7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 319
гр. София, 22.04.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на седми март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 4463/2018 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Ц. Ц., чрез пълномощник адв. П. Т. против решение № 9/05.02.2018 г. по гр. д. № 540/2017 г. на Апелативен съд – В. (касационната жалба на останалите ищци – П. Т. П., Ж. Г. Д., Е. Н. Л., Д. Й. И., И. Д. И., Ц. И. К., Р. Б. К. и К. Й. К., чрез адв. Т. е върната с влязло в сила разпореждане № 616/22.06.2018 г. по гр. д. № 540/2017 г. на АС – Варна).
Ответникът по касационна жалба И. К. И., чрез пълномощник адв. С. А. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който е взел становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Жалбата е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в ЧАСТТА, в която е потвърдено решение № 1161/06.07.2017 г. по гр. д. № 2204/2015 г. на Окръжен съд-Варна в ЧАСТТА, в която са отхвърлени предявените от К. Цонев Цонев против И. К. И. обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, във вр. чл. 99, ал. 1, вр. чл. 200, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 25 425. 79 лв., представляваща остатък от продажна цена по договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 180 от 23.06.2010 г., сключен от ответника с продавача „Риком“ АД – гр. Бяла, което вземане дружеството е прехвърлило на 22.08.2010 г. с договор за цесия в полза на касатора, в качеството му на пълномощник на съсобствениците на сграда с административен адрес [населено място],[жк], [улица], ведно със законна лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на исковата молба – 05.09.2014 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 1 847. 34 лв., представляваща лихва за забава върху главницата от падежа на задължението – 19.12.2013 г. до 04.09.2014 г., а в условията на евентуалност – за заплащане на сумата от 3 030. 35 лв., представляваща съответстващата се на ищеца част от общото вземане (от 25 425. 79 лв.) за неизплатения остатък от цената на продажбената сделка по нотариален акт № 180 от 23.06.2010 г., ведно със законна лихва върху сумата от датата на предявяване на исковата молба – 05.09.2014 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 205. 26 лв., представляваща законна лихва върху съответстващата се на ищеца главница от 3 030. 35 лв., за периода от 19.12.2013 г. до 04.09.2014 г.
За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че на 22.08.2010 г. е сключен договор за цесия между „Риком“ АД – [населено място] и касатора, в качеството му на пълномощник на съсобствениците на сграда с административен адрес [населено място],[жк], [улица], по силата на който дружеството е прехвърлило на приобретателите вземането си срещу ответника за остатъка от цената на продажбена сделка, оформена в нотариален акт №180/2010г. на П. П. – нотариус с рег. № 224 на НК, възлизащ на 25 425. 79 лв. Анализирано е съдържанието на сключеното на 25.08.2010 г. споразумение между цедента „Риком“ АД – [населено място], от една страна и от друга – К. Ц., И. И., Й. Й. и М. М., съгласно което дружеството се съгласило да прехвърли на посочените физически лица собствеността си върху обектите, които то получава в сградата, тъй като е в невъзможност да извърши нейното строителство; уговорено е, че всички отношения между страните по споразумението, произтичащи от договорите за изпълнение на строителство се погасяват, като дължимите суми за цена по продажбените сделки не се дължат на този търговец, а на евентуален последващ строител за довършване на сградата. Отчетен е и фактът, че в изпълнение на споразумението са извършени две сделки – от 25.08.2010 г. (за покупко-продажба) и от 17.09.2010 г. (за дарение), обективирани в съответни нотариални актове. Въззивната инстанция е споделила като правилни изводите на първостепенния съд за разпределение на доказателствената тежест, съобразно което ищците трябва да установят, че са носители на вземането, което валидно е прехвърлено с договор за цесия и че договорът е породил своя ефект. Формиран е извод, че за да породи правни последици, договорът за цесия следва да има за предмет съществуващо вземане. Мотивирано е също и разбирането, че уведомяването на длъжника за извършването на цесията не е елемент от фактическия състав на договора. Развити са съображения, че цесионерът става титуляр на вземането в отношенията със стария кредитор (цедента), но действието на цесията спрямо длъжника е от съобщаване на прехвърлянето от страна на цедента, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Установено е при приетата фактология по делото, че сключеното на 25.08.2010 г. споразумение между цедента „Риком“ АД – [населено място], от една страна и от друга – К. Ц., И. И., Й. Й. и М. М., противоречи на клаузите на договора за цесия и е последващо неговото сключване. Съдът е приел, че ответникът (длъжник) не е сред страните по договора за цесия и е бил уведомен за сключването му четири години по-късно (на 14.07.2014 г.), от който момент цесията би породила действия в отношенията му с цесионера. Предвид на така изложените аргументи инстанцията по същество е приела за правилни изводите на първостепенния съд, че договорът за цесия не е породил действие по отношение на ответника, тъй като не е било налице валидно съществуващо вземане към датата на уведомяването му – 14.07.2014 г. По тези мотиви исковете – главен и евентуален, са намерени за неоснователни, а първоинстанционното решение за правилно.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси:
1. „Нарушава ли съдът принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивност, ако основе решението си на факти, които не са установени, нито са твърдени от страна в процеса?“.
Поддържа се, че по този въпрос въззивното решение се отклонява от разрешението, дадено в следните решения на ВКС: Решение № 23/02.02.2016 г. по гр. д. № 4553/2015 г., IV, г.о.; Решение № 58/12.05.2014 г. по гр. д. № 7025/2013 г.,II г.о.; Решение № 156/10.06.2013 г. по гр.д. № 1497/2013 г.,I г.о.; Решение № 205/12.04.2001г. по гр. д. № 147/2000 г., IV г.о.; Решение № 1317/26.11.2008 г. по гр. д. № 6080/2007 г., V г.о.; Решение № 19/30.05.2011 г. по гр. д. № 262/2010 г., II г.о. и Решение № 77/17.03.2015 г. по гр. д. № 2040/2014 г., IV г.о.
2. „Длъжен ли е въззивният съд да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по същество на спора, като ги изрази писмено в мотивите си към решението? Следва ли въззивният съд да изложи ясни, убедителни и безпротиворечиви мотиви, които отразяват решаваща, а не проверяваща дейност?“
Касаторът сочи противоречие на обжалвания въззивен акт с постановките, дадени с т. 19 от ТР № 1/2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и с ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК (задължителна практика на ВКС), така и с практиката на ВКС, изразена в Решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г., II т.о.; Решение № 42/05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г., IV г.о.; Решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г., II т.о. и Решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., IV г.о.
3. „Съобразно законоустановените критерии в чл. 20 ЗЗД при въведен спор относно точния смисъл на договорни клаузи, отделни уговорка между страните следва ли да се тълкуват във връзка една с друга? Всяка клауза трябва ли да бъде тълкувана в смисъла, който произтича от целите на договора и при отчитане и съпоставяне на свързаните със сключването му факти и обстоятелства?“
По така повдигнатия въпрос се обосновава противоречие с Решение № 10/07.09.2010 г. по т. д. № 241/2009 г., II т.о. на ВКС; Решение № 188/11.01.2016 г. по т. д. № 3378/2014 г., II т.о. на ВКС и Решение № 85/24.07.2015 г. по гр. д. № 1207/2014 г., III г.о. на ВКС.
Поставените под №№ 4 и 5 въпроси, свързани с института на опрощаването, са със следното съдържание:
4. „При постигнато съгласие между страните, че нямат претенции по договор между тях, но при липса на волеизявление за извършване на опрощаване, вземането по същия договор може ли да се счита погасено/прекратено?“ и
5. „За да настъпи погасителният ефект на опрощаването, между страните, следва ли да бъде постигнато съгласие относно конкретното задължение, определено по основание и размер, което се опрощава. Поради това изявлението на страните, че нямат претенции относно изпълнението на договора, погасява ли съществуващите техни права и задължения, може ли да доведе до предварителен отказ от правото на иск, допустим ли е той?“ се твърди, че решението противоречи на Решение № 78/14.07.2011 г. по т. д. № 605/2010 г., I т.о. на ВКС.
Последният от повдигнатите въпроси в изложението към касационната жалба е формулиран така:
6. „Какви са задълженията на въззивната инстанция при констатиран пропуск в изготвения доклад по делото и при необходимост повтаря ли въззивният съд опороченото действие“ и по него се сочи отклонение с Решение № 468/23.11.2011 г. по гр. д. № 124/2011 г., IV г.о. на ВКС и Решение № 151/11.06.2012 г. по гр. д. № 1055/2011 г., III г.о. на ВКС.
Съобразно разясненията с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, преди да пристъпи към разглеждане на касационната жалба по същество, Върховният касационен съд следва да се произнесе дали са налице изчерпателно изброени от законодателя общо и допълнителни основания за допускането й до касационен контрол. Като общо основание се дефинира поставен в касационната жалба, или в изложението към нея материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното делото, който е обусловил решаващата воля на съда в обжалвания въззивен съдебен акт. Така поставеният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, а не за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Наред с него, касаторът следва да посочи и обоснове и някое от допълнителните критерии за селекция по т. т. 1 – 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Предвид на изложеното, първият от поставените въпроси не е релевантен. Въпросът е изведен от становището на страната за неправилност на изводите на въззивната инстанция относно момента, в който процесното вземане е престанало да съществува, съобразно изложените от страните фактически твърдения, което е относимо в производството по чл. 290 ГПК при разглеждане на касационната жалба по същество. На етапа на селекцията й обаче ВКС, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК), а проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.
Непосочването на обуславящ правен въпрос, като общ селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, е достатъчно основание за недопускане до касационен контрол, без да се разглеждат сочените от касатора допълнителни основания за това – така постановките на т. 1 от цитирания по-горе тълкувателен акт.
Освен това и за пълнота следва да се посочи, че решението не противоречи на цитираната от касатора практика на ВКС, която прилага. Във въпросните решения касационната инстанция приема, че съдът е длъжен да разгледа спора така както е индивидуализиран от фактическите твърдения и доводите на страните по делото и спрямо тях да обсъди събраните доказателства, като при приложение на правилата за разпределение на доказателствената тежест, да изложи съображения кои обстоятелства от значение за спорното право счита за установени и какво е тяхното правно значение. Дадено е разрешението, че предметът на делото се предопределя от въведените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и заявените от ответника правоизключващи и правопогасяващи възражения. От така заявените фактически основания от страните следва и предметът на доказване. Изведено е, че съдът не може да разглежда факти и обстоятелства, на които страните не се позовават, нито да обсъжда доказателства, от които те не претендират за тях да възникват права и да излиза извън рамките на правния спор по делото, като се произнася по невъведени възражения. В настоящия случай приетото от въззивния съд за несъществуващо вземане в отношенията между цесионера и длъжника (ответника) е съобразено с установените по делото факти и релевираните доводи на страните. Изводът, че договорът за цесия не е произвел действие по отношение на ответника, е направен при преценка съдържанието на сключеното на 25.08.2010 г. между част от страните по спора и предишния кредитор споразумение, чиито клаузи са приети да противоречат на договора за цесия. Споразумението е приложено и прието по делото, възражението за несъществуване на вземането е заявено в отговора на исковата молба, поради което не е налице произнасяне по ненаведено от страните обстоятелство и не е обсъждано непредставено по делото доказателство.
По тези съображения не са налице предпоставки на чл. 280, ал. 1 ,т. 1 ГПК за достъп до касация на въззивното решение в обжалваната му част по първия от поставените въпроси.
Касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната му част не следва да се допуска и по третия, четвъртия и петия от поставените въпроси, които не са релевантни.
Третият въпрос не от значение за изхода по делото и за формиране на решаващата воля на въззивната инстанция по спора. Той би бил обуславящ при изложени от страната оплаквания за едностранчиво обсъждане на договорните клаузи, изолирано една от друга, без връзка с целите на договора и при прието от съда становище в обжалваното решение, че при тълкуването на договора не следва да се приложат правилата на чл. 20 ЗЗД. В случая мотиви в тази насока не се съдържат.
По останалите два въпроса – четвърти и пети от изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК също не се обосновават предпоставки за достъп до касационен контрол. Въпросите не са обуславящи по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК и не осъществяват общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. В мотивите на въззивното решение не се съдържат изводи, че вземането е погасено чрез опрощаване. По въпроса относно способа за погасяване на вземането въззивният съд не се е произнасял. С оглед на тези съображения не може да се приеме, че изводът за неоснователност на предявения иск, е изведен от прието от съда погасяване на процесното вземане чрез опрощаване. В допълнение, дали вземането се счита погасено/прекратено с последващ договор между страните, без в него да се съдържа волеизявление за опрощаването му и дали при прилагането на този погасителен способ следва да се постигне съгласие относно конкретното задължение, определено по основание и размер, което се опрощава, е въпрос по съществото на спора, свързан е с изводите за основателност на претенцията и по него се дължи произнасяне едва след като решението бъде допуснато до касационен контрол.
Решението не следва да се допусне до касационно обжалване и по шестия от поставените въпроси.
Макар и обуславящ за правните изводи на въззивната инстанция относно несъществуването на процесното вземане, въпросът не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решенията, които касаторът сочи и прилага. Тези решения са постановени по различни от поставения в настоящото изложение обуславящи въпроси и в този смисъл са неотносими. В решение № 468/23.11.2011 г. по гр. д. № 124/2011 г. на ВКС, IV г.о. е обсъждан въпросът за правомощието на въззивната инстанция да допуска събиране на нови доказателства, които не са поискани от страната, както и на доказателства, които страната не е посочила в жалбата си. Прието е, че в условията на ограничен въззив, във въззивното производство страните могат да сочат и представят доказателства за нововъзникнали факти, за факти, които не са могли да узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата, съответно в срока за отговор – чл. 266, ал. 2 ГПК и за такива, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. Страните не са ограничени да сочат доказателствата, които не са представили поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл. 146 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. В този случай въззивният съд е длъжен да допусне доказателствата на основание чл. 266, ал. 3 ГПК, когато с въззивната жалба, съответно с отговора или насрещната въззивна жалба, страната е поискала събирането им – чл. 260, т. 6 ГПК. В решение № 151/11.06.2012 г. по гр. д. № 1055/2011 г., на ВКС, III г.о. е поставен въпросът за задължението на въззивната инстанция да събере доказателства, които страната не е представила, поради пропуск на първоинстанционния съд да укаже как се разпределя доказателствената тежест за твърдяните от страните факти. Дадено е разрешение, че неизпълнението на задължението от първостепенния съд да извърши разпределение на доказателствената тежест в доклада по делото, както и дадените неправилни указания е процесуално нарушение на този съд, за което въззивният съд следи и при необходимост повтаря опороченото действие.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК този въпрос се повдига в контекста на твърденията на касатора за порочност на въззивния съдебен акт, поради приет за недоказан факт, за който съдът не е дал указания на страната, че следва да го докаже. В цитираните решения, с които се обосновава допускането на касационното обжалване, ВКС не е дал разрешение на въпроса за задълженията на въззивната инстанция при констатиран пропуск в доклада по делото в посочения от касатора смисъл – т.е. при отсъствие на обосновано оплакване във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада.
Касационното обжалване на въззивното решение обаче следва да се допусне по втория от поставените въпроси, който се отнася до дейността на въззивната инстанция, като съд по същество на спора и задължението й да изложи свои собствени мотиви, които да отразяват нейната решаващата, а не проверяваща дейност. Въпросът удовлетворява общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, защото е обусловил процесуалната активност на въззивния съд по мотивиране на съображения – фактически и правни, с оглед разрешаването на спора, предмет на делото. Налице е и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като по този въпрос решението противоречи на цитираната практика на ВКС, вкл. задължителна такава, която касаторът сочи и прилага.
Предвид изложените съображения ВКС в настоящия си състав приема, че е обосновано приложно поле на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната му част по поставения втори въпрос, с подробно посочено съдържание.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 9/05.02.2018 г. по гр. д. № 540/2017 г. на Апелативен съд – В. в обжалваната му част.
УКАЗВА на жалбоподателя К. Ц. Ц. да внесе държавна такса в размер на сумата 545. 47 лв. (петстотин четиридесет и пет лв. и 47 ст.) лева по сметка на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението и да представи документ за внасяне на таксата в деловодството на Върховния касационен съд в същия срок. В противен случай касационната жалба ще бъде върната на основание чл. 286, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 284, ал. 3, т. 4 ГПК.
След изпълнение на указанията делото да се докладва на председателя на трето гражданско отделение на Върховния касационен съд за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.