О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 32
София, 08.01.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 4637/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Я. Г. И. от [населено място] срещу въззивно решение №624 от 04.04.2013г. на Пловдивски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 3910/2012год. С това решение е потвърдено решение №3982 от 05.11.2012г., постановено по гр.д. № 9603 по описа за 2012г. на ПлРС, в обжалваните части, с които е прието, че вина за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака имат двамата съпрузи; че ползването на семейното жилище се предоставя на съпругата; че бащата Я. Г. И. следва да заплаща на малолетното си дете М. Я. И. чрез неговата майка и законен представител А. М. Л. – И. месечна издръжка в размер на 120.00 /сто и двадесет/ лева, считано от датата на предявяване на иска -19.06.2012г. до настъпване на законна причина за нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК е обосновано от касатора с оплакването, че следствие на неправилно и субективно кредитиране на свидетелските показания съдът е достигнал до необоснования извод, че вина за разстройството на брака имат двамата съпрузи; че след като е установена извънбрачната връзка на съпругата е следвало да приеме, че тя има изключителна вина за това разстройство, както и, че не е следвало да цени като обективни показанията на майката на съпругата и да обосновава извод, че и той има брачни провинения. Поддържа, че въпросът за вината се разрешава противоречиво от съдилищата и поради това следва решението да се допусне до касационно обжалване. Според касатора е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК с оглед необходимостта да бъдат изяснено “ какви са пределите на чл.56 ал.5 СК с оглед обстоятелствата по конкретното дело”. Обосновава наличието на основанието с твърдението, че “в практиката не се съдържа ясен и категоричен отговор на въпроса при положение ,че семейното жилище е закупено по време на брака, но ? ид.части са лична собственост на съпруга, че съпругата има извънбрачна връзка, живее с друг мъж на квартира с отлични условия за отглеждане на детето, че бащата ще заплаща издръжка на детето, а майката евентуално наем или обезщетение за ползване на семейното жилище и др. – доколко тези обстоятелства касаят пределите на чл.56 ал.5 СК”. Според касатора поради изложеното произнасянето на касационната инстанция е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.
Ответната страна А. М. Л. – И. не взема становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
За да постанови този резултат, въззивният съд, след анализ на доказателствата и препращайки към мотивите и на първостепенния съд е приел, че бракът между страните е дълбоко и непоправимо разстроен по вина на двамата съпрузи, тъй като е установено противобрачно поведение на съпругата – брачна изневяра, и брачни провинения на съпруга, изразяващи се в това, че със своето поведение по време на брака и особено около две години преди предявяването на иска е имал поведение към съпругата си, допринесло за неразбирателство и влошаване на отношенията-същият е обиждал съпругата си, в т.ч. и с цинизми, контролирал финансите й – вземал всичките й пари, пребърквал й чантата и дори джобовете, а преди фактическата раздяла поведението му станало нетърпимо арогантно, поради което и въззиваемата напуснала семейния дом. Съдът е приел също, че семейното жилище е апартамент, придобит по време на брака, а родителските права върху малолетния син на страните с влязлото в сила в тази му част решение са предоставени на майката, поради което е обосновал извод, че са налице всички предпоставки на нея да бъде предоставено и ползването на семейното жилище . В тази връчка е счел за неоснователно оплакването в жалбата, че въззиваемата се е устроила жилищно – в апартамент под наем, в който имало всички необходими условия и за отглеждането на детето, а за наема помагал и мъжът, с който тя съжителства. Посочил е, че установяването под наем на майката и детето не е липса на жилищна нужда, дори напротив – сочи на наличие на такава; че възражението за по голяма квота на въззивника в апартамента, представляващ семейното жилище, е извън предмета на брачното производство и конкретно в наведения аспект относно предоставянето на ползването му; че от значение в този аспект и то само досежно срока на ползването е хипотеза, в която жилището е изключителна собственост на другия съпруг / чл. 56 ал. 2 от СК/, но в случая такава не се твърди, както и ,че е неотносим въпроса за евентуално бъдещо производство за заплащане на наем на жалбоподателя – то не е пречка за предоставяне ползването на семейното жилище на въззиваемата и детето им при заявено такова искане от нея. Във връзка с дължимата за детето издръжка съдът е приел, че определеният месечен размер съответства на възможностите на родителя и нуждите на детето.
При тези мотиви на въззивния съд поставените от жалбоподателя въпроси не се дефинират като такива, включени в предмета на спора и обуславящи правните изводи на съда по конкретното дело / т. 1 на ТРОСГТК № 1/2009 г./. Тези въпроси са свързани с фактите, подлежащи на доказване. Въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спора, са фактически и с поставянето им не може да се обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касация. Същите изразяват по същество доводите на касатора за материална незаконосъобразност на въззивното решение, за неправилно анализиране на доказателствения материал, за допуснати процесуални нарушения и формиране следствие на това на грешни крайни изводи. Тези доводи са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Според разясненията, дадени в това решение, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, да бъде формулиран конкретно в контекста на решаващите изводи на съда, които пряко обуславят изхода на спора, а не свързан с общите оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение, с оглед поддържаното от страната нарушение във връзка с възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства или с нарушение на процесуалните правила досежно необходимостта да се обсъдят всички доводи и съображения на страните, които се квалифицират по чл. 281 ГПК, но не обосновават приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая видно от изложеното по-горе в определението касаторът не формулира правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, включени в предмета на спора и обусловили правната воля на съда, обективирана в решението. С оглед на това не е налице общата предпоставка за достъп до касационно обжалване, поради което и не се дължи произнасяне по наличието на специфичната такава, поддържана от касатора.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а ответникът по касационната жалба не е претендирал присъждането на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №624 от 04.04.2013г. на Пловдивски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 3910/2012год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: