7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№37
гр. София, 15.01.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията В. гр. д. № 2735/2018 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Д. В., чрез адв. М., срещу решение № 337 от 08.02.2018 г. (допусната е техническа грешка при изписване в жалбата на годината – 2017 г., на атакуваното решение) по гр. д. №1977/2017г. на Апелативен съд – София.
Ответникът В. Т. У., чрез адв. А., е подал писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК, в който е изложил съображения за липсата на основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 и чл. 280, ал. 2 от ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Третото лице – помагач „ДЗИ – Общо застраховане“ АД – гр. София не е подало писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК.
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което Апелативен съд – София след отмяна на решението от 24.01.2017 г. по гр. д. № 11029/2014 г. на Софийски градски съд, ГО, І-20 състав, е отхвърлил предявеният от В. Д. В. против В. Т. У. иск по чл. 51 от Закона за адвокатурата, във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 2, вр. с чл. 82 от ЗЗД – за заплащане на обезщетение за имуществени вреди (пропуснати ползи) от неизпълнение на договор за правна помощ и защита, в размер на 65 405 лв.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 283 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Въззивният съд е постановил горния резултат като е приел, че не е налице виновно неизпълнение на задълженията на ответника (адвокат), по сключения с ищеца (клиент) договор за правна защита и съдействие от 24.11.2008 г., с предмет завеждане на дело срещу ЗПАД „Булстрад“ за заплащане на обезщетение по повод застраховка „ГО“, в резултат на което да са произтекли вреди за клиента. Установил е, че ответникът не е проявил професионална недобросъвестност или очевидна некомпетентност при направената от него преценка относно релевантния по възложения му казус правен въпрос за началния момент на давността по исковете срещу застрахователя на задължителната застраховка „гражданска отговорност“ и респ. на иска по чл. 409 от ТЗ (отм.). Съдът е разгледал изпълнението на задълженията на ответника (довереник) по сключения с ищеца (доверител) договор за мандат в два аспекта. Първият – оказване на адвокатска услуга по предприемане на фактически (технически) действия и дейности за възложеното му завеждане на дело срещу „ЗАД Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД за заплащане на обезщетение по сключен договор за застраховка по риска „ГО“. Вторият аспект на дължимата услуга според решаващия състав се е изчерпвал с показаната от адвоката професионална компетентност по конкретния казус и в частност на познанията му по дискусионния в практиката правен въпрос за началото на давността по исковете срещу застрахователя на ГО и то когато застрахованият е удовлетворил увредения. Въззивният съд е анализирал установените по делото факти в тяхната съвкупност, вкл. е извършил самостоятелна преценка на данните от показанията на разпитаните свидетели и е намерил, че противно на твърденията на ищеца не е налице необосновано забавяне на ответника за извършване на възложените му действия – т. е. за завеждане на дело (чрез подаване на искова молба) срещу застрахователя. Установил е, че в случая е била изготвена редовна – с оглед изискванията на процесуалния закон – искова молба, което предпоставя яснота по основанието и размера на исковата сума, която ищецът претендира от застрахователя, като такава, с която е удовлетворил увредените лица от ПТП, виновно причинено от него. Съдът е приел, че такава яснота по релевантните за спора факти (на кого от пострадалите, кога и в какъв размер неговият доверител е удовлетворил вземането) се внасяла с представеното удостоверение от 10.02.2010 г., изготвено от провеждащия принудителното изпълнение срещу длъжника В. ЧСИ Ц. Н.. Според съда своевременно и в кратък срок след като му е изпратено чрез куриер въпросното удостоверение ответникът – адвокат У. е изготвил и внесъл в съда исковата молба срещу застрахователя – на 19.02.2010 г., с която е претендирал от името на своя доверител заплащане на обезщетение за вреди, съизмерими с платеното от последния (застрахования) на увредените лица.
По отношение на втория аспект от дейността по извършване на възложената правна защита и съдействие, въззивният съд е разгледал показаната от ответника – адвокат професионална компетентност и правни познания, по повод на релевантния по спора въпрос за началния момент на погасителната давност на вземането срещу застрахователя, възникнало в хипотезата на удовлетворяване от страна на застрахования (деликвент) на пострадалите лица. Счел е, че в случая не е налице неполагане на дължимата грижа и виновно неизпълнение на задълженията на довереника. Съдът е формирал извод, че възможността да бъде направено възражение от ответника по горния иск (с предмет вземането срещу застрахователя) за изтекла погасителна давност, следва да бъде предвидена от всеки добросъвестен и компетентен адвокат. Установил е, че към датата на сезиране на съда с иска по чл. 409 от ТЗ (отм.) – 19.02.2010 г., е било постановено по реда на чл. 290 от ГПК Решение № 144 от 26.01.2010 г. на ВКС по т. д. № 532/2008 г., ІІ т.о., с което противоречивата съдебна практика по въпроса за началния момент на погасителната давност по искове срещу застрахователи и в частност на иска на застрахования (деликвент), който е удовлетворил пострадалите лица, е преодоляна. В атакуваното въззивно решение са развити съображения, че това решение е било задължително само за долустоящите съдебни инстанции – предвид отсъствието на чл. 290, ал. 3 от ГПК (в сегашната му редакция), поради което несъобразяването му от ответника не е проява на правна некомпетентност. Установено е, че довереникът в производството по заведената искова молба срещу застрахователя за обезщетение се е позовавал на действащото законодателство и противоречивата съдебна практика, според която началният момент на погасителната давност на иска по чл. 409 от ТЗ (отм.) не се свързва с датата на събитието, а с датата на обезщетяване на увредените лица. Въззивният съд е изтъкнал също, че договорът за адвокатска услуга създава задължения за довереника за правна защита и съдействие, но не и за определен резултат, което би противоречало на правилата на адвокатската етика. При тези фактически констатации е достигнал до извод, че ищецът като доверител не е претърпял вреди или е пропуснал ползи, поради неполагането на дължимата от адвоката грижа, за да му се дължи обезщетение. Счел е, че поради недоказаност на иска в неговото основание, не следва да обсъжда въпросът за размера на вредата (пропуснатата полза), свързан с преценката дали съдът, сезиран с иска по чл. 409 от ТЗ (отм.) би го намерил за изцяло основателен – с осъждане застрахователя да заплати на застрахования цялото платено от последния (като деликвент) обезщетение на увредените лица.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по обуславящи делото материалноправни и процесуалноправни въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1 , т. 1 от ГПК – т. е. дал е разрешение по тях в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, каквато прилага. Сочи се, че отговорът на поставените материалноправни въпроси е от значение за точното прилагане на закона – чл. 51 от ЗА и за развитието на правото по смисъла на т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Счита също така и че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК
Първият от повдигнатите материалноправни въпроси е със следното съдържание:
При сключен договор за правна защита и съдействие между адвокат и негов клиент, и пропуск от адвоката да предяви за защита правата на неговия доверител, като подаде искова молба преди да изтече погасителната давност за вземането, предмет на възложеното дело, достатъчно ли е самото бездействие на адвоката (т.е. пропускането на давностния срок) за да се приеме, че той е действал противоправно и носи отговорност за вреди спрямо клиента си?
Вторият повдигнат въпрос е със следното съдържание:
Кога и при какви условия може да се ангажира отговорността на адвоката по договор за правна защита и съдействие при пропуск давностен срок ?
Тези правни въпроси се припокриват по своето съдържание, поради което, уточнени и конкретизирани от касационния съд съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, могат да се обобщат в един въпрос, както следва:
„Отговорността на адвоката по чл. 51 от ЗА, натоварен да заведе дело, може ли да се ангажира само от факта на неизвършване на това действие преди да изтече погасителната давност за вземането, предмет на делото или е необходимо съобразяването и на други обстоятелства от значение за изпълнение на поръчката?“
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по така поставените два правни въпроса (обобщени в един) в противоречие на разрешението, дадено с Решение № 227 от 19.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1166/2012 г., ІV г.о., ГК, което е възприето и в Определение № 414/22.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1312/2016 г., ІІІ г.о., ГК. Поддържа се, че противоречието се откривало в решаващия мотив на въззивния съд, според който „макар в договора за правна защита и съдействие от 24.11.2008г. да не е уговорен срок за завеждане на делото, само по себе си това обстоятелство не може да обоснове извод, че адвокатът не носи отговорност, ако е подал исковата молба след изтичане на давностния срок“, както и в приетото от инстанцията по същество, че „ако правото на доверителя не бъде защитено в пълна степен, поради неполагането на дължимата от адвоката грижа, той дължи обезщетение за всички претърпени от доверителя вреди“. Според касатора, при тези изводи въззивният съд е следвало да уважи иска срещу адвоката и присъди претендираното обезщетение за вреди от неизпълнение на договора за адвокатска услуга.
Предвид на горното, така поставените материалноправни въпроси не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1 от ГПК и не осъществяват обща предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, съответният правен въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Доводите в тази част от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК по същество представляват несъгласие с правните изводи на решаващия състав – основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, неотносимо към производството по чл. 288 от ГПК.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване по повдигнатия, конкретизиран и обобщен правен въпрос се свързва със заявената необходимост от прецизиране на създадената съдебна практика по приложението на чл. 51 от ЗА, нейното осъвременяване и пълнота.
Настоящият съдебен състав счита, че поставеният правен въпрос обуславя решението по делото и има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, доколкото правното разрешение по него ще доведе до създаване на съдебна практика по приложение на цитираната материалноправна норма. Затова касационното обжалване на въззивното решение ще следва да бъде допуснато при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Поставените процесуалноправни въпроси, които се поддържа да попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, са формулирани, както следва:
„Преклудират ли се възраженията на ответника с отговора на исковата молба, респ. с отговора на оплакванията в жалбата или има ли забрана за въззивния съд за служебно произнасяне по непредявени възражения и оплаквания?“
„Длъжен ли е съдът да обсъди всички относими и допустими доказателства по делото, доводи и възражения на страните съгласно изискването на чл. 236, ал. 2 във вр. с чл. 273 от ГПК?“
„Длъжна ли е всяка от страните да установи фактите, на които основава своите искания или възражения?“
Сочи се, че първият поставен въпрос е изведен от обжалваното въззивно решение, в мотивите на което е прието, че несъобразяването на ответника адв. У. с решението на ВКС по т. д. № 532/2008 г. не може да се тълкува като неполагане на дължимата грижа и проява на професионална некомпетентност, без да има довод или защитно възражение от ответната страна в тази насока. Поддържа се, че така даденото разрешение от въззивния съд е в противоречие с указанията по т. 4 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК.
Така формулиран въпросът, макар да осъществява общо основание за селекция на касационната жалба, не се явява разрешен в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС – т. е. липсва допълнителното основание за допускане на касационен контрол. Въззивният съд е изложил съображения в очертаната по-горе насока като част от изложението му във връзка с анализа и преценката на действията – правни и фактически, на адвоката по договора за поръчка, по изпълнението на възложената му работа – завеждане от името на клиента на исково дело срещу застраховател за обезщетение на вреди, които е претърпял от удовлетворяването му, като деликвент, на увредените лица. Тези действия съставляват съдържанието на дължимата от адвоката услуга, за извършването на която той е натоварен и произнасянето за тяхното съответствие със закона съставлява изчерпване на спорния предмет на делото, доколкото доводи за точно изпълнение на задълженията по чл. 40 от ЗА са направени от ответника в отговора на исковата молба.
Вторият и третият от повдигнатите процесуални въпроси не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, тъй като даденото от въззивния съд разрешение по тях съответства на установената съдебна практика. Според нея съдът следва да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други и да обсъди всички доводи на страните по предмета на спора. Това задължение има и въззивния съд като инстанция по същество на спора – Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК. С обжалваното въззивно решение е съобразена и практиката на ВКС по приложението на чл. 154, ал. 1 от ГПК. Според това доказателствено правило всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. В случая при спазване на правилата за разпределение на доказателствената тежест въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал да е претърпял вреди от неполагане на дължимата от адвоката – ответник грижа за охрана на неговите интереси по образуване и водене на иска по чл. 409 от ТЗ (отм.), поради което претенцията по чл. 51 от ЗА е намерена за неоснователна.
Касаторът поддържа също като основание за допускане на касационен контрол и това, че въззивното решение е „очевидно неправилно“ – чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.
Така посочено основанието не може да обоснове предпоставки за допускане на касационно обжалване, тъй като не е мотивирано наличието му. Касаторът счита, че конкретните оплаквания в касационната жалба за неправилност на въззивното решение (постановено „в нарушение на материалния закон“, като „силно противоречиво и необосновано“, в резултат на допуснато „съществено нарушение на съдопроизводствените правила“), осъществяват визираното основание за селекция на касационната жалба.
Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите на съдебното решение и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая касаторът не е обосновал наличието на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, а е развил съображения и доводи, които са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационната жалба по реда на чл. 288 от ГПК.
В обобщение, касационното обжалване ще следва да бъде допуснато при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по материалноправния въпрос, обобщен, уточнен и конкретизиран, както следва:
„Отговорността на адвоката по чл. 51 от ЗА, натоварен да заведе дело, може ли да се ангажира само от факта на неизвършване на това действие преди да изтече погасителната давност за вземането, предмет на делото или е необходимо съобразяването и на други обстоятелства от значение за изпълнение на поръчката?“
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 337 от 08.02.2018 г. по гр. д. №1977/2017г. на Апелативен съд – С..
УКАЗВА на жалбоподателя да внесе държавна такса в размер на сумата 1308.10 (хиляда триста и осем лв. и 10 ст.) лева по сметка на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението и да представи документ за внасяне на таксата в деловодството на Върховния касационен съд в същия срок.
След представяне на вносната бележка делото да се докладва на председателя на трето гражданско отделение на Върховния касационен съд за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.