О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 365
София, 01.04.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 6306/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Център за спешна медицинска помощ [населено място] /Ц./, чрез главен юрисконсулт В.Л., срещу въззивно решение на Софийски градски съд, Административно отделение, постановено на 25.04.2014г. по в.гр.д.№ 15684/2013г., с което след отмяна на решение № ІІ – 58- 248 от 14.10.2013г. на Софийски районен съд по гр.д.№ 16570/2013г. С последното са уважени предявените от А. В. С. обективно съединени искове по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ против Ц. – [населено място].
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи основанията по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК , а искането му за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност и необоснованост на решението. Поддържа, че основанията по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК са налице, защото въззивният съд приема, че уволнението на ищцата е незаконосъобразно. Касаторът счита, че „решението на въззивната инстанция по прилагане на чл.330 ал.2 т.5 КТ и по-специално по тълкуването на фактическия състав на тази правна норма не е разрешен, както в съответствие с данните по делото, така и с константната съдебна практика, обезпечаваща точно и последователно прилагане на закона, при прекратяване на трудовото правоотношение на горепосоченото основание от КТ”. Към изложението прилага решение без номер и дата на Ловешки окръжен съд, постановено по в.гр.д.№301/2012г. и решение №335 от 07.01.2011г. на ОС [населено място] по в.гр.д.№530/2010г., за които няма данни дали са влезли в сила. Не е обосновано в какво се състои твърдяното противоречие.Липсва и обосновка за поддържаното основание по чл.280 т.3 ГПК.
Ответната страна А. В. С. в представен писмен отговор чрез адв. Д.Д. от САК поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Претендира сторените в производството разноски в размер 500лв. по представен договор за правна помощ.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
С решението си въззивният съд e приел за установено от фактическа страна, че на основание постъпила молба вх.№100/12.01.2010г. и подписано допълнително споразумение, считано от 01.02.2010г. ищцата е заемала длъжността „акушерка” с място на работа – Ц.-София; че с оспорената в настоящото съдебно производство заповед №ЗП-06/14.02.2013г., издадена от ДИРЕКТОР на Ц.-София, е прекратено трудовото правоотношение на ищцата на основание чл.330, ал.2, т.5 КТ – поради факта, че работникът отказва да подпише допълнително споразумение №28/14.02.2013г., с което й се предлага с оглед трудоустрояването й да бъде преместена на подходящо работно място : от длъжността „акушерка” във Ц.-София, на длъжност „акушерка” във Ф.-Б.. Посочено е, че отказът на работника да подпише споразумението представлява отказ да заеме предложената й подходяща работа при трудоустрояване. Приел е, че приетото по реда на чл.266, ал.2, т.1 от ГПК ново писмено доказателство – писмо с изх.№1230/29.03.2013г., е неотносимо към предмета на спора, тъй като съдът преценява наличието на елементите от фактическия състав на основанието, на което е извършено, към датата на издаване на оспорената заповед, а именно 15.02.2013г., а това доказателство е с по-късна дата. Приел е също, че фактическият състав на основанието за уволнение по чл.330, ал.2, т.5 КТ включва два елемента: 1./невъзможност на работника или служителя да изпълнява възложената му работа поради болест, довела до трайна неработоспособност /инвалидност/, или поради здравни противопоказания, въз основа на заключение на ТЕЛК; 2./необоснован отказ на работника или служителя да заеме предложената му от работодателя друга работа, която се явява подходяща за здравословното му състояние; че в тежест на работодателя е да установи наличието на двете кумулативни предпоставки, като недоказването на която и да е от тях обуславя извод за незаконосъобразност на прекратяването от страна на ответника на трудовото правоотношение между страните; че невъзможността на работника или служителя да изпълнява възложената му работа представлява обективна невъзможност той да изпълнява трудовите задължения по трудовото правоотношение – обективно да не е в състояние да осъществява трудовите си функции на длъжността, заемана от него към момента на уволнението му; че тази обективна невъзможност за изпълнение на възложената работа следва да е настъпила вследствие на някоя от следните причини: 1./болест, довела до трайно намалена неработоспособност или 2./ здравни противопоказания поради заболяване на работника или служителя, свързани с и произтичащи от условията на труд, при които той осъществява възложената му работа; че наличието на невъзможността за изпълнение на възложената работа, в двете й проявни форми – инвалидност или здравни противопоказания, следва да бъде установена със заключение – експертно решение на ТЕЛК или Н., с което да са установени не само болестта и произтичащата от нея инвалидност на работника или служителя, респективно съответните здравни противопоказания на условията на труд, но и произтичащата от тях обективна невъзможност за работника или служителя да изпълнява точно определена работа и по-конкретно – работата на длъжността, която заема към момента на уволнението. Обосновал е извод, че само в компетентността на ТЕЛК или Н. е със заключение по експертно решение да посочи дали заеманата от работника длъжност е противопоказна за здравето му, като посочи дали болестта, довела до инвалидност или наличието на съответни здравни противопоказания на заболяването, са във връзка с условията на труд, характерни за заеманата от работника или служителя длъжност. След анализ на доказателствата съдът е приел, че в конкретната хипотеза няма такова предписание на ТЕЛК или Н., което да е издадено към датата на издаване на оспорената заповед за уволнение. В случая към датата на издаване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата – 15.02.2013г. е постановено ЕР на Н. №0849 от 162/15.12.2012г., влязло в сила /факт, който не се оспорва от страните/, в което е посочено, че ищцата е била освидетелствана с 84% трайно намалена работоспособност с водеща диагноза „Счупване на тялото /диафиза/ на бедрената кост; Псевдоартроза с дефект на лявото бедро след счупване; Деформация на Th 8 след фактура; Вторична гонартроза в ляво. Дискова херния Th 8-Th-9; Фрактура на Th 8“, за срок до 01.10.2014г., както и са посочени следните противопоказни условия на труд: тежки физически усилия, статично и динамично пренатоварване на гръбначен стълб и долни крайници, невротоксични вещества. В ЕР на Н. № 0849 от 162/15.12.2012г. не са дадени предписания дали освидетелсваното лице – ищцата е в състояние да изпълнява досегашната длъжност „акушерка“, както и не е посочено какви длъжности или каква работа може да изпълнява с оглед здравословното й състояние. В това решение на Н. не е посочено по недвусмислен и изричен начин, че заболяването на ищцата и причинената от него трайно намалена работоспособност или с оглед наличието на съответни здравни противопоказания на заболяването, които са във връзка с условията на труд, характерни за заеманата от нея длъжност, са довели до невъзможността на ищцата да изпълнява възложената й конкретна трудова функция, определена чрез длъжностната характеристика. Приел е също, че в хода на съдебния спор не може да се установява обстоятелството дали е налице обективната невъзможност на ищцата да изпълнява работата на длъжността, която е заемала, тъй като това следва да бъде установено по реда, предвиден в чл.73, ал.2 от Наредбата за медицинската експертиза на работоспособността, което в случая не е било сторено. Посочил е и това, че към датата на уволнението липсва и становище от единствения компетентен здравен орган – трудова-експертна лекарска комисия, по въпроса относно възможността на ищцата да работи на някое от определените места за трудоустрояване по списъка на работодателя. Наличие на такова произнасяне от ТЕЛК или Н. към датата на издаване на оспорената заповед няма. По тези съображения е обосновал извод, че работодателят е издал заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение в нарушение на предвидената в закона процедура за трудоустрояване, при липсващо предписание на здравните органи, съответно и становище досежно възможността на ищцата да работи на някое от определените места за трудоустрояване по списъка на работодателя.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Съгласно чл.280 ал.1 от ГПК допускането е възможно ако при постановяване на обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по процесуален или материален въпрос, който се разрешава противоречиво от съдилищата, който е решен в противоречие с практиката на ВКС или решението по който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Според разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая касаторът не е формулирал изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело /т.1 на ТРОСГТК № 1/2009 г/. Изложил е единствено доводи за необоснованост и неправилност на въззивното решение, които са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Извличането на въпросите от съда би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на съществен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ води до необсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1-3 от чл.280 ал.1 ГПК.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна сторените и надлежно удостоверени такива в размер 500лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на на Софийски градски съд, Административно отделение, постановено на 25.04.2014г. по в.гр.д.№ 15684/2013г.
ОСЪЖДА Център за спешна медицинска помощ [населено място] да заплати на А. В. С. сторените в настоящото производство разноски в размер 500лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: