О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1310
София, 21.12.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на трети октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 4023/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. Н. Т., приподписана от адв.И. Г., срещу решение на Софийски градски съд, постановено на 26.10.2012г. по в.гр.д.№ 12271/2011г., с което е потвърдено решение от 12.05.2011г. по гр. д .№ 38288/2010г. на СРС в частта, с която са уважени предявените кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 415 ГПК вр. чл.124 ГПК и чл.86 ЗЗД, от [фирма] срещу Х. Н. Т. за установяване съществуването на паричните задължения до размер на сумата от 4455,26 лв., представляваща продажната цена за доставената топлинна енергия за периода от 01. 04.2007г. до 30. 04.2009 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 11.05.2010г. до окончателното й изплащане, както и за установяване съществуването на вземане до размер на сумата от 923,61 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата, изтекла за периода от 11.05.2007г. до 26.03.2010г. Решението на първоинстанционния съд в частта, с която исковете са отхвърлени за разликата до пълните заявени размери, не е обжалвано и е влязло в сила.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне изцяло на предявените искове.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба и допълнителната молба от 05.04.2013г., искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност и необоснованост на решението, като се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл при наличието на противоречива практика на съдилищата. Според касатора е налице основанието на чл.280 ал.1 т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване поради разнопосочната и противоречива практика на съдилищата при произнасянето по искове за установяване дължимост на суми за доставена топлинна енергия, тъй като съдилищата се произнасят по отношение на : “нищожност на облигационните отношения, поради липса на предмет на сделка, вследствие на липса на качествени показатели и неравноправни клаузи в ОУ, санкционирани от ЗЗП”, “надчислени мораторни лихви върху прогнозни, а не реални задължения, в нарушение на чл.86 от ЗЗД, ал.2”, “ липса на утвърдени нормативни документи за разпределение на топлинна енергия за формиране на крайните сметки и системното нарушаване на действащи такива”, “различните подходи при прилагането на погасителната давност за три или пет годишен период”, “пълната неадекватност на някои съдебни състави при приложение на разпоредбите на европейска директива №2006/23/ЕО чл.13“. Сочи решения на СРС и РС [населено място] , съдържащи произнасяне по иск по чл.415 ГПК с ищец [фирма], за които няма данни дали са влезли в сила. В това изложение не е формулиран конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, конкретно свързан с предмета на делото и обуславящ решаващите изводи на съда, визирани в обжалвания акт.
Ответната страна [фирма] не взема становище по касационната жалба.
Третото лице помагач в процеса [фирма] не взема становище.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
СРС е бил сезиран с кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 124 ГПК, както и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че ползването на топлоснабдения имот и доставката на топлинна енергия от ищеца съгласно § 1, т. 42 от ЗЕ и чл. 150, ал. 1 от ЗЕ пораждат между страните облигационно отношение с предмет доставяне на топлинна енергия за битови нужди при действие на Общи условия на ищцовото дружество; че за валидността на правоотношението не е необходима писмена форма, а приемането на ОУ от абоната става по силата на закона, след изтичане на срока за възражения и/или отправено искане към ищеца за сключване на индивидуални условия; че няма данни по делото ответникът да е възразил срещу прилаганите от ищеца Общи условия, поради което и страните са обвързани от валидно договорно правоотношение във връзка с предоставянето на топлинна енергия за битови нужди. Счел е за неоснователни възраженията, че не е налице валидно договорно правоотношение с ищеца за доставка на топлинна енергия. Приел е също, че тъй като имотът, за който е използвана предоставената от ищеца топлинна енергия, се намира в сграда в режим на ЕС, съгласно разпоредбите ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение като начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в чл. 139 – чл. 148 ЗЕ и в действалите към процесния период Наредба № 2 от 2004 г. за топлоснабдяването (Обн. ДВ, бр.68 от 03.08.2004 г., отм. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г.) и Наредба № 16 – 334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (Обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.). Приел е за установено и това, че етажните собственици на сградата, в която се намира процесния апартамент, са възложили извършването на индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода на третото лице – помагач в процеса. Съобразявайки заключенията на вещите лица по приетите СТЕ и ССчЕ, съдът е обосновал извод, че делът на ответника за сградна инсталация и дължимите суми за отопление на имота, включително и сумите за битово горещо водоснабдяване и такса мощност, са изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба към периода. В тази връзка е посочил, че съгласно чл. 142, ал. 2 от ЗЕ – топлинната енергия за отопление на сграда – етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите. Съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЕ топлинната енергия за отопление на имотите в сграда – етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника, че тъй като не е ясно какви са качествени параметри на услугата по доставяне на топлинна енергия за отопление и за БГВ, то посочените ОУ са нищожни. Приел е, че тези параметри са определени точно и ясно, респ. посочен е механизъм за определянето им в зависимост от предварително разчетени критерии в действащите нормативни актове, че ищцовото дружество няма задължения във връзка с изправността и състоянието на отоплителната инсталация в сградата, съответно неизправностите и неефективността на същата; че по отношение на качеството на доставената енергия потребителят разполага с възможност да направи рекламация по ОУ, а доколкото не се твърди и не се установява такава да е правена, може да се приеме, че е налице необходимото качество. Приел е за неоснователни и доводите за неотчитане на технологични загуби, тъй като според заключенията на вещите лица делът на ищеца в сградната инсталация е изчислен точно. Съдът е намерил за неоснователни и доводите във връзка с доказателствената стойност на фактурите представени от ищеца, както и относно нарушенията на чл. 24 ЗБНБ и на ЗП. Посочил е, че в процесния случай претендираните вземания са установени чрез всички събрани по делото доказателства, в това число експертизи и отчети, както и, че топлинната енергия е с нормативно установени цени. Като неоснователно е прието и възражението на въззивника – ответник относно нарушение на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 5 април 2006 год. относно ефективността при крайното потребление и осъществяване на енергийни услуги с начина изготвяне на сметките за дължимите суми за потребена топлина енергия. Посочил е, че Европейската директива няма пряко действие, когато е инкорпорирана (пренесена) в българското право в срока указан в нея. Посочената Директива 2006/32/ЕО е транспонирана в българското законодателство чрез Закона за енергийната ефективност – пар. 3 от ДР на ЗЕЕ, а ответникът не е поддържал нарушения на този закон. По отношение на довода, релевиран във въззивната жалба на ищеца – за неправилно приложение на института на погасителната давност и в допълнение към мотивите на районния съд, въззивният съд е изложил, че в правилно приложение на посочения институт СРС приема вземанията на ищеца за главница и лихва да са погасени с кратката 3 годишна давност.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
В настоящия случай касаторът не формулира конкретен правен въпрос, а твърди наличието на противоречиво според него произнасяне на съдилищата по сходни искови претенции и несъгласието си със заключението на вещото лице и използваната от него методика на изчисление на задължението и с решаващите изводи на съда. Обосновава искането си за допускане до касационно обжалване с оплакването си за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл.281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В случая подадената касационна жалба не съдържа такова изложение, а само формално позоваване на нормата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
Изложението не съдържа изобщо формулирани правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Същото не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съдържанието на изложението представлява неуспешен опит за формулиране на въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като формулировката е бланкетна и преповтаря по същество касационните основания, визирани в жалбата и относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Визираното в изложението несъгласие с извода на експерта и с анализа на заключението от страна на съда, както и доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Извличането на въпросите от съда би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ води до необсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1-3 от чл.280 ал.1 ГПК.
За пълнота на изложението следва да се посочи и следното: В представеното изложение не само не е формулиран от касатора материално правен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, но не е извършено и позоваване на противоречива казуална практика на съдилищата по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, на която да противоречи разрешението на процесуалноправни или материалноправни въпроси, дадено с обжалваното решение. В тази връзка позоваването на решения на СРС и ПРС по сходни казуси е неуместно – тези решения касаят конкретни правни въпроси, по които въззивният съд не е давал отговор с обжалваното решение, касаят съвсем различна фактическа обстановка и не могат да обосноват извод за противоречиво разрешаване в твърдения от касатора смисъл. Не на последно място липсват данни тези решения да са влезли в сила.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на постановеното от Софийски градски съд въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна и третото лице помагач не са претендирали такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд, постановено на 26.10.2012г. по в.гр.д.№ 12271/2011г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: