О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 925
София, 15.07.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети април две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело №1211 /2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Д. Г., подадена чрез адв. Ив.С., срещу решение №422 на Софийски окръжен съд, постановено на 16.10.2013г. по в.гр.д.№ 513/2013г. в частта, с която е потвърдено решение № 61 от 22.03.2013 г. по гр. д. № 930/2011 г. по описа на РС – [населено място], в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният от Г. Д. Г. непълнолетния А. Г. Г. /понастоящем пълнолетен/, действащ лично и със съгласието на своята майка и законен представител А. А. Г., иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК вр. чл.124 ал.1 ГПК за установяване несъществуването на вземане на ответника в размер на 6 930, 00 лева, представляваща определена с решение от 05.09.2001 г. по гр. д. № 33/2001 г. по описа на РС – [населено място], издръжка в размер на 70, 00 лева месечно за периода 06.07.2002 г. – 30.09.2010 г., за принудителното събиране на която сума е образувано изпълнително дело № 47/2010 по описа на СИС при РС – [населено място], както и В ЧАСТТА, в която Г. Д. Г. е осъден да заплати на А. Г. Г. разноски в размер на 452, 13 лева.
Решението на въззивния съд в останалата му част, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е признато за установено по предявения от Г. Д. Г. против А. Г. Г. /понастоящем пълнолетен/ иск с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, че Г. Д. Г. не дължи на А. Г. Г. сумата от 700, 00 лв., представляваща определена с решение от 05.09.2001 г. по гр. д. № 33/2001 г. по описа на РС – [населено място], издръжка в размер на 70, 00 лева месечно за периода от 05.09.2001 г. до 05.07.2002 г., за принудителното събиране на която сума е образувано изпълнително дело № 47/2010 по описа на СИС при РС – [населено място], поради изпълнение на задължението в хода на изпълнителния процес,както и в частта, с която в полза на Г. Д. Г. е присъдена сумата от 55, 76 лв. – разноски по водене на делото, е влязло в сила и не е предмет на настоящото производство.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване изцяло на предявения иск.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото и които въззивният съд е разрешил в противоречие със задължителната съдебна практика – чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Счита, че това са въпросите : “1/ кой е началният момент на присъдената издръжка, когато детето живее при родителя, на когото не са предоставени упражняването на родителските права, и който е осъден да заплаща издръжка на малолетното или непълнолетно дете; 2/ изпълнението в натура на задължението за заплащане на издръжка – задължение по чл.143, ал.1 във вр. с чл.146, ал.1 от СК, за времето през което детето живее при родителя на когото не са предоставени за упражняване родителските права, и който е осъден да заплаща издръжка на това дете, изпълнение ли е на задължението му по чл.143, ал.1 във вр. с чл.146, ал.1 от СК, или следва да заплаща присъдената издръжка на родителя, на когото са предоставени упражняването на родителските права, но при когото детето не живее; и 3/ следва ли родителят на когото не са предоставени за упражняване родителските права спрямо детето, и който е осъден от съда с влязло в сила решение да заплаща издръжка – нейният паричен еквивалент, но при когото детето е живяло и той е осигурявал в натура тази издръжка /с мълчаливото съгласие на другия родител/, да заплаща на другия родител за този период и присъдената със съдебното решение издръжка в пари ”. Обосновава наличието на основанията с оплакването си за неправилност и необоснованост на въззивното решение, като поддържа, че изводите на въззивния съд са явно необосновани и в противоречие с установената фактическа обстановка по делото и събраните гласни и писмени доказателства. Във връзка с основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК касаторът поддържа, че въззивното решение е в противоречие с т.17 от Постановление № 5 от 16.11.1970 год. на Пленума на ВС; Решение № 103/01.12.1971 год. по гр. дело № 85/1971 год. на ОСГК на ВС, и Решение 798/22.11.2010 год. на ВКС по гр.дело № 501/2010 год., IV Г.О. Не обосновава в какво конкретно се състои твърдяното противоречие. Във връзка с основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК поддържа, че “точното прилагане на закона в това отношение – СК и ЗЗД, е от съществено значение за защита на интересите на децата и правата на родителите в тази връзка”.
Ответната страна не взема становище по касационната жалба.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Ищецът е предявил иск с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено спрямо ответника, че не му дължи сумата от 7 630 лева – издръжка за периода 05.09.2001г. – 30.09.2010г., присъдена с влязло в сила решение, постановено по гр. д. № 33/2001г. на РС – [населено място], поради изпълнение на задължението, осъществено след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Поддържал е, че е изпълнил задължението в натура, тъй в периода 01.06.2002 г. – 01.01.2010 г. детето живеело и учело при него и той заплащал всички необходими разходи по отопление, храна, учебни пособия и частни уроци на ответника, а остатъкът от 1 260, 00 лева платил на ответника чрез неговата майка и законен представител А. Г.. Ответникът е оспорил иска. Признал е обстоятелството, че близо 7 години – от м. юни 2002 г. до м. януари 2009 г. – е живял при ищеца, но е поддържал, че през целия исков период го е издържала единствено майка му, която му купувала дрехи, храна, телевизор, домашно кино, велосипед, мобилен телефон, осигурявала почивките му на море и др., както и, че през исковия период, ищецът, който бил безработен, не му бил осигурявал издръжка.
Въззивният съд е приел, че по правило издръжката представлява парично задължение, а престирането й в натура може да стане при съгласие от двете страни – даващата и получаващата; че при липса на съгласие задължението за издръжка е парично; че съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 2 от Семейния кодекс, респ. чл. 82, ал. 1 от Семейния кодекс – 1985 г. /отм./, действал за част от исковия период, родителите дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца, независимо дали са работоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си, поради което и задължението за даване на издръжка, особено когато размерът й е определен със съдебно решение, е безусловно и то не може да бъде изменяно само по волята на родителя, като той избира дали и как да изпълнява задължението си; че съгласно нормата на чл. 146, ал. 1 от Семейния кодекс ( чл. 89 СК – отм.) паричната издръжка се изплаща ежемесечно като при забава се дължи законната лихва, поради което и в тежест на ищеца е било да установи, че в процесния период е изпълнявал точно задължението си за издръжка, като ежемесечно е заплащал определената със съдебно решение сума от 70, 00 лева на своя син. Съдът е приел също, че е без правно значение в конкретния случай дали е живял в общо домакинство с ответника, дали му е предоставял средства за обучение, дрехи или е закупувал необходимите му вещи и храна, тъй като това той е изпълнявал по силата на задължението си, предвидено в чл. 143, ал. 1 от Семейния кодекс, но не представлява изпълнение на задължението му по чл. 143, ал. 2, във връзка с чл. 146, ал. 1 от Семейния кодекс. Във връзка с представените от ищеца разписки за пощенски записи № № 414/25.06.2001 г. и 613/16.05.2001 г. за сумата от 200, 00 лева и двете с подател ищецът и получател майката на ответника, както и разписка от 30.08.2006 г. за сумата от 200,00 лева между трети за спора лица, при липсата на посочване, че касаят издръжката на детето А. Г., съдът е приел, че същите не обуславят извод за коректното изпълнение на задължението на въззивника да заплаща издръжка на своя син. Приел е и това, че въз основа на вносна бележка от 03.12.2010 г., с която ищецът е платил сумата от 700, 00 лева по изп. д. № 47/2010 г. по описа на СИС при РС – [населено място], следва да се приеме за доказано част от изпълнението на задължението за издръжка. Доколкото в платежния документ не е посочено за коя част от задълженията се отнася тази сума, с оглед правилото на чл. 76, ал. 3 ЗЗД и поредността на задълженията, посочени в поканата за доброволно изпълнение, съдът е приел, че извършеното плащане касае издръжката на ответника за периода 05.09.2001г. – 05.07.2002 г. /общо 10 месеца, по 70, 00 лв. месечно/.Обосновал е и извод, че доказателства за точно изпълнение на задължението за заплащане на парична издръжка в размер на 70, 00 лева месечно за периода 06.07.2002 г. – 30.09.2010 г. не са ангажирани.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Касаторът следва да докаже и наличието на допълнително основание, представляващо развитието на поставения правен въпрос в някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, нито да определи сам в какво се състои противоречието, което евентуално касаторът е имал предвид, нито сам да издирва противоречива съдебна практика, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие.
В случая първият поставен от касатора въпрос не е правно разрешаван от въззивния съд и същият не обуславя решаващите му изводи. С поставянето му не се обосновава извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касация, с оглед на което не се дължи произнасяне по въпроса налице ли са поддържаните допълнителни основания.
Останалите два поставени от касатора въпроса са обуславящи крайния изход на спора и обуславят наличието на обща предпоставка за достъп до касация. Касаторът обаче не е обосновал в какво конкретно счита, че се състои противоречието между въззивното решение и приложените съдебни актове и по този начин съдът е в невъзможност да се произнесе по въпроса налице ли е твърдяното противоречие или не. Невъзможно е и да се докаже наличие на противоречие, доколкото позоваването на тези актове е неуместно. На първо място с т.17 от Постановление № 5 от 16.11.1970 год. на Пленума на ВС е прието, че при развод съдът е длъжен служебно да се произнесе за издръжката на децата, ако няма предявен иск за издръжка; че началният момент на служебно присъжданата издръжка по чл. 29, ал. 1 СК е влизането в сила на решението за развод и за упражняване на родителските права, както и, че ако към момента на решението детето живее при родителя, на когото то не е предоставено за отглеждане и упражняване на родителските права, началният момент на служебно присъдената издръжка започва от привеждане на решението в изпълнение. Същото правно разрешение е дадено и с приложените съдебни решения, на които се позовава касаторът. Въпросът ,обаче, кой е началният момент, от който се присъжда служебно издръжка, е ирелевантен в процесния случай , доколкото предмет на иска, заявен в настоящото производство, е установяване несъществуването на парично вземане, респективно установяването на правопогасяващия факт “изпълнение в натура” по отношение на вече присъдена с влязло в сила съдебно решение издръжка.
Не на последно място не е налице и основанието по чл.280 т.3 ГПК във връзка с поставените въпроси. Следва да се има предвид, че това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не твърди наличието на такива предпоставки, а и същите не са налице.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на постановеното от Софийски окръжен съд въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №422 на Софийски окръжен съд, постановено на 16.10.2013г. по в.гр.д.№ 513/2013г. в обжалваната част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: