О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 137
София, 05.02.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети декември две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 5512/2014 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 вр.чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от К. Х. И. и от „А.С.А.П. Г.”-ЕООД,чрез пълномощника им адв.Е. Г. срещу решение №1011/20.05.2014 г. по гр.д.№3938/2013 г. на Софийски апелативен съд, ІV състав.
Ответникът по касационната жалба Г. Б. Б. в писмен отговор, подаден чрез пълномощника му адв. С. К. я оспорва.Не претендира разноски.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е подадена в предвидения от закона срок, от надлежни страни, с интерес от предприетото процесуално действие, поради което е допустима.
С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 124/23.07.2013 г. по гр.д.№ 199/2012 г. на Софийски окръжен съд, търговско отделение, ІV състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищеца-ответник по касационната жалба в настоящото производство, иск с правно основание чл.92 ЗЗД за заплащане на сумата 18 000 лв., представляваща мораторна неустойка за периода 01.06.2010 г.-11.10.2010 г., като вместо това е осъдил солидарно касаторите да му я заплатят,ведно със законната лихва от 22.11.2012 г. до окончателното плащане.Решението в останалите части е потвърдено и е влязло в сила.Присъдени са и 1 145,98 лв. разноски.За да постанови този резултат въззивният съд е приел,че по сключен на 10.05.2010 г. договор за заем, касаторите се задължили да върнат на ищеца заетата сума от 205 532,50 лв. в срок до 31.05.2010 г. В случай на неизпълнение с чл.11 от договора била уговорена неустойка в размер на 0,2% върху просрочената сума за всеки ден забава. Заетата сума е връщана на части, след изтичане на определения срок . Поради това ищецът е поискал осъждането им да му заплатят общо 54 588,16 лв. , представляваща сбор от суми, подробно описани в допълнителна молба, изчислени поотделно за всеки период на забава върху остатъка от неизплатената сума. На 13.10.2010 г. ищецът се снабдил с изпълнителен лист за главницата от 205 532,50 лв. и законната лихва върху нея от 11.10.2010 г.,въпреки че към този момент неизплатената част от дълга е била в размер на сумата 45 000 лв.По изпълнителното дело ищецът получил мораторна лихва за забавено плащане в размер на 21 042,46 лв. Касаторите се бранили с възражение,че противоречи на добрите нрави кумулиране на неустойка и вреди за забавено плащане от едно и също неизпълнение, че неустойката е прекомерна и са искали прихващане с изплатената сума за законна лихва. Въззивният съд е приел, че между страните е възникнало правоотношение по договор за заем за потребление,че ищецът е изпълнил задължението си като заемодател и че заетата сума му е върната, но със забава.Тъй като касаторите не са представили доказателства за изпълнение на задължението им и доколкото ищецът в исковата молба е признал неизгодните за него факти на направени плащания, е приел, че те са извършени в указания размер и на посочените от него дати. Посочил е, че твърденията на ищеца относно датите на плащане се подкрепят и от представената от него банкова справка , която не е оспорена.При тези факти е направил извод,че касаторите дължат в съответствие с уговореното в чл.11 от договора неустойка в размер на 0,2% на ден върху просрочената сума.Намерил е, че клаузата не е нищожна поради противоречие с добрите нрави,тъй като според уговореното неустойката е санкция за неизпълнението и обезщетение за причинените вреди и не излиза извън обезпечителните и обезщетителни функции и посочените в ТР №1/15.06.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСТК критерии. Обстоятелството, че не е уговорен краен срок или краен предел за начисляване на неустойката не променя този извод, тъй като тя е мораторна и е оправдано периодът на забавата да рефлектира върху размера й. Тя стимулира точното изпълнение и нарастването й може да бъде прекратено от длъжника.От преценката на кредитора зависи не размерът на неустойката, а дали , в какъв обем и по какъв начин ще упражни правото си. От издадена справка от частен съдебен изпълнител се установява, че за част от исковия период и относно част от неизпълненото задължение-45 000 лв., на ищеца е била присъдена и заплатена законна лихва в размер на сумата 9 217,60 лв. Поради това въззивният съд е приел,че ищецът е удовлетворен за периода 11.10.2010 г.-18.04.2010 г. по отношение на тази неизпълнена част чрез заплащането на законната лихва и претенцията за договорна мораторна неустойка за същия период е неоснователна, тъй като не е допустимо кумулирането на неустойка за забава и обезщетение за забава по чл.86 ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва.Направил е извод,че макар клаузата за неустойка да не е нищожна, уговореният размер е прекомерен. Заемателят Красен И., който не е търговец, разполага с възможността да направи такова възражение, а то ползва и заемателя-търговец, който е солидарен съдлъжник. В подкрепа на своите изводи, въззивният съд се е позовал на решение на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, а именно №65/14.04.2009 г. по т.д.№589/2008 г., ІІ т.о.,според което намаляването трябва да стане с оглед съотношението на действителния размер на дължимата неустойка с претърпените вреди, като неустойката не следва да се свежда по размер до вредите.Освен обезпечителна и обезщетителна функция тя изпълнява и наказателна функция.Трябва да се търси границата, от която започва прекомерността, а тя е резултативна величина между действителния размер на неустойката и претърпените вреди.Съдът трябва да прецени какво е превишението на неустойката спрямо вредата, съотношението й с цената на договора, абсолютния размер, дали кредиторът е могъл да избегне вредите, полагайки грижата на добър стопанин и обичайната практика за уговаряне на неустойки от същия вид. Приел е, че в настоящия случай размерът на договорената неустойка дължима за периода от забавата до пълното погасяване на задължението и след приспадане на неустойката върху сумата 45 000 лв., за която е направил извод,че претенцията е неоснователна, възлиза на 37 488,16 лв. Размерът на законната лихва за същия период от време е 5 256,77 лв., т.е. уговорената неустойка превишава повече от 7 пъти законната лихва.Вредата на кредитора е предположена от законодателя в чл.81 ал.2 ЗЗД, предвид естеството на паричното задължение, по отношение на което не може да настъпи невъзможност за неизпълнение, за разлика от преките и предвидими вреди по чл.82 ЗЗД.Чл.86 ЗЗД предвижда дължимост на законната лихва при забава с цел обезщетяване на вредите, независимо от начина на евентуалното оползотворяване.При липса на доказателства за по-големи вреди, следва да се приеме презумираната от законодателя вреда за забавено изпълнение в размер на законната лихва.Въззивният съд е съобразил и обстоятелството, договорената неустойка възлиза приблизително на 1/5 от цената на договора. Следва да се вземе предвид и че уговорената неустойка не е компенсаторна, а мораторна и посоченият размер от 37 488,16 лв. е дължим за период на забава от около четири месеца, при частични плащания.Неустойката би достигнала по размер заемната сума при забава от около 16 месеца.При тези съображения е счел,че тя е прекомерна и следва да бъде намалена до 18 000 лв., приблизително по 0,1% за всеки ден просрочие, при което ще обезщети в пълен размер кредитора и ще изпълни и наказателната си функция спрямо длъжника.Намерил е за неоснователно искането за прихващане с изплатената законна лихва от 21 042,46 лв.,тъй като касаторите не са доказали свое изискуемо вземане към ищеца.Освен това само част от така платената лихва представлява обезщетение за забава и за тази част от нея претенцията е счетена за неоснователна.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК,наречено становище по допустимостта на касационното обжалване, касаторите поддържат основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.Считат,че по въпросите относно кумулиране на неустойката за забавено изпълнение на парично задължение с мораторна лихва за забавено изпълнение на парично задължение , за определяне размера на неустойката и за разпределяне на доказателствената тежест, въззивният съд се е отклонил от разрешенията в решения на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК, а именно: решенията по гр.д.№ 2879/ 1994 г.,V г.о., гр.д.№ 503/ 1996 г.,V г.о., гр.д. № 1087/ 1997 г.,V г.о., гр.д.№ 1549/ 2000 г.,V г.о., т.д.№ 579/ 2004 г., ІІ т.о., т.д.№ 783/ 2004 г.,ІІ т.о., т.д.№ 676/ 2005 г., гр.д.№ 5863/ 2007 г.,V г.о. , т.д.№ 264/ 2008 г., ІІ т.о., т.д.№ 312/ 2008 г., ІІ т.о.,което предполага касационно основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК; и от разрешенията в решения постановени от състави на ВКС по реда на чл.290 ГПК, а именно:гр.д.№ 589/ 2008 г., ІІ т.о., т.д.№ 292/ 2009 г., ІІ т.о.,гр.д.№ 1584/2009 г., ІІІ г.о., гр.д.№ 1894/ 2013 г., ІІІ г.о.,което предполага касационно основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Така поставените въпроси от касаторите са релевантни, но въззивният съд не се е отклонил от разрешенията,съдържащи се в цитираната казуална и задължителна съдебна практика,доколкото тя е относима към случая.Напротив, изрично се е позовал на решението на ВКС, постановено по т.д. № 589/2008 г., ІІ т.о. и се е ръководил от приетото в него при обосноваване на своите мотиви.
Касаторите навеждат довод, че са оспорили твърденията на ищеца относно датите, на които са извършили плащания, но той не представил доказателства за установяването им, че въззивният съд не е отчел факта на получаване от ищеца на сумата 21 042,46 лв. мораторна лихва по издаден в негова полза изпълнителен лист, че така незаконосъобразно са му присъдени едновременно неустойка и мораторна лихва за едно и също неизпълнение, че от мотивите на съда не е ясно по какъв начин е определен размерът на неустойката .С това всъщност в изложението възпроизвеждат оплакванията , съдържащи се в касационната жалба , които по своя характер представляват основания за касационно обжалване по чл.281 т.3 ГПК и не са предмет на разглеждане в настоящото производство.С посочените аргументи касаторите не обосновават наличието на допълнително основание за допускане на касационно обжалване.В своето изложение те трябва да правят ясно и категорично разграничаване между основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 ГПК и основанията за касационно обжалване по чл.281 т.3 ГПК,което не е сторено. Не са съобразени разрешенията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК за обосноваване селекция на касационната жалба,чрез анализ и съпоставка на приетото в съдебната практика и обжалваното решение, а не просто изброяване на влезли в сила решения.
По нататък в изложението касаторите посочват,че неправилно въззивният съд е разпределил доказателствената тежест между страните , като не е съобразил,че предмет на делото не е неизпълнение на договор, а договорна неустойка за закъсняло изпълнение и така им е възложено да доказват по размер предявената срещу тях искова претенция. Считат,че относно въпроса за разпределянето на доказателствената тежест въззивният съд е извършил процесуални действия в противоречие с решение , постановено по реда на чл.290 ГПК на ВКС по гр.д.№ 1584/ 2009 г., ІІІ г.о. Подробно са обсъдили представените по делото доказателства-заключение на съдебно-счетоводна експертиза, извлечение от банкова сметка на ищеца, отхвърленото тяхно искане за представяне на друго банково извлечение съдържащо информация относно извършителя на преводите и основанието, на което са правени , аргументирайки становището си за необоснованост на фактическите изводи, направени от въззивния съд. Тук следва да се посочи, че цитираната съдебна практика не е относима.За да бъде извършено необходимото съпоставяне с приетото в обжалваното решение е необходимо да е налице пълен идентитет на случаите, а такъв липсва.
Във връзка с основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторите извеждат следните въпроси:
-при претендиране на договорна неустойка,изчислена за различни периоди на забава върху остатъка от неизплатената главница,чия е доказателствената тежест да докаже пълно и главно точните периоди и размер на неустойката;
-при иск по чл.92 ЗЗД достатъчно ли е ищецът да посочи в исковата си молба дати за различни периоди на забава от страна на длъжника,за да приеме съдът,че ищецът е доказал по размер иска си;
-при извършени периодични плащания законосъобразно ли е съдът да определя неустойка,без да посочва върху каква сума и по какъв начин я е изчислил, а сам да определя нейния размер.
Така поставените въпроси, с изключение на първия от тях, са продиктувани от становището на касаторите за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на направените от въззивния съд изводи.Те не са съобразени с приетото в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК за обосноваване на общо основание като предпоставка за допускане на касационно обжалване. Относно допълнителното основание не са изложени каквито и да било аргументи, в съответствие с посоченото в т.4 от цитираното ТР. Не е обоснована нито една от хипотезите на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК: необходимост от изменение на създадената съдебна практика в насока, която касаторът счита за правилна; необходимост от промяна на съществуващата съдебна практика поради законодателни промени или промени в обществените условия; необходимост от създаване на съдебна практика, когато липсва такава. В последния случай касаторът трябва да изложи доводи за непълнота, неяснота или противоречивост на конкретни правни разпоредби, пораждащи необходимост от тълкуване,но такава аргументация липсва .
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1011/ 20.05.2014 г. по гр.д.№ 3938/ 2013 г. на Софийски апелативен съд, ІV състав
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: