О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1336
София, 22.12.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 5109/2014 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Ц. Й. Т.,приподписана от адв.З. Р. срещу решение № ІІІ-72/ 16.06.2014 г. по гр.д.№ 832/ 2014 г. на Бургаския окръжен съд.
Ответникът по касационната жалба „Ф. Ф.”-ЕАД в писмен отговор, подаден чрез процесуален представител юрисконсулт Д. Т. я оспорва.Претендира разноски.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , ВКС на РБ, състав на ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е допустима като подадена в предвидения от закона срок , от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие.
С обжалваното решение е отменено решението на първоинстанционния съд и спорът е решен по същество, като предявените от ищцата-касатор в настоящото производство, искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1-т.3 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението й извършено със заповед №139/26.08.2013 г. на ръководител отдел „Човешки ресурси”, за въстановяването й на заеманата преди уволнението длъжност „отговорен дилър-фармацевт” и за заплащане на обезщетение за времето на оставането й без работа поради уволнението в размер на 11 109 лв., са отхвърлени.За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че страните в сключения помежду им трудов договор се споразумели,че ищцата не може без изричното писмено съгласие на работодателя си да полага друг труд и да извършва търговска дейност от свое или чуждо име.На 17.07.2012 г. тя сключила трудов договор и с втори работодател-„Б.”-ЕООД, за длъжността „магистър-фармацевт” и го прекратила едностранно на 29.07.2013 г. Дружеството е търговец на дребно с лекарствени продукти и клиент на първия работодател на ищцата,чийто основен предмет на дейност е търговия на едро с лекарства. Заповедта за дисциплинарно уволнение е издадена от ръководителя на отдел „Човешки ресурси”, на когото с пълномощно от изпълнителните членове на съвета на директорите са възложени правомощия по сключване, изменение и прекратяване на трудови правоотношения. В заповедта е посочено,че действията на ищцата са в разрез с фирмената политика да се осигури еднакво конкурентна бизнес среда за развитие на всички търговци на дребно.Провиненията й са квалифицирани като злоупотреба с доверието на работодателя и уронване на доброто му име пред останалите клиенти-търговци на дребно.Заповедта съдържа изискуемите от закона мотиви-фактическо изложение на извършеното нарушение и квалифицирането му,според правните норми,които го регламентират. Взети са писмени обяснения от ищцата. Въззивният съд е приел,че наказанието на ищцата е наложено в сроковете по чл.194 КТ,тъй като при продължавано нарушение извършването му е в целия период и до прекратяването на действията или бездействията,с които се осъществява.Когато към момента на откриването на нарушението то е продължавало,двата момента- на откриване и на извършване съвпадат.Ако нарушението е продължило до откриването му от работодателя изискванията на чл.194 ал.1 и чл.195 ал.1 КТ са изпълнени с посочване на момента на откриване на нарушението.Въззивният съд се е позовал на задължителна съдебна практика в този смисъл, а именно решение по гр.д.№ 150/2012 г., ІІІ г.о. и решение по гр.д.№372/2012 г., ІV г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК.В случая до датата на прекратяване на трудовия договор с „Б.”-ЕООД ищцата е извършвала нарушението,поради което датата на узнаване на нарушението и неговото извършване съвпадат.Приел е също така,че провинението е тежко, защото е нарушила едно от основните си задължения по главното трудово правоотношение и което във вътрешните отношения следва да се квалифицира като злоупотреба с доверието на работодателя;уронила е доброто име на работодателя пред останалите търговци, с които има трайни взаимоотношения,както и че за съставомерността на това нарушение е без значение дали са произлезли вреди и дали е имала възможност да осигури по-изгодни условия за втория си работодател,достатъчно е ,че може да създаде впечатление за преференциално отношение спрямо него . В заключение въззивният съд е направил извод,че наложеното наказание е адекватно и законосъобразно.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторката поддържа всички основания за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд. Извежда следните въпроси:
1.с оглед изискванията на КТ и ГПК,че в тежест на работодателя е да докаже законосъобразното упражняване правото на уволнение,следва ли субектът на дисциплинарна власт да докаже датата на узнаване на нарушаване на трудовата дисциплина с цел спазване срока на чл.194 КТ;
2.при издаване на заповедта за дисциплинарно уволнение следва ли работодателят да конкретизира времето на извършване на нарушението с цел спазване на срока по чл.194 КТ;
3.представлява ли злоупотреба с доверието и уронване доброто име на предприятието и разпространяване на поверителни за него сведения сключването без съгласието на работодателя на трудов договор с друг работодател;
4.при издаване на заповед за дисциплинарно уволнение трябва ли да бъдат ясно формулирани и конкретизирани допуснатите нарушения и трябва ли да има съответствие между фактическата обстановка,мотивната част на заповедта,направените изводи и материалната норма,на основание на която се налага дисциплинарното наказание;
5.когато в сключения между страните трудов договор е уговорен друг ред за вземане на отношение при извършване на дисциплинарно нарушение „първо служителят да се покани да преустанови нарушението и ако не го направи да се прекрати трудовия договор” кой ред трябва да се приложи-договорения между страните или уредения от КТ, кой от тях има предимство;
6.при продължавано нарушение на трудовия договор от кога следва да се брои времето за установяване на нарушението и за налагане на дисциплинарно наказание;
7.може ли да се наложи дисциплинарно наказание от конкретния ръководител, който не е работодател след като в длъжностната му характеристика не е определена такава функция и не е упълномощено да провежда дисциплинарно производство;
8.отнася ли се самото фактическо основание като необходимо съдържание на заповедта относно обема на нарушеното задължение , изведено от съдържанието на трудовия договор и отговорностите за формалното съдържание на заповедта с оглед изискването за мотивираност по чл.195 ал.1 КТ-посочване на самото нарушение като факт и времето на извършването му.
Счита,че разглеждането на случая ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото относно споровете по прилагане на КТ.Прилага решения на ВКС,постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика,но не са изложени никакви доводи във връзка с приетото в тях.
Почти всички поставени от касаторката въпроси са релевантни, с изключение на 5 въпрос, по който въззивният съд не е формирал изводи.В изложението обаче не е обосновано допълнително основание.
ВКС, състав на ІІІ г.о намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението. Същото се предпоставя от наличието на общи основания –материалноправни или процесуалноправни въпроси, обусловили решаващите изводи на въззивния съд и допълнителни основания с оглед квалифицирането на въпросите в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. За да са налице основанията по т.1 и по т.2 касаторът следва да направи анализ и съпоставка на изводите по обуславящия въпрос в обжалваното решение с разрешенията в задължителната съдебна практика или в приложени влезли в сила решения на различни по степен съдилища, при идентичност на случаите. Основанието по т.3 е налице, когато поставените въпроси са свързани с наличието на неправилна практика или съдебна практика, която не е съобразена с промените в законодателството или при липсата на съдебна практика . Касаторът следва да изложи доводи, защо съдебната практика е неправилна или защо трябва да бъде променена в насока ,която счита за правилна или ако липсва такава, в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска.В случая това не е сторено, което ще има за последица недопускането на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.С оглед изхода на делото на основание чл.78 ал.8 ГПК следва същото да бъде уважено съгласно предвиденото в чл.9 ал.3 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № ІІІ-72/16.06.2014 г. по гр.д.№832/2014 г. на Бургаския окръжен съд
ОСЪЖДА Ц. Й. Т. да заплати на „Ф. Ф. ЕАД сумата 600/шестстотин/ лв.за юрисконсултско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: