ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1 при вероятна процесуална недопустимост или нищожност на въззивното решение, касационният съд следва да прецени, налице ли е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът не е констатирал, че при издаването на уволнителната заповед е нарушена императивната правна норма на чл. 190, ал. 2 КТ / вероятно има предвид чл.189 ал.1 КТ/ – “съдът е приел, че в случая наказанието „уволнение“ е несъответно с тежестта на нарушението, следователно дори да се приеме, че нарушението е извършено, то не обуславя налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание”. Счита, че констатираното несъответствие между тежестта на нарушението и наложеното наказание е основание за отмяна на уволнението като незаконно, т.к. се касае за нарушение на императивна правна норма – чл. 190, ал. 2 КТ вр. чл. 189, ал. 1 КТ. Твърдението за недопустимост е необосновано. В случая касаторът не сочи доводи, които да обосновават вероятна недопустимост или нищожност на обжалваното решение. Дори да се приеме, че при разглеждане на делото от въззивния съд не са констатирани съществени нарушения, в това число и на императивни правни норми, допуснати при издаването на уволнителната заповед, това обстоятелство има отношение към правилността на решението и би било основание за отмяната му и то само ако в резултат на него спорът е решен неправилно, а не за обезсилването му като недопустимо му. Предвид изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустимост на съдебния акт.
Поставеният в изложението въпрос “как се преценява „тежест на нарушението“ по смисъла на чл. 189, ал. 1 КТ – дали от стойността на продуктите (стоките, материалите), а в конкретния случай — дизелово гориво, с които работникът се е разпоредил в нарушение на задълженията си, или от степента на противоправност на деянието, което е извършено от работника на работното му място, на което има достъп до продукти (стоки, материали)” не е правно разрешаван от въззивния съд, не обуславя решаващите му изводи и поради това не представлява общо основание за достъп до касация. Така както е поставен този въпрос е свързан с фактите, подлежащи на установяване в процеса, като е и привързан към собствената оценка на касатора за тежестта на нарушението. Така формулиран въпросът не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК. Изложеното е достатъчно да обоснове извод за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване. Въпреки това следва да се посочи, че във връзка с този въпрос касаторът не е обосновал и не е доказал и наличието на поддържаните допълнителни основания – тези по чл.280 т.3 и т. 1 ГПК.
В обобщение следва да се посочи и това, че изложението на касатора по същество се свежда до неаргументирано оспорване на фактическите и правните изводи на съда и в него не се съдържа обосновка, свързана с правоприлагането, в изискуемия съгласно ТР № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС смисъл.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по касационната жалба на основание чл.78 ал.8 ГПК сумата 150лв. юрисконсултско възнаграждение, изчислено по наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 13.12.2013г. на ОС [населено място], постановено по в.гр.д.№ 650/2013год.
ОСЪЖДА Т. Н. К. да заплати на “Б. – ТОВАРНИ ПРЕВОЗИ” ЕООД – гр.София, на основание чл.78 ал.8 ГПК сумата 150лв. юрисконсултско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: