О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 263
София, 18.02.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 7142/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. Б. Т., приподписана от адв.Б.Е., срещу решение на Софийски градски съд, постановено на 11.07.2013г. по в.гр.д.№ 5707/2012г., с което е потвърдено решението от 22.11.2011г., постановено по гр.д. № 31642/2010г. на Софийски районен съд, 72 състав, в частите, с които е признато за установено по искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 200, ал. 1 ЗЗД, чл. 318, ал. 2 ТЗ и чл. 100, ал. 2 ЗС и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ГПК, че Ж. Б. Т. дължи на [фирма], сумата 3 506.28 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода м. 03.2007г. – м. 04.2009г., заедно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК – 31.03.2010г., до окончателното й изплащане, както и дължи сумата 647.29 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 31.03.2007г. – 01.02.2010г., както и в частта за разноските. Решението на първоинстанционния съд в частта, с която исковете са отхвърлени за разликата до пълните заявени размери, не е обжалвано и е влязло в сила.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне изцяло на предявените искове.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, приложено към касационната жалба, искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност и необоснованост на решението, като се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл два процесуалноправни въпроса, конкретно свързани с предмета на делото и обуславящи решаващите изводи на съда, които са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Счита за такива въпросите : “Какъв е обхвата на проверката, която следва да се извърши от вещото лице топлотехник,за да се определи доставеното и разпределено количество топлоенергия съгласно задължителните постулати на Закона за енергетиката и Наредбата за топлоснабдяването?” и “Допустимо ли е вещото лице,специалист в областта на топлотехниката, да дава заключение, в което прави правен извод за съответствие на извършено разпределение на топлинна енергия с нормативната уредба по Закона за енергетиката и Наредбата за топлоснабдяването?”. Обосновава наличието на основанието с твърдението, че въпросите , на които е отговорило вещото лице, не обосновават размера на претендираните количества енергия, че вещото лице е отговорило на въпроси извън неговата компетентност, но въпреки това съдът е приел заключението и е обосновал извод, че заключението съдържа достатъчно данни за доставена топлинна енергия и следва да бъде кредитирано. Твърди също, че неправилно съдът е възприел заключението, считайки, че нормативната уредба съдържа технически правила , поради което е допустимо вещото лице да преценява дали извършеното разпределение на топлинна енергия е в съответствие с тях, тъй като преценката за това съответствие следва да се извърши от съда.
Ответната страна [фирма] не взема становище по касационната жалба.
Третото лице помагач в процеса [фирма] не взема становище.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
СРС е бил сезиран с кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 124 ГПК, както и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че ползването на топлоснабдения имот и доставката на топлинна енергия от ищеца съгласно § 1, т. 42 от ЗЕ и чл. 150, ал. 1 от ЗЕ пораждат между страните облигационно отношение с предмет доставяне на топлинна енергия за битови нужди при действие на Общи условия на ищцовото дружество; че за валидността на правоотношението не е необходима писмена форма, а приемането на ОУ от абоната става по силата на закона, след изтичане на срока за възражения и/или отправено искане към ищеца за сключване на индивидуални условия; че няма данни по делото ответникът да е възразил срещу прилаганите от ищеца Общи условия, поради което и страните са обвързани от валидно договорно правоотношение във връзка с предоставянето на топлинна енергия за битови нужди. Счел е за неоснователни възраженията, че не е налице валидно договорно правоотношение с ищеца за доставка на топлинна енергия. Приел е също, че тъй като имотът, за който е използвана предоставената от ищеца топлинна енергия, се намира в сграда в режим на ЕС, съгласно разпоредбите ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение като начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в чл. 139 – чл. 148 ЗЕ и в действалите към процесния период Наредба № 2 от 2004 г. за топлоснабдяването (Обн. ДВ, бр.68 от 03.08.2004 г., отм. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г.) и Наредба № 16 – 334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (Обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.). Приел е за установено и това, че етажните собственици на сградата, в която се намира процесния апартамент, са възложили извършването на индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода на третото лице – помагач в процеса. Съобразявайки заключението на вещото лице по приетата експертиза, съдът е обосновал извод, че делът на ответника за сградна инсталация и дължимите суми за отопление на имота, включително и сумите за битово горещо водоснабдяване и такса мощност, са изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба към периода. В тази връзка е посочил, че съгласно чл. 142, ал. 2 от ЗЕ – топлинната енергия за отопление на сграда – етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите. Съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЕ топлинната енергия за отопление на имотите в сграда – етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника, че първостепенният съд основал изводите си изцяло на заключението на СТЕ, без последното да е подкрепено с други доказателства, имащи доказателствена стойност. В тази връзка е приел, че заключението не е основано само на изходящи от ищеца частни документи, установяващи изгодни за него твърдения, както и, че не е оспорено от ответника в срока по чл. 200, ал. 3, изр. 2 ГПК. Приел е, че по делото е установено, че за исковия период е извършван реален отчет на уредите за дялово разпределение върху отоплителните тела и на водомера за топла вода в имота на ответника, с изключение на отоплителен сезон 2007/2008г., когато достъп за отчет не е бил осигурен. Във връзка с направеното от ответника оспорване на представените от третото лице помагач документи за главен отчет с твърдения, че било неясно по каква методика са определяни отчитаните данни и каква била мерната единица „НА” съдът е посочил, че в тези документи само са посочени показанията на уредите за дялово разпределение и на водомера за топла вода, а осигурилото достъп за отчет лице ги е подписало, т.е. съгласило се е, че именно това са отчетените показания. Въз основа на неоспореното заключение на СТЕ е приел за установено, че третото лице помагач правилно е извършвало дяловото разпределение за имота,тъй като за периода на неосигурен достъп, в съответствие с нормативната уредба, за отоплителните тела в имота е начислен служебно разход по максимален специфичен разход на сградата, който е правилно изчислен;ТЕ за БГВ и за този период е начислена по показания на водомера, което е видно и от отразеното в документа за отчет за следващия отоплителен сезон срещу водомера – „НА”, т.е. реален отчет. Съдът е посочил, че ответникът не е оспорил автентичността на протокола за неосигурен достъп, а възражението му, че протоколът бил подписан от трето лице е неоснователно, тъй като видно от договора от 02.10.2001г., сключен с третото лице помагач, етажните собственици са се съгласили, че изпълнителят има право да възлага извършването на дейностите по отчет на уредите на подизпълнител. Съдът е намерил за неоснователен и довода на ответника, че на СТЕ били възложени задачи, изискващи правни, а не технически знания. В тази връзка е посочил, че нормативната уредба относно отчитането и разпределението на ТЕ в сгради-етажна собственост съдържа множество технически правила (в приложенията към наредбите), съобразно които вещото лице от СТЕ е дало заключението си, че дяловото разпределение е извършвано в съответствие с действалите нормативни актове. За тази преценка несъмнено са необходими специални знания на вещо лице – инженер по топлотехника, каквито съдът няма.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
В настоящия случай касаторът обосновава искането си за допускане до касационно обжалване с оплакването си за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, като поставя въпросите си в контекста на несъгласието си със заключението на вещото лице и използваната от него методика на изчисление на задължението и с решаващите изводи на съда. Основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокриват с основанията за обжалване, установени в чл.281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В случая това не е съобразено от касатора. Формулираните в изложението процесуалноправни въпроси относно начина на формиране вътрешното убеждение на съда и преценката за това, кои от доказателствените средства са относими към спора, всъщност съставляват доводи във връзка с инвокираните с жалбата основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Основанията за достъп до касационно разглеждане на делото не могат да се отъждествяват с основанията за неправилност на въззивното решение и е недопустимо в стадия по селекция на касационните жалби ВКС да се произнася по законосъобразността на фактическите и правни изводи на решаващия съд. В посочения смисъл са и задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии. Бланкетното позоваване на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК и възпроизвеждането на тази законова предпоставка за достъп до касационно разглеждане на делото, с доводи за несправедливо разрешаване на спора, не са достатъчни за допускане на обжалването. За да е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е необходимо да е посочен точно правният въпрос, обусловил решаващите изводи на съда, разглеждането на който ще допринесе до промяна на създадена, в резултат на неточно тълкуване на съответна законова норма, съдебна практика или необходимост от осъвременяване на дадено тълкуване, както и при неясни или непълни правни норми, които се нуждаят от тълкуване. В случая касаторът не сочи такива предпоставки, а и такива не са налице.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на постановеното от Софийски градски съд въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна и третото лице помагач не са претендирали такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд, постановено на 11.07.2013г. по в.гр.д.№ 5707/2012г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: