О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 290
гр. София, 06.03.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти януари двехиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 1451/2012 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на И. А. Г. чрез пълномощника му, адвокат П. А. Т. срещу решение № 1110 от 29.06.2012 г. по гр. дело № 3672/2011 г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, 4 състав.
Ответникът Министерство на отбраната, [населено място] не е подало отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд /ВКС/, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Касаторът поддържа, че при постановяване на обжалваното решение, с което е оставено в сила решение № 3595 от 16.06.2011 г. по гр. дело № 4917/2007 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, І – 7 състав в обжалваната част, за уважаване на предявения против него от Министерство на отбраната, [населено място] иск до размер на сумата 5420.23 лв., обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, ведно със законната лихва, от предявяване на иска до окончателното й изплащане, както и за заплащане на сумата 69.58 лв., такса битови отпадъци, ведно със законната лихва, от предявяване на иска до окончателното й изплащане, включително за заплащане на сумата 352.18 лв., юрисконсултско възнаграждение, Софийски апелативен съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, а именно:
„И. материалноправен въпрос е относно това, как се съотнасят помежду си изричното писмено изявление на наемодателя – ищец за прекратяване на договорната връзка с покана за освобождаване на процесния имот от една страна и последващото трайно за близо пет години фактическо поведение на същия субект /наемодателя – ищец/, което не съдържа белези на противопоставяне на ползването на имота от наемателя и е свързано с регулярно получавани плащания по наемната цена”.
Въпросът не е обвързан с изводите на въззивния съд, обусловили изхода на делото. Не са въведени допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В мотивите на Софийски апелативен съд е прието, че наемното правоотношение между страните е било прекратено през периода от 12.12.2002 г. до 26.11.2007 г. Приложена е разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, която предвижда задължение за наемателят, ако продължи ползването въпреки противопоставянето на наемодателя – да заплати обезщетение и да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор. По отношение на фактическия състав на чл. 236, ал. 2 ЗЗД в обжалваното решение се съдържат изводи за доказаност на елементите, които го образуват – продължаване ползването на процесния апартамент № 9 в [жилищен адрес] вх. „А”,[жк]на [населено място] след връчване на покани на ответника по иска, за заплащане на дължимите суми / писмо изх. № 171/01.02.1999 г., писмо изх. № 555/15.04.2002 г./, противопоставяне наемодателя със същите покани на бъдещото ползване на имота, прекратяване на наемното правоотношение след изтичане на едномесечния срок по чл. 28 от Наредба № 3/19.08.1998 г., дължимост на обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД в размер, съобразен с определения със заповед на министъра на отбраната размер, по – нисък спрямо средния пазарен наем за имота. От тези мотиви с оглед, на които искът е уважен в размер на сумата 5420.23 лв. е видно, че въпросът, поставен от касатора е зададен при хипотеза, различна от разгледаната от апелативния съд. Решаващият състав не е приел, че фактическо поведение на наемодателят не съдържа белези на противопоставяне ползването на имота от наемателя, поради което не се е произнесъл по описания от касатора случай и не е обосновал правно разрешение, по което да се постави въпрос, на който да се даде отговор. Във въззивното решение е прието друго, а именно, че наемодателят се е противопоставил на ползването на имота от наемателя, поради което е приложена нормата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Касаторът е поставил въпроса с оглед защитната си теза и твърдения, но не и предвид конкретни правни разрешения на въззивния съд, като по този начин се е лишил от възможността да обоснове общо основание за допускане на касационен контрол. Обжалваното решение на апелативния съд е съобразено със задължителната практика на ВКС по тълкуването на чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Според нея, ако наемателят продължи ползването на наетия имот, въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи не вече наем, а обезщетение за вреди, защото е престанал да бъде наемател и освен това е задължен да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения договор за наем. Правните разрешения в мотивите на въззивното решение са в съответствие със задължителната практика, формирана с решения на състави на ВКС, като напр. решение № 90/08.07.2009 г. по т.дело № 3/2009 г. на І т.о., решение № 68/21.04.2009 г. по т. дело № 697/2008 г. на ІІ т.о., решение № 18/05.03.2010 г. по т.дело № 527/2009 г на І т.о., решение № 164/28.10.2010 г. по т. дело № 1079/2009 г. на ІІ т.о., решение № 146/01.12.2010 г. по т. дело № 934/2009 г. на ІІ т.о. Когато обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече съдебна практика /какъвто е разглеждания случай/, не е налице основание за допускане на касационно обжалване /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 3/. Необходимо е да се посочат и други съображения, аргументиращи липсата на общо основание за допускане на касационно обжалване, които са свързани с начина, по който страната е процедирала при опита си да постави въпрос, без да бъдат съобразени разясненията в цитираното тълкувателно решение на ОСГКТК, по – конкретно т. 1. Както сам е изложил жалбоподателя, съдилищата не са приели за основателна тезата за наличие на чл.236, ал. 1 ЗЗД и са приложили чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Правните разрешения по тълкуването и прилагането на материалния закон по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и съгласно разясненията в цитираното ТРОСГКТК, т. 1 са формираните такива въз основа на решаващите изводи на въззивния съд, а не субективните становища на касатора, които той е полагал усилия да докаже, по които въззивният съд не е обективирал разрешения на правни въпроси. Ето защо поставяйки въпрос по теза, отразяваща неговите субективни виждания по развитието на отношенията с другата страна, ответникът по иска не е обосновал правен въпрос за допускане касационен контрол. До този изход се е достигнало и поради обстоятелството, че въпроса, цитиран по – горе е поставен в контекста на хипотеза, приета за недоказана от въззивния съд, а доводите на касатора за основателност на неговата теза, респективно за неправилност на въззивното решение са касационни основания по чл.281, т. 3 ГПК, които не подлежат на разглеждане в производството по чл.288 ГПК, съответно не релевират основание по чл. 280, ал.1 ГПК. Налице е и друго неправилно виждане на жалбоподателя, отразило се на поставянето на въпроса при несъобразяване на разясненията в т. 1 на ТРОСГКТК, цитирано по –горе. Действието на противопоставяне, след като вече е направено не отпада и договорът не може да се счита за мълчаливо продължен със съгласието на наемодателя, ако последният, след като е поискал връщане на имота, приеме плащане на наемната цена от страна на наемателя. В тази връзка са развитите съображения в задължителната съдебна практика /напр. цитираното решение № 146/01.12.2010 г. по т. дело № 934/2009 г. на състав на ВКС, ІІ т.о./, съгласно които в хипотезата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД наемателят е задължен да пази веща, да си служи с нея според предназначението й, като и да плаща наемната цена, заедно с обезщетение за продължилото без правно основание ползване. Мотивите на въззивния съд за обезщетителния характер на задължението за заплащане на наемната цена са в съответствие с приетите в цитираната задължителна съдебна практика разрешения.
Изложените мотиви по въпроса, въведен с приложението по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК трябва да се имат предвид и по другия въпрос, съдържащ се в изложението, формулиран, както следва: „Дали последиците от изявлението в писмена форма дерогират последващото конклудентно трайно поведение на приемане на ползването и получаване на наемната цена от наемодателя, което обуславя приложимостта на чл. 236, ал. 1 ЗЗД”. И двата въпроса засягат един и същи правен проблем – продължаването на договорноправна връзка /чл. 236, ал. 1 ЗЗД/, но при предпоставки очертаващи хипотеза, която ответникът по иска е поддържал, но въззивния съд не е приел за доказана. Правните разрешения на апелативния съд са дадени в друга хипотеза с оглед, на която жалбоподателят не е поставил въпроси. Както се посочи по – горе съображенията по правилността на въззивното решение засягат касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които предвид вече отразените мотиви по предходния въпрос, имащи значение и за сега разглеждания не релевират основания по чл.280, ал. 1 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че и с този правен въпрос, касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. ВКС не е длъжен и не може да извежда правните въпроси от твърденията на касатора, от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба и в този смисъл следва да се имат предвид разясненията в т. 1 от цитираното тълкувателно решение на ОСГКТК.
С оглед на всичко изложено по – горе трябва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на чл.280, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1110 от 29.06.2012 година по гр. дело № 3672/2011 г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, 4 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: