О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 718
гр. София, 31.10.2018 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело №1220 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Д. Д. С., чрез процесуален представител адв.К., срещу решение от 27.06.2016г., постановено по в.гр.д.№ 4301/2015г. на Софийки апелативен съд, с което е потвърдено решение от 24.07.2015г. по гр.д.№7594/2009г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от Д. Д. С. срещу Прокуратура на Република България искове с правно основание чл.49 ЗЗД.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В срока по чл.287, ал.2 ГПК е постъпил отговор от ответника по касационната жалба Прокуратура на Република България, чрез процесуален представител главен експерт-юрисконсулт М., с който оспорва наличието на основание за допускане на касационна обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от Д. Д. С. срещу Прокуратура на Република България, искове с правно основание чл.49 ЗЗД за заплащане на сумата от 100 000 лв., претендирана като обезщетение за претърпени неимуществени вреди и сумите от 56 366 щатски долара и от 20 000 щатски долара, претендирани като обезщетение за претърпени имуществени вреди.
Въззивният съд е приел, че по делото не е доказано от ищцеца наличието на всички елементи на ФС на разпоредбата на чл.45 ЗЗД, поради което не може за да се приеме, че е било осъществено непозволено увреждане, даващо основание да се ангажира отговорността на ответника съгласно разпоредбата на чл.49 ЗЗД. Изяснено, че ищецът е следвало да докаже, че всички елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане са били изпълнени, за да може да се приеме, че следва да бъде ангажирана гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя на работата по чл.49 ЗЗД. Съдът е приел, че ответникът – Прокуратура на Република България има качеството на възложител на работата по смисъла на чл.49 ЗЗД досежно СГП, С., РП-Б. и работещите в тях прокурори, предвид разпоредбата на чл.126 и чл.127 от Конституцията на Република България. Съдът е намерил обаче, че ищецът не е доказал осъществяването на състава на непозволеното увреждане досежно всички предявени обективно съединени искове с правно основание чл.49 във вр. с чл.45 ЗЗД. Приел е, че обстоятелството, че наказателното производство, инициирано по сигнали на ищеца, възобновявано неколкократно пак по негови изрични искания, е приключило с прекратяване на същото и отпадане на повдигнатото обвинение срещу лицето К. не означава, че при извършване на конкретните действия, длъжностни лица, работещи в СГП, С. или РП-Б. са извършили противоправно деяние – действие или бездействие. Съдът е приел за доказано, че ищецът е претърпял имуществени загуби от търговските си отношения с чуждия гражданин К. и че тези загуби са довели до търпени от него имуществени и неимуществени вреди, но, че не може да се приеме за доказано, че тези вреди са били причинени на ищеца от действия или бездействия на служители на ответника и че между конкретни действия или бездействия на служители на ответника и вредите на ищеца съществува пряка е непосредствена причинно-следствена връзка.
Посочено е, че ищецът сочи множество действия на служители на ответника, които според него са извършени неправилно, бавно, непрецизно, с цел и умисъл забавяне на двете досъдебни наказателни производства, че изразява несъгласие с мотивите на актове на органи на ответника, но всички тези действия и бездействия по съществото си съставляват процесуални действия и актове на органи на ответника, които е следвало при евентуална незаконосъобразност да бъдат обжалвани и част от които са били отменявани по реда на инстанционния контрол, т.е дори да са били неправилни или незаконосъобразни този техен порок е бил отстраняван по предвидения в закона ред. Ищецът се позовава на обстоятелството, че въпреки подадените от него сигнали и направените искания за възобновяване на производство, наказателното производство е продължило изключително дълго и е било прекратено. Прието е от съда, че тези две обстоятелства биха били относими евентуално към нарушаване на права на обвиняемия по образуваното наказателно производство, но не и досежно нарушаване правата на пострадалия, доколкото целите на наказателното производство, не са въздаване на възмездие, от каквото твърди, че е бил лишен ищеца, което пък от своя страна довело до търпени неимуществени вреди, нито до възмездяване на пострадалия, чрез връщане на загубеното в резултат на престъплението, а налагане на справедливо и реципрочно наказание на обвиняемия, с цел поправяне и превъзпитаване на обвиняемия, оказване на сплашващо въздействие, оказване на възпитателно и възпиращо въздействие върху цялото общество, ограничаване възможността за извършване на нови престъпления. Изяснено е, че в случая обстоятелството, че досъдебното наказателно производство е продължило в изключително дълъг срок е било обусловено от една страна от специфични за това производство обстоятелства /обвиняемият е бил дълго издирван/, от друга страна дори и да беше приключило в изключително кратки срокове, наказателното производство едва ли би довело до връщане на твърдените от ищеца загубени суми и вещи. Обстоятелството, че производството е било прекратено поради недоказаност на обвинението, доколкото този акт не е приет за неправилен или незаконосъобразен по съответния процесуален ред, е прието, че не доказва противоправни действия или бездействия, извършени от органи на ответника. Посочено е, че ищецът не е посочил определена правна норма да е нарушена от служители на ответника по време на проведено досъдебно производство или конкретно забранено поведение да е осъществено от служители на ответника. Прието е за неодоказано от ищеца и наличието на пряка причинно-следствена връзка между претърпените от него имуществени и неимуществени вреди и действията или бездействията на служители на ответника, а напротив, видно от заключението на СМЕ, претърпяното от ищеца влошаване на здравословното му състояние за времето на водене на досъдебните наказателни производства не е в пряка причинно-следствена връзка с тези производства. Посочено е също, че не е без значение за пострадалия обстоятелството, дали извършилият престъпление ще бъде наказан, но очевидно в случая не се отнася до извършено престъпление, още повече, че досъдебното наказателно производство е прекратено поради недоказаност на обвинението, а не поради изтичане на абсолютна давност или пр. причини, които биха могли да бъдат вменени като опущение, извършено от органи на ответника. Прието е за недоказано и съществуването на пряка причинно-следствена връзка между претърпените твърдени от ищеца имуществени вреди и действия или бездействия на органи на ответника. Посочено е, че дори да се приеме, че воденото наказателно производство би завършило с осъдителна присъда за лицето, срещу което е подаден сигнал от ищеца, то този факт не обуславя по никакъв начин възмездяването на щетите на ищеца в наказателното производство, каквото възмездяване същия търси.
Касаторът сочи, че „с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по делото в противоречие с ППВС №1/1985г., т.2, по материалноправен въпрос, който е от значение за изхода на делото и който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото“, но не е формулирал конкретен правен въпрос. Посочил е, че съобразно ППВС №1/1985г., т.2, към решението съдът излага мотиви, въз основа на което е постановено и че мотивите са неразделна част от решението. Същевременно касаторът не твърди, че въззивният съд не е изложил мотиви към решението си, а излага касационни оплаквания за неправилност на изводите на въззивния съд и несъгласие с мотивите на обжалваното решение. Съгласно приетото в мотивите на т.1 на ТР №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, но не сочи правния въпрос от значение за конкретното дело, разрешен от въззивния съд, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. При факултативното обжалване по действащия ГПК е необходимо изпълнение на тези допълнителни изисквания с оглед извършването на подбор на жалбите, които касационната инстанция ще допусне до разглеждане по същество. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно ТР №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГК на ВКС.
Отделно от това, не е налице и соченото от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване – касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е обосновал разрешен с въззивното решение правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. На основание разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под „точно прилагане на закона“ най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т.е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая жалбоподателят само е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон. Тези предпоставки не са налице, тъй като нормите на чл.49 и 45 ЗЗД са ясни и не се нуждаят от тълкуване, а по приложението им има формирана и ненуждаеща се от промяна съдебна практика.
В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Постъпила е частна жалба вх.№ 12792/19.07.2017 г. от Д. Д. С., приподписана от адв.Г. К., срещу разпореждане от 22.05.2017г. по гр.д.№ 4301/2015 г. на Софийски апелативен съд за връщане на частна касационна жалба вх№7924/05.05.2017г. на Д. Д. С. срещу определение № 3912/16.11.2016 г. по гр.д.№ 4301/2015 г. на Софийски апелативен съд, с което е допълнено решение № 1334/27.06.2016 г. постановено по същото дело в частта за разноските и жалбоподателят е осъден да заплати на Прокуратура на РБ разноски в размер на сумата 7549,19 лв. на основание чл. 78 ал.8 ГПК 8 /в ред. преди изменението, обнародвано с ДВ, бр. 8 от 2017 г., която редакция е актуална към момента на отговора на въззиваната жалба/.
В частната жалба са изложени оплаквания, че неправилно с обжалваното разпореждане частната жалба е приета за просрочена, считано от датата на връчване на съдебния акт на назначения служебен адвокат. Изложени са и съображение за основателност за частната касационна жалба, върната с обжалваното разпореждане.
С обжалваното разпореждане при проверка редовността на подадената от Д. С. частна касационна жалба, жалбата е приета за процесуално недопустима като подадена след изтичане на срока по чл.283 ГПК, вр. чл.248, ал.3 ГПК на 12.01.2016г., тъй като обжалваното определение е редовно съобщено на жалбоподателя чрез процесуалния му представител служебен адвокат К. на 12.12.2016г., а частната касационна жалба е подадена на 05.05.2017г.
Съгласно чл. 51, ал. 1 ГПК връчването на адвокат става лично в неговата кантора или на всяко място, където той се намира по служба, като при удостоверяване на връчването връчителят посочва името и качеството на получателя. Връчването в кантората може да се извърши на всяко лице, което работи или сътрудничи на адвоката.
В разглеждания случай съобщението е адресирано до адвокат К. и е изпратено на адреса на същия; има подпис и е записано, че връчването е лично. При тези данни следва, че връчването на съобщението е редовно, като чрез назначения й процесуален представител страната е уведомена за постановеното определение при спазване разпоредбите на чл.43, ал.1, вр. чл.51, ал.1 ГПК и чл.21, т.3 ЗПП. Когато на страната е предоставена правна помощ за осъществяване на процесуално представителство и има служебен адвокат по делото, съобщенията може да бъдат връчвани и на него. Който може да извършва съдопроизводствени действия от името на страната, той може и да приема такива действия от нейно име. Частната жалба е подадена на 19.07.2017г. – след изтичане на срока по чл.275,ал.1 ГПК и е процесуално недопустима. За изтичането на срока е ирелевантен доводът на жалбоподателя, че служебният адвокат не е предприел процесуални действия в негова защита.
Предвид изложеното разпореждането за връщане на просрочената частна жалба следва да бъде оставено в сила.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 27.06.2016г., постановено по в.гр.д.№ 4301/2015г. на Софийки апелативен съд.
ОСТАВЯ В СИЛА разпореждане от 22.05.2017г. по гр.д.№ 4301/2015 г. на Софийски апелативен съд за връщане на частна касационна жалба вх№7924/05.05.2017г. на Д. Д. С..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.