10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 19
гр. София, 10.01.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 2681/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. С. С., чрез адв. З. срещу решение № 270/21.11.2018 г. по гр. д. № 427/2018 г. на Апелативен съд – Варна.
Ответникът В. Б. Н. не е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Предмет на производството е и частна жалба на В. С. С., чрез адв. З. срещу определение № 170/18.03.2019 г. по т. д. № 427/2018 г. на Апелативен съд – Варна в частта, с която е оставено без уважение искането й по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по същото дело въззивно решение № 270/21.11.2018 г. в частта му за разноските, в която, в нейна тежест са възложени разноските, сторени от „КТМ ЕКС“ ЕООД със седалище гр. Варна, в размер на 17 200 лв., както и частна жалба на В. Б. Н. срещу цитираното по-горе определение по т. д. № 427/2018 г. на Апелативен съд – Варна в частта, с която е оставено без уважение искането й по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по същото дело въззивно решение №270/21.11.2018 г. в частта му за разноските, в която, към присъдените й разноски за въззивната и касационната инстанция, в размер на 18 972. 21 лв., се добавят и разноските при повторното разглеждане на делото от въззивния съд, в размер на 8 600 лв. – вж. определение № 364/30.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2680/2019 г. на ВКС, ІІІ г. о.
Ответниците по частни жалби изразяват становище за неоснователност на жалбата на другата страна.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което след отмяна на решение № 651/08.08.2016 г. по т. д. № 101/2015 г. на Окръжен съд – Варна в частта, с която е уважен искът по чл. 40 ЗЗД, предявен при условията на евентуалност от касаторката срещу ответницата В. Б. Н. – за прогласяване недействителността на договор за замяна от 25.08.2014 г., обективиран в нотариален акт № .., том …, рег. № …, дело № …/2014 г. на нотариус С. Д., рег. № 363, с район на действие Районен съд – Варна, сключен между първата, чрез пълномощника й В. Б. Н. и „КТМ ЕКС“ ЕООД – гр. Варна, е постановено друго такова, с което претенцията е отхвърлена. С решението ищцата е осъдена да заплати разноски за въззивната и касационната инстанции съответно на ответниците В. Б. Н. – сумата от 18 972. 21 лв. и „КТМ ЕКС“ ЕООД – гр. Варна – сумата от 17 200 лв.
За да постанови обжалвания правен резултат въззивният съд е съобразил, че с влязло в сила решение (доколкото в съответната му част не е допуснато до касационно обжалване), постановено при предходното разглеждане на делото във въззивната инстанция, в производството т. д. № 84/2017 г. на Апелативен съд – В. е отхвърлен предявеният от В. С. С. срещу „КТМ ЕКС“ ЕООД – [населено място] евентуален иск по чл. 40 ЗЗД с очертания по – горе предмет (за прогласяване недействителността на договора за замяна от 25.08.2014 г., като извършен във вреда на представлявания). Приел е, че по спора по чл. 40 ЗЗД, двамата ответници – юридическото лице („КТМ ЕКС“ ЕООД – като трето лице, с което пълномощникът е договарял) и физическото лице (В. Н. – пълномощник по сделката) имат качество на необходими другари. Развил е съображения, че фактическият състав на разпоредбата на чл. 40 ЗЗД изисква пълномощникът да е действал в рамките на предоставената му от упълномощителя представителна власт, но той и третото лице да са се споразумели във вреда на представлявания. Посочил е, че хипотезата на чл. 40 ЗЗД предпоставя осъществяването на два правопораждащи факта: договор, сключен във вреда на упълномощителя и споразумяване между пълномощника и третото лице във вреда на представлявания. Изложени са мотиви, че за уважаване на претенцията е необходимо установяване на умишлени и едновременни увреждащи действия и от пълномощника, и от третото лице, с което то е договаряло във вреда на извършилият овластителното изявление – т.е. и от двамата ответници, тъй като при твърденията в случая увреждането обективно не може да се осъществи само с действията на единия от тях. Без значение за предмета на иска и целените правни последици е дали в исковото производство по установяване претендираната недействителност участват като насрещни страни само договарящите по атакуваната сделка или пък процесът се провежда и с участието на пълномощника. Инстанцията по същество е мотивирала доводи, че и в двете така очертани хипотези на доказване подлежи обстоятелството за осъществен сговор между пълномощника и третото лице, който е във вреда на представлявания. Прието е, че като необходими другари, общите факти и фактическите констатации следва да са еднакви за двамата ответници, поради което, установените факти и направени изводи относно предявения иск на касаторката срещу „КТМ ЕКС“ ЕООД – гр. Варна, в пълна степен следва да се приложат относно същия иск, предявен от нея и срещу ответника – пълномощник В. Б. Н., която се поставя в идентично правно положение на страната по сделката, с която е договаряла и решението спрямо тях по посочените факти трябва да бъде еднакво. Ето защо, след като е установено с влязло в сила решение (в отхвърлителната част на иска по чл. 40 ЗЗД на касаторката срещу търговското дружество), че не са се осъществили предпоставките от фактическия състав на разпоредбата, а именно споразумяване между ответниците във вреда на представлявания следва да се приеме и по иска на последния – т.е. касаторката, срещу пълномощника, че така установения (общ) факт спрямо страната по атакуваната сделка, обвързва и е релевантен за правното положение на лицето, с което тя е договаряла – ответницата Н., като пълномощник. Затова и претенцията спрямо нея следва да се отхвърли, също като тази срещу страната по договора – първия ответник (заменител).
Съобразно изходът на спора въззивната инстанция е присъдила направените от ответниците разноски за въззивното производство – при предходното разглеждане на делото от апелативния съд и за касационното производство. Така в полза на ответницата Н. са присъдени, на основание чл. 294, ал. 2 ГПК, общо 18 972. 21 лв., от които 10 372. 21 лв. – съдебни разноски за въззивното производство и 8 600 лв. – разноски за касационното производство, а в полза на ответника – търговско дружество са присъдени общо 17 200 лв., от които сумата от 8 600 лв. – разноски пред ВКС и отново същата сума (8 600 лв.) – разноски при новото разглеждане на делото от въззивния съд.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката повдига правни въпроси, които поддържа да са обуславящи изводите на въззивния съд в обжалваното решение и които поставя за разглеждане в хипотезите на чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК. Тези въпроси, уточнени и конкретизирани от касационния съд съобразно постановките на т. 1 от ТР №1/2010 г. на ВКС, ОСГТК могат да се обособят в няколко групи, а именно:
1. „Какъв е видът другарство между третото лице, с което пълномощникът е договарял във вреда на представлявания и представителя, по предявения срещу тях от упълномощителя иск с правно основание чл. 40 ЗЗД?“; Обсъждането на множеството общи факти и установяването им от съда спрямо единия от ответниците може ли да обоснове същата фактология по спорното правоотношение и по иска срещу другия ответник, както и еднаквото спрямо тях решение по материалноправния спор?“;
2. „По отношение на кои факти са разпростира силата на пресъдено нещо (СПН) на влязлото в сила решение и за третото лице – за всички основания или само за тези, обхванати и обсъдени при първоначалното разглеждане на делото?“ Какъв е порокът на решението, постановено при новото разглеждане на делото от въззивния съд, изразяващо се в необсъждане на доказателства или недопускане събирането на нови доказателства, които установяват друга фактическа обстановка по спора?“;
3. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност?“;
4. „Допустимо ли е участие във висящия процес като страна на лице, спрямо което правният спор е разрешен с влязло в сила решение?“ Допустимо ли е въззивният съд да присъжда разноски в полза на лице, по отношение на което правният спор е вече разрешен с влязло в сила решение и при липса на произнасяне по същество на претенцията (с изричен диспозитив) спрямо това лице в съдебния акт, с който те са присъдени?“;
5. „Дали и при формалното наличие на вляло в сила решение в частта на претенцията на упълномощителя срещу третото лице по атакуваната сделка, с което неговия пълномощник е договарял, това произнасяне може да не обвърже нито това трето лице, нито пълномощника, след като не се разпростира върху всички нововъведени и необсъдени при новото разглеждане на делото от въззивния съд общи факти?“;
6. „При новото разглеждане на делото въззивният съд следва ли да допусне и обсъди доказателства, които установяват различна фактическа обстановка от тази, установена с влязлото в сила решение по спора в частта спрямо единият от другарите?“;
7. „С оглед бланкетното формулиране на понятието „във вреда на представлявания“ по смисъла на чл. 40 ЗЗД дали всеки нов факт, подкрепен с нови доказателства, представлява отделно основание?“;
8. „Възможно ли е да се формира СПН по влялото в сила въззивно решение в частта, в която то не е допуснато до касационно обжалване след като при постановяването му не са събрани доказателства за елемент от фактическия състав на приложимата по спорното правоотношение разпоредба?“ Възможно ли е съдът да формира вътрешно убеждение по предмета на спора без да изследва елемент от релевантния фактически състав на съответната норма?“ Може ли да се приеме за непреодолима СПН на влязлото в сила решение в частта спрямо едната от страните по „споразумяването“ във вреда на представлявания, след като другата е изключена от обхвата му?“.
Касационното обжалване не следва да бъде допускано.
Въпросите от първата група (означени в настоящото изложение под № 1) са поставени за разглеждане в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Твърди се, че по въпроса за вида на другарството по иска на представлявания срещу неговия пълномощник и третото лице, с което овластеният е договарял във вреда на първия, даденото от въззивния съд правно разрешение противоречи на практиката на ВКС, изразена в Решение № 372/16.10.2012 г. по гр. д. № 1266/12011 г. на ВКС, ІV г.о., а същевременно се поддържа, че по този въпрос е налице и основанието по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК, доколкото в отменителното решение на касационния съд по същия спор тезата за необходимото другарство при ответниците по иска по чл. 40 ЗЗД не се застъпвала. Сочи се, че въпросите от тази група е налице и противоречие със задължителната за съдилищата практика, обективирана в ТР № 5/2016 г. на ВКС, ОСГТК.
Процесуалните въпроси за другарството при ответниците по иска и зачитане на установените еднакво спрямо тях общи факти, са релевантни и са обусловили произнасянето на въззивния съд при новото разглеждане на делото. Те удовлетворяват общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и поддържаното допълнителното такова по т. 1. Липсва твърдяното противоречие с цитираната по-горе практика на ВКС, вкл. и задължителната такава, а напротив – решението е изцяло съобразено с тази практика, доколкото въззивният съд е приел, че ответниците по иска са необходими другари, поради което общите факти и фактическите констатации следва да са еднакви за тях, както и разрешението по материалноправния спор. С решението на ВКС, на което касаторът се позовава е прието, че предявяването на иск по чл. 40 ЗЗД от едната страна по сделката срещу другата, без участието и на пълномощника като страна по делото, не обуславя недопустимост на производството по този иск – т.е. съвместното участие на няколко субекта на ответната страна не е задължително и не представлява условие за надлежното упражняване на правото на иск. Така е отречено наличието на необходимо другарство от типа задължително, но не и факултативното необходимо другарство на ответниците по иска. Установена е съдебна практика (както посоченото по – горе решение на ВКС, така и Решение 247/04.02.2019 г. по гр. д. № 4288/2016 г. на ВКС, ІV г.о.) по приложението на повдигнатите процесуални въпроси в хипотезата на предявен иск за недействителност на договор и участието в процеса на страните по него, като според нея насрещните страни по договор не са задължителни необходими другари по иск на трето лице за прогласяване нищожността му. Във всички случаи на необходимо другарство (факултативно и задължително) делата на другарите по своя предмет са тъждествени, като те или участват в едно и също правоотношение или имат спрямо него и също правно положение. И след като всички факти спрямо необходимите другари са общи, то те и следва да бъдат установени еднакво спрямо тях, правните изводи също следва да бъдат еднакви за всички тях, както и решението по материалноправния спор. Това е съобразено от въззивния съд при новото разглеждане на делото. Взета е предвид установената спрямо ответника (трето лице по сделката) в приключилия срещу него процес липса на споразумяване между него и пълномощника във вреда на представлявания, който факт е приет за обвързващ правното положение и на другия ответник – пълномощника Н.. Така при отчитане на установеният общ факт втората инстанция е постановила обжалвания (еднакъв) резултат и по спора срещу пълномощника. Ето защо не се обосновава допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като предпоставка за достъп до касация. При наличие на съдебна практика по поставения въпрос, която е известна на страната и се сочи от нея, е недопустимо кумулативното предявяване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по същия въпрос, тъй като се касае за самостоятелни фактически състави. Освен това, изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в тази част не е съобразено с разясненията по т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, според които мотивирането на основанието по чл. 280, ал. 1 ,т. 3 ГПК по релевантния въпрос изисква обосноваване на необходимостта от промяна на съдебната практика, формирана в резултат на неточно приложение на закона или чиито разрешения вече не са актуални, с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение за непълнота, неяснота или противоречие в правната уредба на конкретно посочени от жалбоподателя разпоредби, да се създаде съдебна практика по приложението им. Твърдяното от страната обстоятелство, че в отменителното си решение по същия правен спор съставът на касационния съд „не изглежда да счита“ двамата ответници за необходими другари, не обосновава предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените в първата група въпроси от питането.
Втората група въпроси (обособени в настоящото изложение с № 2) не са релевантни и не осъществяват общо основание (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК). Те се поставят в контекста на становището на страната за неправилност на решението на въззивния съд (страдащо от порок), поради необсъждането на доказателства за факта на сговаряне между ответниците във вреда на представлявания, с което тя се домогва да обоснове друг (спрямо този по иска срещу третото лице) правен резултат досежно пълномощника. Въпрос, формулиран с оглед становище на касатора, не формира общо основание за допускане на касационен контрол, тъй като не са съобразени правните разрешения на въззивната инстанция, от които единствено, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК могат да се поставят въпроси за селектиране на жалбата. Само по себе си, непоставянето на правен въпрос е основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основание за това – вж. пак там.
Ето защо, по тази група въпроси също не следва да допуска касационно обжалване.
Третият поставен въпрос е обусловил процесуалната активност на въззивния съд по мотивиране на съображения – фактически и правни по разрешаване на материалноправния спор, предмет на делото, т.е. той е релевантен, но не се открива поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, изразена в Решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV г.о.; Решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на ВКС, ІV г.о.; Решение № 43/04.06.2014 г. по т. д. № 213/2012 г. на ВКС, ІІ т. о.; Решение № 221/07.12.2016 г. по т. д. № 2849/2015 г. на ВКС, ІІ т. о. Напротив – въззивният съд е съобразил тази практика, че като инстанция по същество на спора, е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени. В съответствие с указанията в отменителното решение на ВКС втората инстанция се е произнесла по висящия спор, като е зачела установените в приключилия процес общи факти, релевантни за спорното право и спрямо тях е приложила закона с постановяване на обжалвания резултат. С това съдът е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 ГПК – изложил е свои собствени решаващи мотиви по спора, а несъгласието на касаторката с анализа и оценката на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставлява довод за необоснованост на обжалвания акт (по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК), който е неотносим в производството по чл. 288 ГПК.
Всички останали въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени в контекста на позицията на страната по съществото на спора (с изключение на този относно присъждането на разноските). Те съставляват питания, основани на теоретични постановки и изразяват несъгласие с обжалвания правен резултат, основано на тезата за осъществен фактически състав на разпоредбата на чл. 40 ЗЗД, противно на възприетото от въззивната инстанция – т.е. за неправилност на решението й, поради необоснованост в изводите, резултат на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Касае се за доводи, изложени под формата на въпрос и почиващи на разбирането на страната за порочност на обжалваното въззивно решение. Те съставляват обаче касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които, както се посочи вече, са без значение при селектирането на касационната жалба. Въпросът за отговорността за разноските е обусловен от изхода на делото – т.е. от разрешаването на материалноправния спор, с който съдът е сезиран и се предпоставя от него, с което не може да осъществи основание за допускане на касационно обжалване на решението. Той в случая е предмет на нарочно сезиране с частни жалби от страните по делото и по него съдът дължи произнасяне.
В обобщение, не е обосновано приложно поле на предпоставки по чл. 280, ал.1, т. т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
По депозираните частни жалби срещу определение № 170/18.03.2019 г. по т. д. № 427/2018 г. на Апелативен съд – В., с което са оставени без уважение исканията по чл. 248, ал. 1 ГПК на ищцата В. С. и на ответницата В. Н. за изменение на постановеното по същото дело въззивно решение № 270/21.11.2018 г. в частта му за разноските.
Всяка от страните в своята жалба поддържа оплаквания за неправилност на определението в съответната атакувана част и иска отмяната му в тази част, респ. с изменение на въззивното решение в частта за разноските и присъждане на дължимите такива.
От насрещните страни по частните жалби не е постъпил отговор.
Частните жалби са допустими, като подадени в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
При разглеждането им по същество настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение, намира следното.
За да остави без уважение исканията на ищцата и на ответницита – физическо лице по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното въззивно решение при новото разглеждане на делото, втората инстанция е приела, че и двете са неоснователни, като по това на ищцата не са изложени мотиви в подкрепа на този извод. В атакуваното определение, постановено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК въззивният съд е развил съображения единствено по искането на ответницата В. Б. Н. за изменение на новото въззивно решение в частта му за разноските с присъждане и на разноските (в размер на 8 600 лв.), сторени от страната при повторното разглеждане на делото от въззивната инстанция. Установено е, че страната не е удостоверила по категоричен и несъмнен начин извършването на претендирания разход за адвокатски хонорар и затова не й се дължи присъждането му. Посочено е, че претендираните разноски от ответницата Н., направени във връзка с участието й при новото разглеждане на делото от въззивния съд се удостоверявали с недопустимо писмено доказателство, предвид приключилото съдебно дирене, от една страна и от друга – че приложеният към искането удостоверителен документ не представлявал валидно доказателство за разхода, съставляващ платено адвокатско възнаграждение. Като аргумент в тази връзка е изтъкнато, че се касае за приложено ксероксно копие на договор за правна помощ с адв. П., сниман върху бял лист от кочан с договори за правна помощ, водещи се на отчет в АК – В. по номера, а не на екземпляр от самия договор, който по кочана е предвиден да се отпечата в три екземпляра и единият от тях се представи в съда. Според втората инстанция основание за отказ от присъждане на тези разноски е и факта, че договорът за правна помощ, който ги удостоверява, е с дата 16.07.2018 г. и предхожда с два дни образуването на делото (при повторното му разглеждане) пред апелативния съд – 18.07.2018 г.
Отговорността за разноските като гражданско облигационно правоотношение е правото на едната страна да иска и задължението на другата страна да плати направените разноски от страната, в чиято полза съдът е решил делото.
При изхода на делото по предявения иск по чл. 40 ЗЗД, чиято неоснователност е установена, в полза на ответниците възниква правото да искат присъждане на сторените от тях разноски в производството, които следва да се възложат на ищцата. С оглед данните по делото и двамата ответници – търговско дружество и физическо лице, са направили такива разноски.
По частната жалба на ищцата В. С. С..
Предвид разрешаването на спора по иска по чл. 40 ЗЗД срещу търговското дружество („КТМ ЕКС“ ЕООД със седалище гр. Варна с влязло в сила решение в тази му част при условията на чл. 296, т. 3 ГПК (след като касационната жалба не е допусната за разглеждане) се налага, че в отменената част на решението делото следва да продължи (в новото производство пред въззивния съд) само с участието на страните по спора по иска в тази му част – т.е. само ищцата С. и ответницата Н.. Търговското дружество не е следвало да участва като страна при повторното разглеждане на делото от апелативния съд, в какъвто смисъл е релевирано възражение от пълномощника на ищцата в съдебно заседание на 03.10.2018 г. по т. д. № 427/2018 г. по описа на Апелативен съд – Варна. Фактическото му участие в това дело и извършването на разноски по него не преодоляват наличието на процесуална (нормативна) пречка за надлежното участие на търговеца в производството и не прави дължими разноските, които той е понесъл там. Те остават сторени за негова сметка. В полза на ответното дружество ще следва да бъдат присъдени единствено разноските, извършени от него в касационното производство по гр. д. № 3209/2017 г. по описа на ВКС, ІІІ г. о., с което решението на инстанцията по същество в частта по иска срещу този ответник не е допуснато до касационно обжалване и така е влязло в сила, съгласно чл. 296, т. 3 ГПК. Те възлизат на сумата от 8 600 лв., удостоверени са с приложения към отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК договор за правна защита и съдействие (л. 50 от гр. д. № 3209/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о.), вписано е извършеното плащане в брой, което е достатъчно и в тази част договорът има характера на разписка – така разясненията по т. 1 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК. С постановеното в производството по чл. 288 ГПК определение № 169/12.03.2018 г. по гр. д. № 3209/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о., с което не е допуснато до касационно обжалване въззивното решение в частта на произнасянето по иска срещу „КТМ ЕКС“ ЕООД и то е влязло в сила спрямо този ответник липсва произнасяне по разноските, дължими на тази страна (от нея е била своевременно подадена молба по чл. 248, ал. 1 ГПК с искане за допълване на определението по чл. 288 ГПК в частта за разноските с присъждане на този разход, по която също няма произнасяне по същество на искането).
Горното характеризира подадената частна жалба от ищцата В. С. С. срещу определение № 170/18.03.2019 г. по т. д. № 427/2018 г. на АС – Варна в частта му, с която е оставено без уважение искането й по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по същото дело въззивно решение № 270/21.11.2018 г. в частта му за разноските, като частично основателна. Атакуваният с тази частна жалба съдебен акт е неправилен в частта му, с която е оставена без уважение молбата на ищцата по чл. 248, ал.1 ГПК за изменение на въззивното решение в частта му за разноските, в която е осъдена В. С. С. да заплати на „КТМ ЕКС“ ЕООД със седалище гр. Варна разноски по делото за разликата над 8 600 лв. до 17 200 лв. Ето защо в тази част обжалваното определение ще следва да бъде отменено, а в останалата му част – в която е оставено без уважение искането на ищцата за изменение на новото въззивно решение в частта за разноските, в която, в нейна тежест е възложена сумата от 8 600 лв., дължима на ответното дружество за сторените разноски в касационното производство по гр. д. № 3209/2017 г. по описа на ВКС, ІІІ г. о. – съдебният акт е правилен и законосъобразен, и ще следва да бъде потвърден.
По частната жалба на ответницата В. Б. Н..
Основателни са оплакванията в жалбата за неправилност на атакуваното с нея определение, постановено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК. Установява се, че при повторното разглеждане на делото от въззивния съд страната е направила разход за адвокатска услуга (процесуално представителство и защита по т. д. №427/2018 г. по описа на АС – Варна), което е надлежно удостоверено в приложения договор за правна защита и съдействие с посочения предмет, като е без значение вида на хартиения носител (оригинал, ксероксно копие и т.н.) на документа, който обективира съглашението и начина на плащане (в брой) на уговореното адвокатско възнаграждение. Необходимо и достатъчно за да възникне отговорността на насрещната страна (ищцата) за разноски е изходът от делото да е благоприятен за претендиращата страна и тя да е понесла съответния разход – в случая да е заплатила адвокатското възнаграждение, което да е удостоверено по надлежния начин (в брой или по банков път). След като в представения договор (л. 14 от кориците на т. д. № 427/2018 г. по описа на АС – Варна) е вписано плащане в брой, то съгласно задължителните разяснения по т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС, ОСГТК това вписване за извършеното плащане в договора за правна помощ удовлетворява изискването за реалност на разхода и има характера на разписка. Всички останали съображения, мотивирали съда да постанови обжалвания с тази жалба резултат – за приложено доказателство за сключено съглашение за правна услуга (и съответно направен за това разход) в нечетливо копие; за липсата на приложен документ от кочан на адвокат и за сключването на договора за правна помощ в предходен момент спрямо датата на образуване на въззивното производство по т. д. № 427/2018 г. на АС – Варна, са изцяло неоснователни и не могат да бъдат споделени.
Горното характеризира частната жалба на ответницата Н. като основателна, а обжалваното определение в атакуваната му с нея част – като неправилно и налага отмяната му като вместо него се постанови друго, с което се измени постановеното ново въззивно решение в частта за разноските, с осъждане на ищцата да заплати на ответницата – физическо лице допълнително сумата от 8 600 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение, сторени от страната при повторното разглеждане на делото от въззивния съд.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 270/21.11.2018 г. по гр. д. № 427/2018 г. на Апелативен съд – Варна.
ОТМЕНЯ определение № 170/18.03.2019 г. по т. д. № 427/2018 г. на Апелативен съд – Варна в ЧАСТТА, с която е оставено без уважение искането на ищцата В. С. С. по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по същото дело въззивно решение № 270/21.11.2018 г. в частта за разноските, в която е осъдена ищцата В. С. С. да заплати на ответното „КТМ ЕКС“ ЕООД със седалище гр. Варна разноски по делото за разликата над 8 600 лв. до 17 200 лв., както и в ЧАСТТА, с която е оставено без уважение искането на ответницата В. Б. Н. по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по – горепосоченото дело въззивно решение № 270/21.11.2018 г. в частта за разноските, с осъждане на ищцата В. С. С. да й заплати и разноските при повторното разглеждане на делото от въззивния съд, в размер на 8 600 лв. и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ, на основание чл. 248, ал. 1 ГПК, въззивно решение № 270/21.11.2018 г. т. д. № 427/2018 г. на Апелативен съд – В. в частта за разноските, като
ОСЪЖДА В. С. С. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], [улица], вх. Б, ет. 1, ап. 21 да заплати на В. Б. Н. допълнително сумата от 8 600 (осем хиляди и шестстотин) лева – разноски за повторното разглеждане на делото от въззивния съд.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 170/18.03.2019 г. по т. д. № 427/2018 г. на Апелативен съд – В. в ЧАСТТА, в която е оставено без уважение искането по чл. 248, ал. 1 ГПК на ищцата В. С. С. за изменение на постановеното по същото дело въззивно решение № 270/21.11.2018 г. в частта за разноските, в която е осъдена да заплати на ответното „КТМ ЕКС“ ЕООД със седалище гр. Варна разноски по делото в размер на 8 600 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.