9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 720
гр. София, 30.10.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 1697/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Секюр Груп Лаб“ ООД (с предходно наименование „Делатек“ ООД) със седалище гр. София, чрез адвокати П. и Т. против решение № 201/10.01.2019 г. по гр. д. № 11663/2018 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, ІІ – Г въззивен състав.
Ответникът по касационна жалба – Д. П. П., чрез адвокати К. и К., е подал писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който излага съображения за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е отменено решение № 34579 от 08.06.2018 г. по гр. д. № 71851/2017 г. на Софийски районен съд (СРС), 58 състав в частите, в които са отхвърлени предявените от Д. П. П. против касатора искове с правно основание по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ – за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „програмист уеб сайтове“ и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, във вр. чл. 225, ал. 1 КТ за обезщетение за оставане без работа за сумата над 11 246. 42 лв. до пълния предявен размер от 24 601. 55 лв. и за периода от 20.11.2017 г. до 09.01.2018 г., както и в частта на осъждането на касатора, на основание чл. 78, ал.1, вр. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на ищеца П. 39 лв. разноски пропорционално и по компенсация, и вместо решението в отменената част е постановено друго, с което исковете са уважени като е възстановен ищецът, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, на заеманата преди уволнението длъжност „програмист уеб сайтове“ при ответното дружество, а последното е осъдено, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, да заплати на ищеца още 13 355. 13 лв. (разликата до предявените 24 601. 55 лв.) – обезщетение за оставането му без работа в резултат на уволнението, за периода 20.11.2017 г. – 09.01.2018 г. Предмет на касационна жалба е и въззивното решение в потвърдителната част на първоинстанционното решение за уважаване на предявените искове по чл. 344, ал.1, т. 1 и т. 3 (частично) КТ.
За да постанови посочения правен резултат въззивният съд е установил съществуващото между страните по делото трудово правоотношение, с източник трудов договор от 25.01.2016 г., по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „програмист уеб сайтове“, като въз основа на договор по чл. 234 КТ от 01.12.2016 г., сключен с работодателя му, е преминал обучение при трето лице за повишаване на квалификацията в областта на бизнес анализа и е получил сертификат. Приел е, че с предизвестие № 182/09.08.2017 г. ответникът е уведомил ищеца, че поради налично от м. юни 2017 г. намаляване обема на работата, осъществявана от последния по длъжност, породено от отпадане на проекта „Secure box“, като намалението на работа се очаква да продължи поне няколко месеца, и въз основа на извършен подбор, с изтичане срока на предизвестието ще прекрати съществуващата помежду им трудоводоговорна връзка, а при неспазване на предизвестието – ще плати обезщетение. Установил е, че предизвестието е връчено на 10.08.2017 г. лично на ищеца, като на същата дата му е връчена и заповед № А408/2017 г. на управителя на ответното дружество. С последната на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 КТ и въз основа на подбор по протокол от 08.08.2017г., поради намаляване обема на работа в дружеството, е прекратено трудовото правоотношение с ищеца на длъжността „програмист уеб сайтове“, считано от 09.08.2017 г. Констатирано е, че и по двата документа има отбелязване за връчване при отказ на 09.08.2017 г., удостоверено от двама свидетели, което връчване не е оспорено от ищеца по делото. Инстанцията по същество е намерила, че ответникът не е доказал наличие на прекратителното основание „намаляване обема на работата“. Фактът, че е изчерпана работата по един конкретен проект – „Secure box“, посочен като фактическо основание на процесното уволнение в отправеното предизвестие според въззивният съд не установява цялостно намаление на дейността на ответното дружество. В тази насока – при липсата на други доказателства – са ценени показанията на свидетеля Факихи и е прието, че за работата по проекта „Secure box“ не е била необходима квалификацията на ищеца като „програмист уеб сайтове“, а като бизнес аналитик, с оглед обучението му за това, като за проекта „Secure box“ в екипа не е имало необходимост от специалист като „фронт дивелопър“. Втората инстанция е направила извод, че в случая не е налице намаляване обема на работа – тъй като ищецът е следвало да изпълнява по трудов договор длъжността „програмист, уеб сайтове“, а проектът „Secure box“ не е попадал в тази част от дейността на ответното дружество, за която ищецът е бил нает, а в друга част от работата на търговеца, която не е свързана по необходимост с изпълнение на трудовите функции на „програмист уеб дизайн“. Като се е позовал на данните от разпита на свидетеля А. градският съд е приел, че работодателят не е доказал наличие на соченото от него прекратително основание – намаляване обема на работата. Посочил е, че на първо място това не е установено с оглед липсата на доказателства да е налице реално такова намаляване, а на второ място – поради недоказаност на обвързаността между прекратената дейност по проекта „Secure box“ и изпълнението на длъжността, която ищецът е заемал като „програмист уеб сайтове“. В тази връзка съдът се позовал на връчената на ищеца при започване на работа при ответника длъжностна характеристика, в която отсъства запис, че работната сила се наема с оглед престиране по конкретен проект. Проведеният в случая подбор е намерен за незаконосъобразно извършен. Изложени са аргументи, че при намаляване обема на работата в цялостната дейност на ответника, свързана с разработването на уеб базирани приложения под формата на т. нар. проекти, подборът следва да обхване не само лицата, заемащи длъжността „програмист, уеб сайтове“, но и тези, заемащи сходни длъжности по щатното разписание като „програмист софтуерни приложения“, „разработчик софтуер“, „бизнес анализатор, ИТ“, тъй като в работата по проект участват повече от един ИТ специалист на дружеството. Според въззивната инстанция в случая задължението на работодателя за подбор не е изпълнено, а проведеният подбор е опорочен. Установено е, че липсва нарочен акт на законния представител на ответното дружество за премахване на една от двете длъжности „програмист, уеб сайтове“. Но дори и при такова валидно взето решение е прието, че подборът не е законосъобразно извършен, доколкото ответникът не е доказал, че служителят, който е бил предпочетен-Д. С., има по-висока образователна степен и квалификация от ищеца, нито е представил доказателства по делото, от които да може да се установят както фактите, свързани с образователна степен и квалификация на двамата сравнявани служители, така и другите, касаещи критериите по ниво на изпълнение на работата. Счетено е, че законосъобразното прилагане на критериите по чл. 329, ал. 1 КТ не се удостоверява от справката, изготвена от нарочно създадената комисията по подбора, поради неяснотата с какви документи е обективирана тя. Прието е също, че извършването на процесното уволнение осъществява и злоупотреба с правото на работодателя да реализира прекратителното основание, поради намаляване обема на работа. В тази насока са мотивирани съображения, че доколко по времето, когато е извършил уволнението на ищеца – поради намаляване обема на работата, ответникът е публикувал обяви в сайта www.jobs.bg, че търси да наеме специалисти с умения в областта на уеб дизайна, вкл. и такива като ищеца. Въззивният съд е оставил без уважение искането на жалбоподателя – ответник за допускане на техническа експертиза във връзка с установяване съдържанието на осъществяваните фактически действия и дейности, използваните софтуерни и ИТ технологии и какъв е резултатът от изпълнението на работата от лица, заети на длъжностите „програмист софтуерни приложения“ и „програмист уеб сайтове“ и има ли отлика в уменията, нужни за изпълняването им, поради настъпилата преклузия за него, съгласно чл. 266 ГПК.
Предвид изходът на спора по иска по чл. 344, ал.1, т. 1 КТ е уважен и обусловеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ с възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „програмист уеб сайтове“. За неоснователно е прието възражението на ответника, че при намаляване обема на работа не следва да осигури на ищеца разкриване на длъжност. Изведено е, че при уважаване на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и заявено искане за възстановяване на работа, работодателят е длъжен да изпълни влязлото в сила съдебно решение, дори и да открие нов щат. Въззивният съд е намерил за изцяло основателен и предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за времето от връчване на заповедта при отказ на 09.08.2017 г. до 09.01.2018 г. Установил е, че в този период ищецът не е започнал работа по друго трудово правоотношение, а само че е работел по граждански договор. В съответствие с правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК второинстанционният съд е зачел фактите, които са настъпили в хода на делото до приключване на устните прения и са от значение за спорното право, и е направил извод, че до 09.01.2018 г. ищецът не е започнал другаде работа по трудов договор. Развил е мотиви, че този му извод не се разколебава от данните в писмо от НОИ от 29.03.2018 г. за регистрирани данни за ищеца по чл. 5, ал. 4, т. 5 КСО за дни, попадащи в исковия период, доколкото разпоредбата касае лицата, които полагат труд без трудово правоотношение и получават месечно възнаграждение, равно или над една минимална работна заплата, след намаляването му с разходите за дейността, ако не са осигурени на друго основание през съответния месец. Извършен е анализ на употребеният в текста на чл. 225, ал. 1 КТ израз „останал без работа“ и е възприето тълкуването, дадено в Решение № 634 от 20.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2071/2008 г., II г. о., което е в смисъл, че правото на обезщетение може да бъде реализирано само ако уволненият работник или служител в рамките на спорния период от време не е бил ангажиран по трудово правоотношение. Споделено е разбирането, че само ангажираността по друго валидно трудово правоотношение, което осигурява на незаконно уволненото лице защита на правото му на труд, еквивалентна на тази по незаконосъобразно прекратеното трудово правоотношение, може да изключи отговорността за плащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ. Заетостта по граждански договор или всеки друг източник на законно получени средства за издръжка от уволнения служител не представляват основание за изключване дължимостта на това обезщетение. Затова не е извършено и намаляване на дължимото обезщетение с размера на получаваното от ищеца възнаграждение по граждански договор.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени материалноправни и процесуалноправни въпроси, които се твърди да са обусловили решаващите изводи на въззивния съд по конкретното дело и за които се поддържа наличие на сочените допълнителни основания за селекция на касационната жалба.
Повдигнатите правни въпроси са следните:
1.„Какво следва да се разбира под употребеният от законодателя израз „останал без работа“ в разпоредбата на чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ? Само ангажираността по трудово правоотношение ли води до недължимост от страна на работодателя на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ? Следва ли обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ да се намалява по реда на чл. 225, а. 2 КТ с получени възнаграждения по граждански договори, когато тези възнаграждения са изплатени за извършени от уволнения работник/служител услуги по граждански правоотношения, сходни или идентични с дейностите, попадащи в обхвата на задълженията му по незаконосъобразно прекратеното трудово правоотношение?“.
Въпросите в тази група се поставят за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с довод, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Първият въпрос се твърди да е от значение за точното прилагане на закона, тъй като съдебната практика, на която се е позовала въззивната инстанция, изразена в Решение № 634 от 20.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2071/2008 г., II г. о. не е актуална, с оглед промяната на обществените условия, настъпила след постановяване на решението, от когато е изминал значителен период от време. Обосновава се тезата, че изменението в характера и динамиката на гражданския оборот е наложило възникването в настоящи дни на нови професии, в които водещо значение има предоставения резултат, а не формата на правоотношение, в рамките на което се постига този резултат. Поддържа се, че с навлизането на дигиталната ера са възникнали нови свободни професии, практикуващи от „самоосигуряващи се лица“, които упражняват работата си без трайни обвързаности с един или друг работодател, поради което разпоредбата на чл. 225, ал. 1 КТ се нуждае от нов, модерен прочит в светлината на целта, с която е била създадена, и съответно от осъвременяване на така създадената практика по приложението й. Според касатора целта на разпоредбата е да замести неполученото от работника/служителя трудово възнаграждение за даден период (определен на 6 месеца), през което време е прието от законодателя за разумно и справедливо той да е бил в процес на търсене на нова работа и съответно – да е останал без средства за препитание, които е получавал по незаконосъобразно прекратеното му трудово правоотношение. Мотивира се разбирането, че целта на обезвредата по чл. 225, ал. 1 КТ е да замести пропусната полза за работника/служителя от продължаване съществуването на трудовото правоотношение, като осигурява минимум защита на исторически сложилата се като „по – слаба“ страна в него.
По останалите въпроси в групата се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въпрос, който е от значение за развитието на правото. Страната излага твърдение за липсата на съдебна практика и обосновава необходимостта от тълкуване на чл. 225, ал. 2 КТ, която счита за неясна в светлината на новите обществено – икономически условия относно употребения термин „работа“, за да се създаде практика по приложението й. Излагат се аргументи, че противно на целта на закона, на вида защита, предвидена от законодателя, както и на житейската и стопанска справедливост е да не се приспада от така предвиденото от закона обезщетение реализираните от работника/служителя възнаграждения за положен от него труд, ако тези възнаграждения са получени по граждански договори (за поръчка, изработка, услуга и пр.), а не само и единствено по трудово правоотношение. Сочи се, че неприспадането на получените доходи от извършване на дейност, която по същество е същата или сходна с тази по прекратеното трудово правоотношение, създава предпоставки за неоснователно обогатяване на работника/служителя за сметка на работодателя, който се санкционира за неправомерното уволнение без оглед на претърпените от работника/служителя вреди, а последният пък получава едновременно възнаграждение за предоставените от него услуги и упражнена професионална компетентност по граждански договори и обезщетение за оставане без работа (именно поради невъзможността да получава доходи, като упражнява професията си).
2. „Следва ли съдът да тълкува съдържанието на договорно правоотношение съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД и да държи сметка за взаимосвързаността на отделните уговорки, добросъвестността и обичаите в практиката? Следва ли съдът да установи по пътя на тълкуването действителната воля на страните към момента на сключване на договора, а не предполагаемата така, базирана единствено на формалното именуване на правоотношението в подписания между страните договор?“
Въпросите в тази група се повдигат в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради поддържано от страната противоречие на въззивното решение при произнасяне по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ с практиката на ВКС, обективирана в следните решения: Решение № 38/27.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1227/2011 г., ІІ г.о.; Решение № 80/08.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1315/2010 г., ІV г.о.; Решение № 89/17.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 523/2008 г., ІІ т.о.; Решение № 81/07.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 761/2008 г., І т.о.; Решение № 546/23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 856/2011 г., ІV г.о.; Решение № 16/28.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 218/2012 г., ІІ т.о.; Решение № 100/10.08.2015 г. на ВКС по т. д. № 1191/2014 г., ІІ т.о.
Твърди се, че по съществото си сключените от ищеца след прекратяване на трудовото му правоотношение граждански договори са прикрити трудови договори, защото са сключени с едно и също лице (три от четирите договора са с „Д. венчърс“ ЕООД), за последователни месеци, с уговорено по тях месечно възнаграждение и за една и съща по характера си дейност. Сочи се, че такова сходство се установява и при договора на ищеца с „М. кит Д.“ ЕООД. Обосновава се довод, че при тълкуването на характера на работата, предмет на тези съглашения и уговорения начин на изпълнението й, съдът е следвало да приеме наличие на прикрити трудови договори и намали дължимото на ищеца обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ с полученото от него по тях.
3. „Длъжен ли е съдът служебно да назначи експертиза, когато в предмета на делото са наведени твърдения за факти, установяването на които е свързано със специални знания или пък са представени доказателства, преценката на които изисква специални знания?“
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК този процесуален въпрос се поставя с оглед произнасянето на въззивния съд по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и се поддържа противоречие с даденото разрешение по приложението на чл. 195, ал. 1 ГПК в практиката на ВКС, намерила израз в следните решения: Решение № 100/02.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1820/2009 г., І г.о.; Решение № 314/22.11.2011 г. на ВКС по гр. д. 392/2011 г., ІІ г.о.; Решение № 263/30.09.2014 г. на ВКС по гр. д. № 649/2014 г., ІV г.о.
Страната поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че в отклонение с цитираната практика на ВКС въззивният съд не е уважил направеното от нея доказателствено искане за техническа (компютърна) експертиза, макар да са изложени твърдения за различия в професионалните умения и знания за изпълнение на длъжността „програмист софтуерни приложения“, която е много по-комплексна и сложна от длъжността на „програмист уеб сайтове“, а във въззивната жалба да се съдържа имплицитно такова искане – т. т. 2.3.3 и 2.3.4. Служебните задължения на въззивната инстанция изискват тя да събере доказателствата, които не са били допуснати от първоинстанционния съд, поради нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в неправилна преценка дали са необходими и относими за изясняване на спора. Обосновава се тезата, че в случая описаното процедиране на въззивния съд осъществява противоречие с практиката на ВКС и формира основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за селекция на касационната жалба.
Повдигнатите правни въпроси от първата и третата група са релевантни, тъй като са изводими от решаващите изводи на въззивната инстанция по конкретното дело и от проявената процесуална активност при разглеждане и решаване на материалноправния спор, с който е сезирана, т.е. осъществяват общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол.
В случая са налице и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, които се обосновават пространно от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Осъществени са предпоставките на фактическия състав на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото страната мотивира съображения, че макар по приложението на разпоредбата на чл. 225, ал. 1 КТ да има създадена съдебна практика, на която се е позовал въззивния съд, тази практика не е актуална, с оглед промяната на обществените условия, настъпила след постановяване на решението, от когато е изминал значителен период от време. Обосновано е изведено становището, че касационно обжалване следва да бъде допуснато предвид изменението в характера и динамиката на гражданския оборот, предпоставило необходимостта от възникване в настоящи дни на нови професии, при които водещо значение има предоставения резултат, а не формата на правоотношение, в рамките на което се постига този резултат, нито пък трайната обвързаност с определен работадател. Още повече, когато дължимите на т. н. „самоосигуряващи се лица“ възнаграждения са изплатени за извършени от тях (след като са били уволнени) услуги по граждански правоотношения, сходни или идентични с дейностите, попадащи в обхвата на задълженията им по незаконосъобразно прекратеното трудово правоотношение. С оглед на целта, с която е била създадена нормата на чл. 225, ал. 1 КТ – да замести пропусната полза за работника/служителя от продължаване съществуването на трудовото правоотношение, като осигурява минимум защита на исторически сложилата се като „по – слаба“ страна в него, в светлината на настъпилите трайни и динамични промени в обществено – икономическите отношения и обусловеното от това възникване на професии, при които се упражнява работа без трайна обвързаност с определено лице и се постига резултат, близък или сходен с този, които е дължим при престиране на работна сила по трудово правоотношение, се налага допускане на касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въпрос, от значение за точното прилагане на закона. При него ще се даде разрешение, с което създадената и цитирана по-горе практика по приложението на чл. 225, ал.1 КТ ще бъде осъвременена.
Останалите въпроси в посочената група, които се поставят в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въпрос, от значение за развитието на правото, предвид подробно изложените съображения в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение с оглед изведената от страната необходимост от тълкуване на чл. 225, ал. 2 КТ относно съдържанието на употребения термин „работа“, за да се създаде практика по приложението й. Налице е допълнителното основание за достъп до касационен контрол, доколкото е мотивирано с аргументи, че противно на целта на закона, на вида защита, предвидена от законодателя, както и на житейската и стопанска справедливост е да не се приспадат от така предвиденото от закона обезщетение реализираните от работника/служителя възнаграждения за положен от него труд, ако тези възнаграждения са получени по граждански договори (за поръчка, изработка, услуга и пр.), а не само и единствено по трудово правоотношение. По този въпроси също са налице основания за селекция на касационната жалба.
Касационното обжалване следва да бъде допуснато и по процесуалния въпрос относно задължението на съда служебно да назначи вещо лице при изясняване на противоречията в изнесените по делото данни, които са от значение за решаване на делото и за преценката на които се изискват специални знания по смисъла на чл. 195, ал. 1 ГПК, с оглед спецификата на осъществяваната от ответното дружество дейност, респ. на естеството на работа и дейности при изпълнение на длъжностите „програмист софтуерни приложения“ и „програмист уеб сайтове“. Процедирането на въззивния съд, оставяйки без уважение нарочно направеното искане на страната в този смисъл като преклудирано по чл. 266, ал. 1 ГПК, осъществява противоречие с практиката на ВКС, която касаторът цитира и на която се позовава, а именно: Решение № 314 от 22.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 392/2011 г., II г. о., ГК; Решение № 100 от 2.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1820/2009 г., I г. о., ГК и Решение № 263 от 30.09.2014 г. на ВКС по гр. д. № 649/2014 г., IV г. о., ГК. Налице са предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по така поставения въпрос, тъй като той удовлетворява и общото, и допълнителното основание за това.
Повдигнатите за разглеждане въпроси, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, отнесени към втората група от питания и касаещи задължението на съда да тълкува съдържанието на договорите по критериите на чл. 20 ЗЗД не са изведени от решаващите мотиви на въззивния съд и не обуславят негово произнасяне по спорния предмет. Те не осъществяват общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, защото втората инстанция не е обсъждала характера и естеството на гражданските договори, които е сключил ищеца в периода след прекратяване трудовото правоотношение и за което време му се дължи обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ. Съдът е установил единствено, че през част от този период уволненият е бил зает по граждански договор и е приел, че това обстоятелство не е основание за изключване отговорността на работодателя за заплащане на въпросното обезщетение. Липсата на поставен правен въпрос – т.е. на общо основание за селекция на касационната жалба има за последица недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителните основания за това – вж. постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК.
В обобщение, достъпът до касационен контрол следва да се осъществи по поставените по – горе въпроси в първата и третата група и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 201/10.01.2019 г. по гр. д. № 11663/2018 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, ІІ – Г въззивен състав.
УКАЗВА на жалбоподателя да внесе държавна такса в размер на сумата 572. 03 лв. (петстотин седемдесет и два лв. и 3 ст.) лева по сметка на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението и да представи документ за внасяне на таксата в деловодството на Върховния касационен съд в същия срок. В противен случай касационната жалба ще бъде върната на основание чл. 286, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 284, ал. 3, т. 4 ГПК.
След изпълнение на указанията делото да се докладва на председателя на трето гражданско отделение на Върховния касационен съд за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.