4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 372
гр. София, 13.05.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на четиринадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 4647/2018 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. В. П., чрез пълномощник адв. П. срещу решение № 1584 от 12.03.2018 г. по гр.д.№ 13211/2017 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, IV-А въззивен състав.
Ответникът по касационна жалба Л. В. Г. не е подала писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което състав на СГС е обезсилил решение № 108082 от 02.05.2017 г. по гр. д. № 53716/2016 г. на Софийски районен съд (СРС), І ГО, 34 състав в ЧАСТТА, с която се признава за установено по предявените от П. В. П. против Л. В. Г. обективно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че ищецът не дължи на ответницата вземанията за обезщетения за непозволено увреждане по издаден изпълнителен лист от 10.12.2002 г. по НОХД № 432/2002 г. на Софийски окръжен съд до размерите за сумата 15 052. 42 лв. – главница, сумата 23 526. 76 лв. – законна лихва върху главницата за периода 11.03.2003 г. – 07.07.2016 г., както и сумата 4 903. 85 лв. – разноски по ТТРЗЧСИ и сумата 15 лв. – държавна такса за вписване на възбрана, и е върнал делото в тази част за ново разглеждане от друг състав на СРС.
Въззивният съд е постановил посочения правен резултат като е приел, че първоинстанционното решение в обжалваната му част е постановено срещу ненадлежен ответник. Установил е, че първостепенният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, поради противоречие между обстоятелствената част, в която се излагат твърдения, сочещи на правен интерес за търсена защита срещу определени лица и петитум, насочен срещу лице, което не разполага с пасивна процесуална легигимация. Изложени са доводи, че процесуално легитимирани страни по иска с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК са страните по разрешеното спорно материално право и в последствие по изпълнителния процес. В тази връзка са развити съображения, че надлежни ответници следва да бъдат кредиторите по изпълнителния лист и взискатели в изпълнителния процес В. Я. и В. Г., а не техният пълномощник Л. Г. и за ищеца е налице правен интерес да насочи иска срещу тях. Позовавайки се на разясненията по т. 5 от ТР № 1/19.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в обжалваната му част и е върнал делото в тази част на СРС за конституиране като надлежни ответници в производството взискателите по изпълнителния лист В. Я. и В. Г..
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основания за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3, както и чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.
В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът сочи противоречие с практиката на ВКС – Определение № 367/12.09.2012 г. по ч. гр. д. № 67/2012 г., II г.о. на ВКС; Решение № 66/24.04.2012 г. по гр. д. № 795/2011 г. , II г.о. на ВКС; Решение № 79/26.04.2012 г. по гр. д. № 622/2011 г.,II г.о. на ВКС; Решение № 113/12.06.2015г. по гр. д. № 5835/2014 г., I г. о. на ВКС по следния въпрос:
„Поражда ли се нужда от защита, респ. налице ли е правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за несъществуването на отричано от ищеца право, което смущава нормалното упражняване на правата му, в хипотезите, когато за ищеца няма друга законова възможност за защита на претендираните права, както и в изрично предвидените от закона случаи?“
Повдига се и въпроса:
„Коя е надлежната легитимирана страна, срещу която следва да се води иска по чл. 439, ал. 2 ГПК и налице ли е правен интерес за длъжника от предявяването и воденето на такъв иск за оспорване изпълнението срещу титуляра на вземането и взискател по конкретното висящо изпълнително производство, чрез оспорване на вземането по исков ред при наличието на факти, които го погасяват по давност и които са настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание?“
Твърди се противоречие с Определение № 266/07.03.2011 г. по гр. д. № 1082/2010 г., III г.о. на ВКС; Решение № 35/01.09.2015 г. по т. д. № 407/2014 г., II т.о. на ВКС; Решение № 129/ 30.05.2013 г. по гр. д. № 475/2012 г. на ВКС; Решение № 5/20.02.2012 г. по гр. д. № 658/2011 г. на ВКС и Определение № 572/07.10.2009 г. по ч. т. д. № 305/2009 г. на ВКС.
Според касатора въззивното решение се отклонява и от правното разрешение, възприето в Определение № 889/27.11.2012 г. по т. д. № 491/2012 г. на ВКС и Определение № 624/03.11.2009 г. по т. д. № 470/2009 г. на ВКС по въпросите, които конкретизирани и уточнени, съгласно постановките на т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, могат да се обобщят в един, със следното съдържание:
– „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото и да обсъди доводите на страните, като разгледа и разреши гражданскоправния спор, предмет на делото, както и да мотивира решението си по съществото му?“
В приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК допускането на въззивното решение до касационен контрол се аргументира със значимостта на дадените разрешения за точното прилагане на закона и за развитието на правото по въпросите:
-„Коя е пасивно легитимираната страна в производството по чл. 439 ГПК и налице ли е правен интерес за длъжника по висящо изпълнително производство от предявяването на иск по чл. 439, ал. 2 ГПК за оспорване на вземането срещу лице, което е взискател по изпълнителното производство, но не е титуляр на вземането“,
-„Налице ли е правен интерес за длъжника от предявяването и воденето на иск по чл. 439, ал. 1 ГПК срещу починало лице, което е различно от титуляра на вземането и взискателя по висящо изпълнително производство?“ и
– „Налице ли е правен интерес от предявяването на какъвто и да е било иск срещу страна, която е умряла, в светлината на чл. 227 ГПК?“
Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, поради вероятната недопустимост на въззивното решение.
Съгласно задължителните разяснения в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК при вероятна процесуална недопустимост на въззивното решение съдебният контрол следва да се допусне дори и касаторът да не се е позовал на такъв порок на съдебния акт. В случая са налице данни, при които касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, поради нередовност на исковата молба. Съдилищата са били сезирани ненадлежно, доколкото изложените в исковата молба фактически твърдения за обстоятелствата, на които се основава предявения отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК, сочат на правен интерес от защита на длъжника срещу лица, в полза на които е възникнало вземане по конкретно изпълнително основание – титулярите на изпълняемото право и са несъответни на заявения петитум, насочен срещу лице, което не е страна в изпълнителния процес и комуто не принадлежи оспореното вземане (само се изтъква, че ответницата е дъщеря и пълномощник на носителите на вземането, удостоверено в изпълнителния лист и се явява взискател по предприетото срещу длъжника изпълнение по образувано въз основа на съдебно изпълнително основание изпълнително дело по описа на ЧСИ О. М.).
Въвеждането на обстоятелствена част на исковата молба и съответстващ на същата петитум е задължение на ищеца, тъй като с оглед на въведените твърдения се определят доказателства, които всяка от страните трябва да ангажира в процеса. Ето защо, въззивният съд е следвало да извърши проверка на редовността на исковата молба с оглед на процесуалното задължение по чл. 129, ал. 1 ГПК и да остави без движение същата като поиска от ищеца да отстрани констатираното несъответствие, а не като спести такава процесуална активност да приеме едва с решението си, че първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение в обжалваната му част, което следва да бъде обезсилено и делото върнато в тази част за ново разглеждане от друг състав на този съд, с конституиране на надлежните ответници по иска.
С оглед на тези констатации следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, за да се провери по реда на касационния контрол, налице ли е вероятна недопустимост на съдебния акт, предвид изложените данни.
Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не обосновават приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като разрешаването им предпоставя редовна искова молба, за каквато в настоящия случай няма данни, а редовността на сезирането предхожда въпроса за правилността на решението.
Поради изложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1584/12.03.2018 г. по гр. д. № 13211/2017 г. на Софийски градски съд, ГО, IV-А въззивен състав.
УКАЗВА на жалбоподателя да внесе държавна такса в размер на 771. 59 (седемстотин седемдесет и един лв. и 59 ст.) лева по сметка на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от получаване на съобщението и да представи в същия срок копие от платежния документ за така внесената такса в деловодството на ВКС. В противен случай касационната жалба ще бъде върната на основание чл. 286, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 284, ал. 3, т. 4 ГПК.
След изпълнение на указанията делото да се докладва на председателя на трето гражданско отделение на Върховния касационен съд за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.